Посвещавам с любов на съпруга си Пол, приносителя на всички безусловни неща.
Твоята любов и подкрепа направиха всичко това възможно.
С благодарности и обич на Ерин Мърфи заради държането за ръце, мажоретното подскачане и острия ум.
Благодаря ви.
Първа глава
Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.
Случвало ли ви се е да си живеете живота, да живеете в собствената си реалност и в един момент да се случи нещо, което да раздере личния ви свят през средата. Виждате нещо или чувате нещо и внезапно всичко, което сте, всичко, което правите, се разбива на хиляди късове остро, горчиво осъзнаване.
Снощи с мен се случи точно това.
Бях в Лондон. Бях с приятели, както обикновено. Купонясвахме, както обикновено.
Боз се приведе напред и ръгна таксиджията в рамото.
— Не, не, завий тук! — извика той. — Тук!
Таксиджията, чиито едри, широки рамене едва се побираха в суичъра и карираната му жилетка, хвърли на Боз поглед, който би накарал всеки нормален човек да си седне на мястото и да не си отваря повече устата.
Боз обаче не беше нормален човек: той беше по-красив от повечето хора, по-забавен от повечето хора и Бог ми е свидетел, по-тъп от повечето хора. Току-що се бяхме измъкнали от една дискотека, в която внезапно се бе развихрил бой с ножове. Две откачени момичета си дърпаха косите и си крещяха като продавачки на пазара, а после една от тях извади нож. Моите хора бяха пожелали да останем, за да гледаме шоуто — те обожаваха подобни неща — но… е, знаете как е, ако си виждал един бой с ножове, значи си ги виждал всичките. Завлякох ги навън в нощта и извадихме късмет да си хванем такси, преди да изтрезнеем заради студа.
— Тук! Точно тук между сградите, добри ми човече! — провикна се отново Боз, с което си спечели изпепеляващ поглед. В моменти като този бях благодарна за строгия контрол над притежанието на огнестрелни оръжия в добрата стара Англия.
— Добри ми човече? — изкикоти се Сисили до мен. Шестимата се бяхме наблъскали на задната седалка. Можехме да се съберем и повече, но бяхме установили, че шестима пияни безсмъртни е максималната бройка, която задната седалка на едно лондонско такси можеше да поеме, при това само ако никой не се издрайфаше.
— Да, Джийвс — продължи весело Сисили, — спри тук.
Таксиджията стовари крака си върху спирачката и всички ние полетяхме напред. Боз и Кейти удариха главите си в стъклото, което ни отделяше от шофьора. Стратън, Иносенсио и аз бяхме изстреляни от седалката и се стоварихме под формата на не особено изящна кикотеща се купчина върху мръсния под на таксито.
— Хей! — възкликна Боз, потривайки челото си.
Иносенсио ме откри под плетеницата от ръце и крака.
— Добре ли си, Нас?
Кимнах, без да спирам да се хиля.
— Махайте се от таксито ми, дяволите да ви вземат! — кресна ядно шофьорът. Той изскочи навън и отвори нашата врата. Гърбът ми беше облегнат на нея, така че миг по-късно паднах в канавката и ударих главата си в каменния бордюр.
— Ау! — отроних. Канавката бе мокра, което беше съвсем естествено, защото валеше. Болката, студът и влагата едва успяваха да проникнат през сетивата ми — като изключим боя с ножове, всичките ни останали занимания за вечерта включваха здраво напиване и алкохолът ме беше обвил в топличък пашкул на замъглено благоденствие.
— Вън! — изкрещя отново таксиджията, докато ме хващаше за раменете, издърпвайки ме встрани от пътя си. Тръшна ме върху тротора и се пресегна за Инси.
Гневът и осъзнаването на това какво точно се случва започнаха да се пробиват път към съзнанието ми. Намръщих се, разтрих рамене и се надигнах до седнало положение. Намирахме се на няколко блока от „Подземието“, поредния ужасяващо долнопробен подземен бар, в който обичахме да висим. Улицата беше мрачна, а заради празните места, разделящи занемарените изоставени сгради, околността изглеждаше като челюст с изпопадали зъби.
