За известно време настана тръпнещо успокоение, в което най-лекото помръдване, плъзгането на плът върху плът пораждаше и у двама ни стенещи гърчове. После, може би заради дългото време, прекарано от моя носител в резервоара, или пък заради изплувалите спомени как Анемона се притиска към стъклото в биокабината, пенисът ми трепна и започна отново да се втвърдява. Мириам Банкрофт го побутна с нос, плъзна език по дължината му и наоколо, облизвайки лепкавото покритие, докато той се изпъна гладък и твърд покрай бузата й, после се извъртя и ме яхна. Посягайки назад за равновесие и опора, тя бавно слезе надолу и с тих, топъл стон се наниза върху него. Приведе се над мен с полюшващи се гърди, а аз изпънах гръбнак и алчно засмуках тия бягащи бели кълба. Ръцете ми се надигнаха да сграбчат бедрата й там, където ме обгръщаха от двете страни.
После дойде движението.
Втория път актът трая по-дълго и емпатинът му придаваше не толкова сексуален, колкото естетичен дух. Като се ръководеше по сигналите, които долавяше от сетивата ми, Мириам Банкрофт подхвана бавно въртеливо движение, докато аз гледах с абстрактно сладострастие нейния обтегнат корем и изпъчените й гърди. Неизвестно защо, „Хендрикс“ излъчи от ъглите на стаята музика с бавен, тежък ритъм, а по тавана заиграха безредно винени и пурпурни светлинки. Когато светлинките се извъртяха и като падащи звезди затанцуваха по телата ни, аз почувствах как умът ми се преобръща с тях и сетивата ми губят яснота. Оставаха само въртящите се бедра на Мириам Банкрофт над мен и откъслечни видения на тялото и лицето й, обгърнати в цветни светлини. Когато свърших, сякаш избухна далечна експлозия, която нямаше нищо общо нито с тресящата се жена над мен, нито с носителя ми.
По-късно, докато лежахме един до друг и с разсеяни движения се тласкахме към нови, вече по-слаби тръпки, тя попита:
— Какво мислиш за мен?
Погледнах покрай тялото си към онова, което вършеше ръката й. Изкашлях се.
— Това да не е въпрос с повишена трудност?
Тя отвърна със същия дрезгав, гърлен смях, който бях харесал в картографската зала на Слънчевия дом.
— Не, просто искам да знам.
— Нима те интересува?
Не го казах грубо и „Сливане Девет“ някак смекчи думите ми.
— Мислиш си, че това е да бъдеш Мат? — От нейната уста думата прозвуча странно, сякаш не говореше за себе си. — Мислиш си, че пет пари не даваме за младите?
— Не знам — откровено отвърнах аз. — Чувал съм и такива мнения. Щом живееш триста години, възгледите ти неминуемо се променят.
— Да, променят се. — Тя тихичко ахна, докато пръстите ми проникваха в нея. — Да, точно така. Но човек не спира да се интересува от другите. Виждаш как всичко прелита край теб. Искаш само едно — да посегнеш, да сграбчиш, да стиснеш нещо, да спреш цялото това движение. Да спреш водовъртежа.
— Наистина ли?
— Да, наистина. Е, какво мислиш за мен?
Наведох се над нея и погледнах младото женско тяло, в което живееше, изящните черти на лицето и безкрайно старите очи. Все още бях замаян от „Сливане Девет“ и не можех да открия в нея нито един дефект. Тя бе най-красивото нещо в целия ми живот. Прекратих борбата за обективност и наведох глава, за да я целуна по гърдите.
— Мириам Банкрофт, ти си вълшебна гледка и охотно бих дал душата си, за да те притежавам.
Тя се изкиска тихо.
— Питам сериозно. Харесваш ли ме?
— Що за въпрос…
— Сериозно питам.
Думите проникнаха мощно в мен — и то не само заради емпатина. Овладях се донякъде и я погледнах в очите.
— Да — отвърнах простичко аз. — Харесвам те.
Гласът й стана още по-гърлен и глух.
— Харесва ли ти това, което правихме?
— Да, харесва ми.
— Искаш ли още?
— Да, искам още.
