Наблюдавах цял час. Клубът въртеше оживена търговия. Клиентелата беше смесена, но предимно мъжка. На влизане всеки клиент биваше проверен от робот-охранител, който приличаше на октопод, увиснал над входа. Някои трябваше да се разделят със скрити предмети, вероятно оръжия, а двама-трима не бяха допуснати. Никой не възрази — с робот не се спори. Отвън хората спираха, слизаха или се качваха в колите и търгуваха с някаква стока, твърде дребна, за да я различа от такова разстояние. По някое време двама мъже започнаха бой с ножове в сянката между колоните на магистралата, но не стана нищо интересно. Единият противник се отдалечи, стискайки намушканата си ръка, а другият влезе отново в клуба, сякаш просто бе отскочил навън да се облекчи.
Излязох от колата, проверих дали алармата е включена и бавно тръгнах по улицата. Двама от търговците бяха седнали с кръстосани крака върху предния капак на една кола. Статично отблъскващо устройство, сложено между тях, ги защитаваше от дъжда. Когато наближих, те се озърнаха.
— Искаш ли да си купиш страхотен диск, мой човек? Невероятни мацки от Улан Батор. Качество като в Домовете.
Огледах ги, без да бързам, и поклатих глава.
— „Дърво“?
Отново поклатих глава. Стигнах до робота, изчаках пипалата му да ме обискират и понечих да прекрача прага, когато евтин синтетичен глас произнесе: „Чист“. Едно от пипалата ме задържа лекичко.
— Кабини ли искате или бар?
Поколебах се, сякаш тепърва решавах.
— Какво се полага в бара?
— Ха-ха-ха. — Някой бе програмирал робота и да се смее. Звучеше като предсмъртно хъркане на човек, който се дави в сироп. Сетне смехът рязко спря. — В бара гледаш , но не пипаш . Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.
— Кабини — казах аз, за да се отърва от механичния досадник, преди отново да е пуснал зловещия смях. В сравнение с него уличните търговци върху колата бяха истински веселяци.
— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.
Слязох по късо стълбище с метален парапет и завих наляво по коридор, под чийто таван се въртяха червени светлини съвсем като тия на автотакситата отвън. Непрестанна ритмична музика разтърсваше въздуха, сякаш бях попаднал в някакво грамадно сърце, пришпорено от тетрамет. Както бе обещал роботът, в една ниша видях купчина чисти бели кърпи. След това идваха вратите към кабините. Отминах първите четири, две от които бяха заети, и влязох в петата.
Подът беше два на три метра, покрит с лъскава сатенена тапицерия. Не личеше дали е изцапан, защото единственото осветление идваше от самотна въртяща се лампичка като онези в коридора. Топлият въздух лъхаше на застояло. Под трептящите сенки, хвърляни от лампата, в единия ъгъл имаше очукан кредитен пулт, боядисан в матовочерно, с червен дигитален дисплей над него и процепи за кредитни карти и пари в брой. Нямаше тампон за ДНК-кредит. Стената в дъното беше от матово стъкло.
Очаквах нещо такова, затова попътно бях изтеглил от един автомат пари в брой. Избрах една по-голяма ламинирана банкнота и я пуснах в процепа. Натиснах бутона за старт. Върху дисплея светна в червено сумата на кредита ми. Вратата зад мен плавно се затвори, заглушавайки музиката, а в матовото стъкло отсреща толкова рязко се блъсна нечие тяло, че аз неволно трепнах. Цифрите върху дисплея оживяха. Засега имах минимални разходи. Огледах тялото, притиснато към стъклото. Сплескани едри гърди, женски профил и неясни очертания на бедра и ханш. От скрити високоговорители долетя тих стон. После глас:
— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…
Евтино устройство за ехо-ефект.
Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.
— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…
Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.
— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.
Изкашлях се.
— Как се казваш?
— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?
Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.
— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.
Тя се зае с колана ми.
— Скъпи, нито едно момиче, което е работилотук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…
— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.
Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.
— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.
— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.
Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.
— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.
— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…
Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.
— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?
— Не ме пуснаха под гаранция. — Емисарското обучение за работа под прикритие връхлетя в съзнанието ми като ято изтребители на бръснещ полет, зад които оставаше диря от правдоподобни лъжи и предполагаеми истини. Някъде дълбоко в мен трепна радост от мисията. — Знаеш ли за какво ме прибраха?
— Лизи спомена нещо за мозъчни хапки…
— Да. Гмуркане. Знаеш ли в когосе гмурнах?
— Не. Лизи не говореше много за…
— Елизабет не знаеше. А в новините изобщо не го споменаха.
Сочната млада жена сложи ръце на кръста си.
— Е, в кого…
Аз се усмихнах многозначително.
— По-добре да не знаеш. Могъща фигура. Толкова могъща, че да ме измъкне и да ми даде това тяло.
— Ама не чак толкова могъща, че да ти намери нещо с цепка между краката. — В гласа на Анемона все още звучеше съмнение, но вярата напредваше бързо като ято рибки над коралов риф. Тя искашеда повярва в тази приказна история за майката, идваща да търси загубената си дъщеря. — Как тъй ти подбраха обратен носител?
— Сключихме сделка. — Плъзгах се по ръба на истината, за да направя версията си убедителна. — Тази… личност… да ме измъкне, а в замяна аз да извърша нещо. Нещо, за което е нужно мъжко тяло. Ако успея, ще има нови носители за мен и Елизабет.