— Разбрах намека, сега си разкарай ръцете от мен! — изсумтя Иносенсио, докато се приземяваше на тротоара до мен. Лицето му беше вледенено от гняв и подсказваше, че е далеч по-трезвен, отколкото го мислех.
— Отрепки такива! — изръмжа таксиджията. — Не искам такива като вас в таксито си! Богати хлапета, които си мислят, че са нещо повече от всички останали!
Той се приведе в таксито и сграбчи Кейти за яката на палтото, докато Боз изпълзяваше сам навън.
— Ох… лошо ми е — отрони наполовина извлечената от колата Кейти. Боз бързо се дръпна встрани, когато съдържанието на стомаха й, състоящо се основно от уиски „Джеймисън“, изригна навън, право върху обувките на таксиджията.
— Дяволите да го вземат! — изрева той, изтръсквайки погнусено крака.
Двамата с Боз се разхилихме — не можехме да се спрем по никакъв начин. Злият Господин Шофьор.
Таксиджията хвана Кейти за ръцете с явното намерение да я извлече на тротоара, когато Инси внезапно промърмори нещо и разтвори рязко дланта на ръката си.
Имах едва част от секундата, за да си помисля: „Какво, по…“, преди шофьорът на таксито да залитне, сякаш беше посечен с брадва. Той изпусна Кейти, тялото му се скова, а гръбнакът му почти се преви на две, след което рухна върху тротоара с пребледняло лице и широко отворени очи.
Усетих как ме залива вълна от умора. Догади ми се — май бях пила повече, отколкото смятах.
— Инси, какво направи? — попитах смаяно, докато се надигах на крака. — Не ми казвай, че току-що използва магика върху него?
Засмях се — самата идея за нещо подобно беше абсурдна. Облегнах се на една улична лампа и оставих ледената мъгла да обгърне лицето ми. Поех си дълбоко въздух няколко пъти и се почувствах по-добре.
Кейти примигна неразбиращо, а Боз се изкикоти.
Иносенсио се изправи и погледна намръщено към новите си обувки „Долче & Габана“, които бяха изпъстрени с петънца от дъжда.
Стратън и Сисили заобиколиха таксито и се присъединиха към нас. Сведоха очи към таксиджията, който лежеше замръзнал върху мокрия паваж, и поклатиха глави.
— Много добре — каза Стратън на Инси. — Много впечатляващо, господин магьосник. Сега обаче можеш да позволиш на този нещастник да стане.
Спогледахме се, след което отново насочихме вниманието си към таксиджията. Не можех да си спомня последния път, когато бях виждала някой да използва магика по този начин. В смисъл — за нещо различно от това да получи добра маса в някой ресторант или да хване последното метро.
— Не мисля, че ще го направя, Страт — каза Иносенсио, чието лице все още бе обтегнато. — Не смятам, че той е особено добър човек.
Спогледахме се със Стратън. Потупах Иносенсио по рамото. Двамата с него се движехме заедно от близо век и се познавахме много, много добре, но този студен гняв беше нещо, което не бях виждала често. Махнах с ръка.
— Добре тогава, остави го. Той ще се оправи след няколко минути, нали така? Да вървим. Жадна съм. Пък и предполагам, че Кейти вече също е жадна.
Кейти се намръщи и изсумтя.
— Хубаво, да вървим — подкрепи ме Сисили. — Тази вечер в „Подземието“ свири група, а аз искам да потанцувам.
— Докато се свести, отдавна ще ни няма — казах и дръпнах Инси за ръкава.
— Почакай — промърмори Инси.
— Остави го — повторих. Беше ми малко кофти, че зарязвахме таксиджията да лежи под студения дъжд, но той щеше да се оправи, щом ефектът на заклинанието отминеше.