Тя се надигна и седна срещу мен. Движенията на пръстите й около члена ми станаха по-резки, по-настоятелни. Гласът й също загрубя.
— Повтори.
— Искам още. Искам те.
Тя сложи длан върху гърдите ми, блъсна ме назад и се наведе над мен. Отново растях към почти пълна ерекция. Тя промени ритъма на движенията — сега бяха ту резки, ту бавни.
— На запад — прошепна тя, — на около пет часа полет с кола, има остров. Мой е. Никой не ходи там, има петдесет километра забранена зона, патрулирана от сателити, но е много красиво. Изградих там комплекс с клонингова банка и устройства за презареждане. — Гласът й отново стана насечен. — Понякога съживявам клонингите. Мои копия. За да си играя. Разбираш ли какво ти предлагам?
Издадох неясен звук. Видението, което ми бе внушила — как ме обкръжава група тела като нейното, всички управлявани от един и същ ум — обтегна ерекцията ми до предел, а ръката й продължи да се плъзга по цялата дължина като машина.
Тя се приведе напред и докосна гърдите ми с връхчетата на своите.
— Какво каза?
— Колко време? — едва избъбрих аз през свиването и отпускането на коремните ми мускули, през мъглата от плътски усещания на „Сливане Девет“. — Колко ще трае поканата за този увеселителен парк?
Усмивката й бе като олицетворение на разврата.
— Веселба без ограничения.
— Но само за ограничен период от време, нали?
Тя поклати глава.
— Не, не ме разбираш. Онова място е мое. Островът, морето наоколо, всичко. Мое. Мога да те държа там колкото искаш. Докато ти омръзне.
— Може да не е много скоро.
— Не. — Тя поклати глава някак печално и сведе очи. — Скоро ще е.
Подвижната й хватка около пениса ми леко отслабна. Аз изстенах, сграбчих ръката и я заставих отново да се раздвижи. Това сякаш я възпламени и тя заработи сериозно, ту по-бързо, ту по-бавно, като се привеждаше, за да ме погали с гърди или да допълни ласката с докосване на езика. Чувството ми за време отлетя и изчезна, на негово място се появи безконечно усещане, устремено нагоре, мъчително бавно, все нагоре към някакъв връх, за който чувах собствения си глас да умолява нейде далече.
Когато оргазмът започна да наближава, аз смътно усетих чрез връзката помежду ни, че тя потапя пръсти в себе си и разтрива с неудържимо желание, нямащо нищо общо с пресметливите й манипулации преди малко. Настроена от емпатина, Мириам достигна върха няколко секунди преди мен и когато започнах да свършвам, тя грубо размаза собствените си сокове по лицето ми и по гърчещото се тяло.
Изключих.
Когато се опомних много по-късно, отминалият ефект на „Сливане Девет“ ме притискаше като оловна тежест, а тя бе изчезнала като видение от трескав сън.
11.
Когато нямаш приятели, а жената, с която си спал снощи, те е оставила с размътена глава, без да каже нито дума, възможностите са доста ограничени. На младини излизах да търся побоища по улиците на Нова Пеща. Така няколко души попаднаха в болница (не бях между тях), а аз привлякох внимание и станах чирак в една от големите банди на Харлановия свят. По-късно усъвършенствах този начин на развлечение, като постъпих при военните; биех се с определена цел и разполагах с най-съвършени оръжия, но усещането си остана все тъй мизерно. Изненадах се, и то с право — когато ме вербуваха за армията, онези от бюрото питаха за какво ли не, но ги интересуваше само едно: колко пъти и с кого съм се бил.
Подир време си избрах по-кротки начини за борба с лошото настроение. След като четирийсет минути плуване в подземния басейн на „Хендрикс“ не успяха да прогонят нито копнежа за компанията на онази мръсница Мириам Банкрофт, нито последиците от „Сливане Девет“, аз предприех единственото, което можех да сторя в момента. Поръчах на хотела да ми достави хапчета против главоболие и отидох да пазарувам.
Когато най-сетне излязох на улицата, всекидневието в Бей Сити вече течеше с пълна пара и търговската зона гъмжеше от пешеходци. Няколко минути постоях отстрани, после се гмурнах в навалицата и започнах да зяпам витрините.
