Над парапета на галерията се подаде черно стоманено лице. Вместо очи лъщяха зелени фоторецептори.
— С какво можем да ви услужим, сър?
— Името ми е Такеши Ковач. Изпраща ме Лорънс Банкрофт — казах аз и леко наклоних глава, за да срещна погледа на андроида. — Търся надеждна стока.
— Разбира се, сър. — Гласът беше мъжки и доколкото можех да преценя, без инфразвукови рекламни добавки. — Мистър Банкрофт ни предупреди да ви очакваме. В момента съм с клиент, но след малко ще сляза. Моля, чувствайте се като у дома си. Вляво от вас има кресла и барче с напитки. Обслужете се, ако обичате.
Главата изчезна и тихият разговор, който смътно бях доловил на влизане, продължи. Намерих барчето за напитки, видях, че е богато заредено с алкохол и пури, и побързах да го затворя. Болкоуспокояващите бяха облекчили донякъде състоянието ми, но определено не исках да се тровя отново. С лека изненада осъзнах, че от сутринта не съм запалил нито една цигара. Пристъпих към най-близката витрина и огледах комплект самурайски мечове. Върху ножниците имаше етикетчета с дати. Някои бяха по-стари от мен.
В съседната витрина имаше стойка с кафяви и сиви огнестрелни оръжия, които изглеждаха не изработени, а сякаш отгледани в градина. По тях също висяха дати от миналия век. Мъчех се да разгадая какво представлява гравираната плетеница по една от цевите, когато чух металически стъпки по стълбището зад мен.
— Открихте ли нещо, което да ви допада, сър?
Обърнах се към идващия андроид. Цялото му тяло беше от същата полирана оръжейна стомана, пресована като тяло на мускулест мъж. Липсваха само гениталиите. Лицето бе дълго и костеливо, с тъй изящни черти, че привличаше вниманието, въпреки своята неподвижност. Плитки бразди по темето имитираха заресана назад коса. Върху гърдите едва личеше протрит надпис „Марс Експо 2076“.
— Само разглеждам — казах аз и кимнах към витрината. — От дърво ли са направени?
Зеленият фоторецептор ме изгледа сериозно.
— Точно така, сър. Прикладите са от хибриден бук. Всички тези оръжия са ръчно производство. „Калашников“, „Парди“ и „Берета“. Ние снабдяваме всички европейски доставчици. Кой модел ви интересува, сър?
Погледнах назад. Във формите имаше някаква странна поезия, нещо средно между грубата функционалност и органичното изящество. Нещо, което зовеше да го поемеш в ръка. Да го използваш.
— Струват ми се твърде изтънчени. Смятах да потърся нещо по-практично.
— Разбира се, сър. Да приемем ли, че имате опит в оръжейната област?
Ухилих се.
— Да приемем.
— В такъв случай може би ще споделите какви са били предпочитанията ви досега?
— „Смит и Уесън“ 11 милиметра, магнум. Пистолет „Инграм“ с пълнител за 40 иглички. Квантов излъчвател „Сънджет“. Но не в този носител.
Зелените рецептори леко просветнаха. Без коментар. Може би нямаше програма за дружески разговор с емисари.
— А какво точно търсите за този носител, сър?
Свих рамене.
— Нещо по-фино. И нещо грубо. Огнестрелни оръжия. И нож. По-солидните да са като „Смит“.
Андроидът застина неподвижно. Имах чувството, че чувам как бръмчат системите му за обработка на данни. За момент се запитах как е попаднала тук подобна машина. Определено не беше създадена за такава работа. На Харлановия свят рядко се срещат андроиди. Скъпи са за изработка в сравнение със синтетичните машини, или дори с клонингите, а повечето задачи, изискващи човешка намеса, се изпълняват успешно от тези органични заместители. Истината е, че човекоподобният робот представлява безсмислен сблъсък между две съвсем различни функции. Изкуственият интелект действа далеч по-добре, когато е настанен в стабилно, обезопасено тяло, най-често произведено за конкретна задача. Последният робот, който видях на Харлановия свят, беше градинарски и имаше формата на краб.
Фоторецепторите просветляха и машината се раздвижи.
— Ако сър благоволи да дойде насам, смятам, че имаме подходящата комбинация.
Последвах андроида през една врата, която се сливаше тъй добре със стената, че не я бях забелязал. По къс коридор стигнахме до дълга стая с нисък таван, покрай чиито небоядисани стени бяха натрупани сандъци от фибростъкло. Няколко души мълчаливо се въртяха около тях. Из въздуха се носеше деловитото тракане на метални предмети, размествани от опитни ръце. Андроидът ме отведе до дребен мъж с прошарена коса, облечен в омазнен работен гащеризон, който разглобяваше електромагнитен мълниемет, сякаш разфасоваше печено пиле. Когато наближихме, той вдигна глава и кимна на андроида, без да ми обръща внимание.
— Здрасти, Чип.
— Клайв, това е Такеши Ковач, приятел на мистър Банкрофт. Търси екипировка. Бих те помолил да му покажеш пистолети „Немекс“ и „Филипс“, а после да го прехвърлиш при Шийла за нож.
Клайв кимна отново и остави мълниемета.
— Насам.
Андроидът леко докосна ръката ми.
— Ако желаете още нещо, сър, ще бъда в общата зала.
Той се поклони и излезе. Аз последвах Клайв покрай сандъците към единия ъгъл, където различни оръжия лежаха върху купчини пластмасови конфети. Той избра един пистолет и се обърна към мен.