За моя изненада Иносенсио се дръпна, за да се измъкне от хватката ми. Докато го наблюдавах, той разтвори длани над таксиджията и устните му се раздвижиха. Не можех да чуя какво говореше.
Чу се силно, ужасяващо хрущене и тялото на таксиджията се изви, а устата му се разтвори в беззвучен писък.
Отново усетих пристъпа на гадене, а пред очите ми причерня. Примигнах няколко пъти, търсейки опипом ръката на Сисили. Тя се разкикоти, когато залитнах, очевидно решила, че го правя, защото съм пияна. Няколко секунди по-късно погледът ми се проясни и се изправих, местейки очи от Инси към таксиджията.
— Какво беше това? Какво направи?
— О, Инси — Стратън поклати глава, цъкайки с език. — Това беше малко излишно, не мислиш ли? Е, вече можем да вървим.
Той се загърна по-плътно в топлото си палто и тръгна по тротоара към „Подземието“.
— Инси… какво направи? — повторих.
Инси сви рамене.
— Мръсникът си го заслужаваше.
Кейти, чието лице все още имаше лек зеленикав оттенък погледна с безразличие към шофьора на таксито, а след това към Иносенсио, изкашля се, тръсна глава и тръгна след Стратън. Пуснах Сисили, която сви рамене и хвана Боз за ръката. Те последваха другите и скоро стъпките им заглъхнаха в мрака.
— Инси… — промълвих, изненадана от това, че останалите просто си тръгнаха. — Инси… ти да не би… да му счупи гръбнака с магика? Откъде си се научил да правиш нещо подобно? Не… не си. Нали?
Инси ме погледна и неземно красивото му мрачно лице се изви в студена усмивка. Дъждовните капки в черните му къдрици блестяха като диаманти под светлината на лампата.
— Скъпа. Видя го какъв беше — каза той спокойно.
Отново преместих очи от него към все още неподвижния таксиджия, чието лице бе изкривено от болка и ужас.
— Счупи му гръбнака? — повторих, внезапно отрезвена от ужаса на случилото се. Мозъкът ми се опитваше да заобикаля внимателно тази мисъл, сякаш бе горещ въглен, от който можеше да лумне пожар. — Използва магика, за да… Всемогъщи Боже! Добре, хубаво, сега просто го излекувай. Искам си питието, но мога да почакам.
Самата аз не можех да помогна на таксиджията. Нямах представа откъде Инси беше научил подобно заклинание, нито пък как да му противодействам, да го разваля или нещо от сорта. През повечето време гледах да стоя настрана от магиката, с която безсмъртните се раждат и която беше толкова естествена за нас. Създаваше прекалено много проблеми, пък и обикновено ме караше да се чувствам зле физически. Последният път, когато си бях играла с магика, беше просто за да накарам някой да влезе през вратата или да се залее с кафе. Пък и това беше преди векове. Никога не бях правила нещо подобно.
Без да ми обръща внимание, Иносенсио погледна към лежащия в краката му шофьор.
— Така е, друже — каза той тихо. Таксиджията с усилие фокусира изпълнените си с болка очи върху него. — Така става, когато се държиш грубо с приятелите ми, нали разбираш? Надявам се, че си си научил урока.
Шофьорът не можеше дори да простене и аз осъзнах, че е под влияние на заклинание за онемяване. Истинско заклинание за онемяване — мисля, че досега бях виждала такова само веднъж или два пъти за стотици години. Още по-малко…
— Хайде, развали го — казах нетърпеливо. Никога не бях виждала Инси да се държи така или да прави нещо подобно. — Даде му добър урок. Другите ни чакат, така че просто развали заклинанието и можем да тръгваме.
Инси сви рамене и хвана ръката ми в силна, болезнена хватка.
— Не мога да го разваля, любов моя — призна той и вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне. Дръпна ме след себе си към „Подземието“, а аз погледнах през рамо към таксиджията.