На пазаруване ме научи една руса жена, сержант от морската пехота с невероятното име Серенити Карлайл. Преди това неизменно използвах системата „купувай и бягай“. Определяш целта си, влизаш, получаваш я и излизаш. Ако няма каквото търсиш, оттегляш се с достойнство. През краткия ни съвместен живот Серенити ме отучи от тази система и ми обясни своите консуматорски възгледи.
— Виж какво — каза ми веднъж тя в едно кафене в Милспорт. — Пазаруването — имам предвид истинското, реалното пазаруване — би изчезнало още преди векове, ако не им харесваше.
— На кого?
— На хората. На обществото. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — На всички. Отдавна имат тази възможност. Поръчки по пощата, виртуални супермаркети, автоматични дебитни системи. Можело е да стане, но не е станало. Какво ти говори това?
Бях на двайсет и две, редник от морската пехота, минал през уличните банди в Нова Пеща, тъй че не ми говореше нищо. Карлайл забеляза безизразната ми физиономия и въздъхна.
— Говори ти, че хората обичат да пазаруват. Че това задоволява вродената им потребност от придобиване на генетично ниво. Нещо, което сме наследили от първобитните ловци-събирачи. О, има и автоматизирано пазаруване за основни домашни стоки, механични системи за разпределение на храна за най-бедните. Но има и огромно изобилие от търговски центрове и специализирани пазари за хранителни стоки и занаятчийски произведения, където хората трябва да ходят лично. А защо ще го правят, ако не им харесва?
Аз свих рамене с младежка небрежност.
— Пазаруването е междуличностно отношение, упражняване на способностите за взимане на решения, то задоволява желанието за придобивки, поражда стремежа към нови вещи и събужда инстинкта за разузнаване. Ако се позамислиш, то е безкрайно присъщо на човешкия род, по дяволите. Трябва да го обикнеш, Так. Разбираш ли, с машина на въздушна възглавница можеш да минаваш от остров на остров, без изобщо да се намокриш. Но това не премахва дълбоката наслада от плуването, нали? Научи се да пазаруваш добре, Так. Бъди гъвкав. Наслаждавай се на неочакваното.
Днес не можеше и дума да става за наслаждение, но се постарах да бъда гъвкав, както ме учеше някога Серенити Карлайл. Бях тръгнал да търся подплатено водонепроницаемо яке, но накрая влязох в един магазин заради чифт универсални туристически обувки.
След обувките дойдоха широки черни панталони и плътна спортна риза с ензимни закопчалки от кръста до стегнатата яка. Бях виждал стотици варианти на този модел по улиците на Бей Сити. Повърхностно напрежение. Щеше да ми свърши работа. След кратко мъчително колебание добавих предизвикателна кърпа от червена коприна за връзване през челото според бандитската мода на Нова Пеща. Не беше най-добрият начин да се слея с околната среда, но донякъде успокояваше бунтовното раздразнение, което накипяваше в мен от вчера. Захвърлих летния костюм в една кофа за боклук заедно с обувките.
Преди това прерових джобовете на сакото и извадих две визитни картички — на лекарката от Централното хранилище и оръжейника на Банкрофт.
„Ларкин“ и „Грийн“ се оказаха имена не на двамата собственици, а на улици, които се пресичаха върху тревист склон, наречен Руския хълм. Автотаксито взе да ми разправя някакви подробности за района, но аз не му обърнах внимание. „Ларкин и Грийн, оръжейници от 2203 г.“ имаше дискретна ъглова фасада, заемаща по не повече от пет-шест метра от двете страни. През добре поддържана дървена врата влязох в прохладния магазин, изпълнен с дъх на машинно масло.
Отвътре помещението ми напомни за картографската зала в Слънчевия дом. Беше просторно, на два етажа и от високите прозорци нахлуваше светлина. Първият етаж беше премахнат и заменен с широка галерия покрай четирите стени. По стените висяха плоски витрини, а под галерията имаше тежки остъклени колички, изпълняващи същата функция. Освен миризмата на смазка се долавяше и изкуствен аромат на стара гора, а подът под новите ми ботуши беше покрит с килим.