Монголецът побягна.
Без да мисля, аз прескочих колата и хукнах след него. Приземяването върху коравия бетон изстреля остра болка от петите нагоре към пищялите ми, но неврохимията веднага я загаси. Врагът имаше само десетина метра преднина. Изпъчих гърди и спринтирах.
Отпред монголецът подскачаше в зрителното ми поле като противников самолет в симулатор, опитващ да избяга от огъня. За размерите си бе удивително бърз. Бягаше на зигзаг из сенките между колоните на магистралата. Дистанцията нарасна на двайсет метра. Примижавайки от острата болка в гърдите, аз увеличих скоростта. Капки дъжд шибаха лицето ми.
Гадни цигари.
Изскочихме изпод магистралата на пуста пресечка с нелепо килнати светофари. Докато монголецът минаваше край един от тях, светлината се смени и дрезгав старчески глас ме посъветва: Пресечете сега. Пресечете сега. Пресечете сега.Вече бях пресякъл. Ехото ме гонеше по петите.
Бягахме покрай корпуси на раздрънкани автомобили, които не бяха помръдвали от години. Витрини със спуснати капаци, които може би се вдигаха през деня. Над една решетка на ъгъла със съскане се вдигаше пара, сякаш отдолу дебнеше нещо живо. Уличното платно под краката ми беше хлъзгаво от дъжда и разложените отпадъци. Обувките, които получих от Банкрофт заедно с летния костюм, имаха тънки подметки без грайфер. Единствено съвършеното чувство за равновесие, породено от неврохимията, ми позволяваше да продължавам преследването.
Когато наближи две паркирани таратайки, монголецът хвърли поглед през рамо, видя, че не изоставам, и веднага след втората кола сви наляво през улицата. Опитах се да нагодя траекторията и да го засека, като прекося под ъгъл, преди да стигна до колите, но капанът бе подготвен безупречно. Вече наближавах първата кола и се подхлъзнах, опитвайки да спра. Отскочих от капака на ръждивата машина и се блъснах в решетката на една витрина. Металът издрънча и засъска — слаб електрически заряд против крадци парна ръцете ми. На отсрещния тротоар монголецът увеличи преднината си с още десет метра.
В небето над мен се мярна самотно светещо петънце.
Засякох бягащия силует на другия тротоар и се отблъснах от бордюра, като мислено ругаех импулса, заради който отхвърлих предложението на Банкрофт да ме въоръжи. От такова разстояние спокойно можех да откъсна краката на монголеца с лъчев пистолет. А сега тичах след него и търсех в дробовете си сила да скъся отново дистанцията. Дали нямаше начин да го стресна, за да се спъне?
Не стана точно така. Сградите отляво отстъпиха място на бунище с разнебитена ограда. Монголецът пак се озърна и допусна първата грешка. Спря, хвърли се върху оградата, която изпращя под тежестта му, и се преметна в мрака отвъд. Последвах го със зловеща усмивка. Най-сетне имах предимство.
Може би се надяваше да ме заблуди в тъмното или очакваше да си навехна глезен по неравния терен. Но емисарските навици мигновено разшириха зениците ми и светкавично пригодиха стъпката към издатините и ямите, а неврохимията прибави допълнителна скорост. Обкръжението се носеше призрачно покрай мен както в съня с Джими де Сото. Ако разполагах с още сто метра, щях да догоня онзи приятел, стига и той да не бе снабден с нощно зрение.
В крайна сметка бунището се оказа по-малко, но все пак, когато стигнахме до оградата отсреща, бях възстановил предишната дистанция от десетина метра. Монголецът се изкатери по телената мрежа, скочи оттатък и побягна, докато аз още се изкачвах, но сетне изведнъж сякаш се спъна. Пъргаво се преметнах през върха на оградата. Той обаче навярно чу приземяването ми, защото се извъртя още преди да бе заредил докрай предмета в ръката си. Дулото се вдигна нагоре и аз отскочих с плонж към улицата.