— Тъй ли? Тогава защо си тук?
Нотката на огорчение в гласа й ясно подсказваше, че нейните родители никога не са идвали да я търсят. И че ми вярва. Бързо добавих последните части от лъжата:
— Има проблем с презареждането на Елизабет. Някой блокира процедурата. Искам да разбера кой е и защо го прави. Знаеш ли кой я накълца?
Тя сведе поглед, поклати глава и тихо отвърна:
— Често се случва момичета да пострадат. Но Джери има застраховка за това. Много е добър в това отношение. Дори ни прибира на съхранение, ако трябва по-дълго време да се лекуваме. Но онзи, който нападна Лизи, не беше редовен клиент.
— Елизабет имаше ли редовни клиенти? Важни хора? Странни личности?
Тя вдигна поглед към мен. В ъгълчетата на очите й долових жалост. Бях разиграл безпогрешно ролята на Айрин Елиът.
— Мисис Елиът, тук всички посетители са странни. Иначе нямаше да идват.
Усърдно присвих очи, сякаш от болка.
— Нямаше ли някой необичаен? Важен човек?
— Не знам. Вижте, мисис Елиът, аз харесвах Лизи, тя бе наистина много мила към мен, когато изпадах в беда, но не бяхме близки приятелки. Тя дружеше с Хлоуи и… — Анемона помълча и бързо добави: — Не е каквото си мислите, но тя, Хлоуи и Мак често споделяха. Нали разбирате, говореха си и тъй нататък.
— Може ли да поговоря с тях?
Тя стреснато завъртя очи към ъгъла на кабината, сякаш бе чула странен шум. Изглеждаше уплашена.
— По-добре не го правете. Нали знаете, Джери не обича да дрънкаме много. Ако ни спипа…
Вложих цялата емисарска убедителност в лицето, гласа и стойката си.
— Е, тогава може би ти ще можеш да попиташ вместо мен…
Уплахата по лицето й се засили, но гласът стана по-твърд.
— Дадено. Ще поразпитам. Но не сега. Трябва да си вървите. Елате утре по същото време. Същата кабина. Ще гледам да бъда свободна. Кажете, че имате уговорена среща.
Сграбчих ръката й.
— Благодаря ти, Анемона.
— Името ми не е Анемона — рязко отвърна тя. — Казвам се Луиз. Така ме наричайте.
Продължавах да я стискам за ръката.
— Благодаря ти, Луиз. Благодаря, че правиш това за мен…
— Вижте, нищо не обещавам — прекъсна ме тя с престорена грубост. — Както казах, ще поразпитам. Само толкова. А сега си вървете. Моля ви.
Тя ми показа как да анулирам остатъка от кредита на таблото и вратата моментално се отвори. Без ресто. Не казах нищо повече. Не се опитах да я докосна. Излязох през отворената врата и я оставих да стои с наведена глава, обгърнала с ръце раменете си. Бе забила поглед в сатенената тапицерия, сякаш я виждаше за пръв път.
Обляна в мътна червеникава светлина.
Навън улицата си беше все същата. Двамата търговци още седяха върху колата и водеха пазарлък с грамаден монголец, който се подпираше на предния капак и гледаше нещо в шепите си. Октоподът вдигна пипала, за да ме пусне и аз прекрачих под ситния дъжд. Докато минавах, монголецът се озърна и лицето му трепна в знак, че ме е разпознал.
Застинах на място. Онзи отново наведе глава и промърмори нещо на търговците. Вътре в мен неврохимията се включи като мощна студена вълна. Отправих се към колата и спорадичният разговор между тримата моментално секна. Ръцете им хлътнаха в джобове и чанти. Нещо ме тласкаше напред — нещо, което нямаше нищо общо с погледа на монголеца. Нещо мрачно, черпещо сила от унилата мизерия на кабината; нещо неуправляемо, за което Вирджиния Видаура би ме скастрила здравата. Сякаш чувах в ушите си шепота на Джими де Сото.
— Мен ли чакаш? — изрекох аз към гърба на монголеца и видях как мускулите му се напрегнаха.
Единият от търговците вероятно усети какво се задава. Той вдигна примирително длан и пискливо изрече:
— Слушай, мой човек…
Стрелнах го с поглед накриво и той млъкна.
— Казах…
И изведнъж светът избухна. Монголецът с рев се отблъсна от колата и насреща ми полетя ръка, дебела като свински бут. Ударът не ме улучи, но макар че го отбих, силата ме отхвърли две крачки назад. Търговците измъкнаха малки, смъртоносни оръжия от сиво-черен метал, които нададоха дрезгав лай под дъжда. Използвайки монголеца за прикритие, аз отскочих от огнените пунктири и стоварих саблен удар в изкривеното му лице. Изхрущя кост и аз се хвърлих покрай него към колата, докато търговците още се мъчеха да осъзнаят къде съм. Неврохимията бе ускорила времето и движенията им се точеха бавно като гъст мед. Една ръка завъртя пистолет към мен и аз строших пръстите й със страничен ритник. Собственикът изрева, а в това време ръбът на дланта ми улучи слепоочието на другия търговец. Двамата се търкулнаха от капака. Единият стенеше, другият беше мъртъв или в безсъзнание. Приклекнах и се огледах.