— „Немесис X“ втори модел, наричан за по-кратко „Немекс“. Произведен по лиценз на „Манлихер-Шьонхауер“. Използва стандартен патрон „Друк 31“ с куршум в стоманена обвивка. Много мощен, много точен. Пълнител за осемнайсет патрона. Малко е тромав на вид, но върши чудесна работа. Проверете как ви се струва на тежест.
Взех пистолета и го прехвърлих от ръка на ръка. Беше голям, с масивна цев, малко по-дълъг от „Смит и Уесън“, но добре балансиран. Опипах го, за да свикна, присвих око към мерника. Клайв чакаше търпеливо.
— Добре — казах аз и му върнах оръжието. — А нещо по-фино?
— Пистолет „Филипс“. — Клайв бръкна в един отворен сандък, порови из конфетите и извади тънък сив пистолет, почти двойно по-малък от „Немекс“. — Плътен стоманен куршум. Използва електромагнитен ускорител. Напълно безшумен, прицелна точност до двайсет метра. Не дава откат и има вариант за обратна мощност на генератора, за да вадите куршумите от мишената. Пълнителят е за десет куршума.
— Акумулатор?
— Според упътването зарядът стига за четирийсет до петдесет изстрела. След това губите скорост на куршума при всеки изстрел. В цената са включени два резервни акумулатора и зарядно устройство, съвместимо с домашните контакти.
— Имате ли стрелбище, където да ги изпробвам?
— Да, отзад. Но и към двата пистолета има диск за виртуална бойна тренировка, абсолютно съвпадаща с реалните възможности на оръжието. Пише го в гаранцията.
— Добре, добре.
Каква полза от гаранция, ако междувременно някой веселяк ти пръсне черепа? Не се знае кога ще те заредят в нов носител и дали ще те заредят изобщо. Върви, че претендирай за компенсация. Но междувременно главоболието ми почваше да се завръща. Може би в момента наистина не си струваше да тренирам стрелба. Не си направих труда да питам за цената. Харчех чужди пари.
— Амуниции?
— Към всеки пистолет има комплект от пет пълнителя, но за „Немекс“ дават още един безплатно. Промоция на новия модел. Достатъчно ли е?
— Не съвсем. Дайте ми по още един комплект.
— Общо по десет за всеки? — В гласа на Клайв прозвуча почтителна изненада. Десет пълнителя са много за един пистолет, но аз бях открил, че понякога е по-важно да сипеш дъжд от куршуми, отколкото да улучиш нещо. — Освен това искате нож, нали?
— Точно така.
— Шийла! — подвикна Клайв към висока жена с късо подстригана руса коса, която седеше на един сандък с ръце в скута. Матовосив виртуален комплект закриваше лицето й.
Като чу името си, жената се завъртя, свали маската и примига. Клайв размаха ръка. Тя скочи от сандъка и леко се олюля от внезапното завръщане в реалния свят.
— Шийла, този човек търси нож. Ще му помогнеш ли?
— Разбира се. — Жената ми протегна ръка. — Аз съм Шийла Соренсън. Какъв нож търсите?
Стиснах ръката й.
— Такеши Ковач. Трябва ми нещо, което да става за бързо хвърляне, но да е малко. Да мога да го прикрепя над китката си.
— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?
Клайв кимна.
— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?
— Ще ги взема.
— Така си и мислех.
Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.
— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.
После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.
— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.
Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.
— Какво е това?
— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…
— Очарователно.
— Казах ви, че е гаден, нали?
В гласа й прозвуча гордост.
— Ще го взема.
Когато излязох на улицата, натоварен с покупки, изведнъж се сетих, че все пак ще ми трябва яке — поне за да скрия придобития арсенал. Хвърлих поглед нагоре в търсене на автотакси, сетне реших, че в такъв слънчев ден си струва да повървя пеш. Махмурлукът от снощи най-сетне почваше да отстъпва.
Бях минал три пресечки надолу по склона, преди да усетя, че ме следят.
Подсказаха ми го емисарските инстинкти, подаващи първи признаци на живот след опустошението на „Сливане Девет“. Засилено чувство за близост, едва доловима тръпка и нечий силует, който твърде често се мяркаше в периферията на зрението ми. Биваше го. В някой по-оживен квартал можеше и да го изтърва, но тук пешеходците бяха твърде малко, за да осигурят добро прикритие.
Тебитският нож беше закрепен от вътрешната страна на лявата ми ръка в мек кожен калъф с невронно управляема закопчалка, но нямаше как да се добера до пистолетите, без да разкрия, че съм засякъл преследвача. Хрумна ми да се откъсна от него, но почти веднага отхвърлих идеята. Не познавах града, още се чувствах замаян, а и носех твърде много багаж. Щом толкова му се искаше, не възразявах да дойде с мен на пазар. Леко ускорих крачка и постепенно се отправих към търговския център, където открих скъпо вълнено яке в червено и синьо, украсено с фигури от ескимоския фолклор. Не беше точно каквото исках, но щеше да топли и имаше много джобове. Докато плащах на касата край витрината, успях да зърна лицето на преследвача. Млад, бял, с тъмна коса. Не го познавах.
Двамата прекосихме Юниън Скуеър, като спряхме на ъгъла да погледаме поредната демонстрация срещу Резолюция 653, която постепенно оредяваше. Скандирането заглъхваше, хората се разотиваха, а металният лай на мегафона почваше да звучи жално. В навалицата имах добър шанс да се измъкна, но не си направих труда. Ако преследвачът имаше намерение да предприеме нещо, щеше да опита горе на хълма. Тук беше твърде оживено за удар. Минах през демонстрантите, като избутвах настрани предлаганите листовки, после се упътих на юг към Мишън Стрийт и хотел „Хендрикс“.