Паднах тежко, оставих върху паважа късчета кожа от дланите си и се преметнах. Там, където бях преди миг, избухна мълния. Обгърна ме остра миризма на озон и в ушите ми нахлу пукот. Продължавах да се търкалям. Квантовият бластер стреля отново и огнена струя прелетя покрай рамото ми. Влажната улица изсъска. Трескаво лазех в търсене на несъществуващо прикритие.
— Хвърли оръжието!
Грозд от пулсиращи светлини полетя право надолу. Високоговорителят кънтеше в нощта като глас на някакво механично божество. Избухна прожекторен лъч и светлината му ни обля в бял огън. Легнал на паважа, аз присвих очи и смътно различих полицейската кола — стандартна машина за борба с масовите безредици, увиснала с мигащи светлини на пет метра над улицата. Леката вихрушка от турбините отхвърляше хартии и парчета найлон към околните фасади и ги приковаваше там като умиращи пеперуди.
— Стой на място! — прогърмя отново високоговорителят. — Хвърли оръжието!
Монголецът завъртя ръка и квантовият бластер описа огнена дъга в мрака, а полицейската кола отскочи, опитвайки да избегне лъча. От един отвор някъде под носа на машината избухна картечен огън, но монголецът вече бе прекосил улицата. С един изстрел разби някаква врата и хлътна в димящия отвор.
Някъде вътре отекнаха писъци.
Бавно се надигнах от земята и погледнах как машината се спуска на един метър височина. Върху тлеещия ръб на кабината изникна пожарогасител и по улицата прокапа бяла пяна. Точно зад мястото на пилота с тихо бучене се разтвори люк и в отвора застана Кристин Ортега.
10.
Колата представляваше опростен вариант на онази, която ме откара до Слънчевия дом, и в кабината беше шумно. Ортега трябваше да крещи през воя на двигателите.
— Ще пуснем подир него обонятелен екип, но ако има дебели връзки, до разсъмване може да си намери вещества, които изцяло да променят телесните му химически характеристики. След това остава само да разчитаме на свидетелски показания. А в тази част на града…
Машината направи завой и Ортега посочи надолу към лабиринта от улици.
— Виж го само. Викат му Лизниград. Някога се е наричал Портеро. Разправят, че бил прилично място.
— И какво е станало?
Ортега сви рамене.
— Икономическа криза. Нали знаеш как е. Имаш си къща и клонингова застраховка, а на другия ден изведнъж изхвръкваш на улицата и се чудиш как да си изкараш залъка.
— Лоша работа.
— Нали? — подхвърли небрежно полицайката. — Ами ти, Ковач, за какъв дявол се беше домъкнал при Джери?
— Търсех някой да ми начеше крастата — изръмжах аз. — Законът не го забранява, нали?
Тя ме погледна.
— Не си се чукал при Джери. Беше вътре само десет минути.
Свих рамене на свой ред и направих извинителна физиономия.
— Ако те бяха зареждали в мъжко тяло направо от резервоара, щеше да знаеш какво е. Хормони. Всичко става на бегом. В подобни заведения качеството не е от значение.
Ортега разтегли устни в нещо като усмивка. Приведе се към мен в пространството между двете седалки.
— Глупости, Ковач. Глу-по-сти. Проверих с какво разполагат за теб в Милспорт. Психологически профил. Наричат го градиент на Кемерих, и твоят е толкова стръмен, че ми трябваха клинове и въжета, за да го преодолея. Каквото и да вършиш, държиш най-много на качеството.
— Добре де. — Извадих цигара и запалих. — Нали знаеш, че един мъж може да стори много за десет минути.
Ортега извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш около лицето й кръжеше досадна муха.
— Да, бе. И сигурно ще речеш, че с кредита, дето ти го отпусна Банкрофт, не можеш да си позволиш нещо по-свястно от оная дупка на Джери?
— Не става въпрос за цени — казах аз и се запитах дали точно това не води хора като Банкрофт в Лизниград.
Ортега подпря глава на илюминатора и се загледа навън към дъжда.
— Търсиш нишки, Ковач. Отишъл си при Джери да провериш нещо, което Банкрофт е вършил там. С малко повече време ще разбера какво е, но би било по-лесно, ако ми кажеш.
— Защо? Ти сама каза, че случаят е приключен. Какво те засяга?
Това я накара отново да ме погледне. В очите й играеха пламъчета.
— Засяга ме да запазя мира. Може би не си забелязал, но всеки път, когато се срещаме, наоколо гърми канонада.
Разперих ръце.
— Нямам оръжие. Само задавам въпроси. И като стана дума за въпроси… Как тъй се озова зад гърба ми, когато почна веселбата?
— Сигурно имам късмет.
Премълчах. Нямаше съмнение, че Ортега ме следи. А това от своя страна означаваше, че знае за случая Банкрофт повече, отколкото признава.
— Какво ще стане с колата ми? — попитах аз.
— Ще заръчам да я приберат. Уведоми компанията, от която си я наел. Нека пратят някого да я вземе от полицейския паркинг. Освен ако още ти трябва.
Поклатих глава.
— Кажи ми нещо, Ковач. Защо избра наземна кола? — Тя потупа стената до себе си. — С парите, които ти плаща Банкрофт, можеше да наемеш нещо такова.
— Обичам да пътувам по земята — казах аз. — Така по-добре се усещат разстоянията. А на Харлановия свят не летим много.
— Наистина ли?
— Наистина. Слушай, онзи приятел, дето едва не ви подпали в небето…
— Моля? — Тя вдигна вежда и направи физиономията, с която вече започвах да свиквам. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че ние ти спасихме носителя. Тебе те бяха взели на мерник.
Махнах с ръка.
— Както речеш. Той ме чакаше.
— Чакал те? — Не знам какво мислеше Ортега в действителност, но по лицето й се изписа смайване. — Според ония търговци на „дърво“, които прибрахме, човекът просто купувал стока. Бил стар клиент, така разправят.
Поклатих глава.
— Чакаше ме. Поисках да разговарям с него и той избяга.
— Може да не си му допаднал. Един от търговците, май онзи с пукнатия череп, разправя, че си изглеждал надъхан да претрепеш някого. — Тя пак сви рамене. — Казват, че ти си започнал, и определено изглежда така.
— В такъв случай защо не ми предявиш обвинения?
— О, и за какво? — Тя вдигна два пръста пред устата си и издиша въображаемо облаче дим. — Органични увреждания (вероятно леки) срещу двама търговци на „дърво“? Застрашаване на полицейско имущество? Нарушаване на покоя в Лизниград? Не ме разсмивай, Ковач. Около заведението на Джери всяка нощ стават такива неща. Твърде съм уморена, за да пиша рапорти.
Колата се наклони и през стъклата видях да се очертава смътно кулата на „Хендрикс“. Бях приел предложението на Ортега да ме откара по същата причина, поради която се съгласих и предния ден — да видя какво ще излезе. Емисарска мъдрост. Плувай по течението и гледай какво ще ти разкрие. Нямах причини да предполагам, че Ортега лъже за крайната цел на полета, но все пак донякъде се изненадах, когато зърнах кулата. Емисарите не са особено доверчиви.
След кратка разправия с „Хендрикс“ относно разрешението за кацане, пилотът се спусна към мърлява площадка на върха на кулата. Усетих как по време на кацането вятърът тласка лекия корпус, а когато люкът се отвори, отвън нахлу студ. Надигнах се от седалката. Ортега остана на място и ме проследи със замислен поглед, който още не можех да разгадая. Между нас отново увисна снощното напрежение. Усещах как в мен като кихавица се надига необходимостта да кажа нещо.
— Хей, как мина хайката за Кадмин?
Тя се настани по-удобно, измести дългия си крак и го подпря върху освободената седалка. Усмихна се хладно.
— Засега го дъвче машината — каза тя. — Няма къде да се дене.
— Добре. — Излязох в студената, дъждовна нощ и повиших глас. — Благодаря, че ме докара.