— Не можеш да го развалиш? Счупил си гръбнака му завинаги? — Зяпнах Инси, моя най-добър приятел през изминалия век. Той ми се ухили в отговор. Прекрасното му лице бе увенчано с ореола от светлината на уличната лампа.
— Така и така бях започнал, реших че мога да го ударя с тежката артилерия — каза той весело.
Гледах го с увиснало чене.
— Какво следва в такъв случай? Ще натикаш Стратън в дробилка за дърва? — Усетих как повишавам тон, докато сгъстяващата се мъгла мокреше лицето ми. Инси се разсмя, целуна ме по косата и тръгна към бара, като ме повлече след себе си. В тези мигове виждах нещо различно в очите му — нещо повече от обичайното безразличие, повече от обикновеното желание да си отмъсти. Инси се бе забавлявал, докато чупеше гръбнака на този мъж, беше се наслаждавал, докато гледаше как някой се гърчи от болка и ужас. Случилото се беше възбуждащо за него.
Мислите ми препускаха трескаво. Трябваше ли да се обадя на 999? Дали вече беше прекалено късно за таксиджията? Дали щеше да умре? Дали не умираше в момента? Дръпнах се от Инси и понечих да се върна, но в този момент усетих вибрациите от басовите барабани на някаква група, които караха земята под краката ми да вибрира. „Подземието“ ми се струваше като друг свят, друга реалност, която ме мамеше, успокояваше ме с шума си, позволяваше ми да оставя зад гърба си ужасния шок от мисълта за парализирания таксиджия. Желаех това толкова неистово, че просто трябваше да се поддам на този зов.
— Инси… но… ти трябва да…
Инси просто ме погледна весело и след минута вече слизахме по стръмните стълби, мокри от дъжда. Бях разкъсвана от колебания, когато Инси вдигна юмрук и заблъска по боядисаната в червено врата. Внезапно се почувствах така, сякаш бяхме слезли по стълбите в ада и очаквахме да ни приемат вътре. Във вратата се отвори малко прозорче и Гъвнър, човекът от охраната, ни кимна. Вратата се отвори и страховитата вълна на музиката се стовари върху нас и ни поде, повличайки ни навътре в мрака, осветен от огънчетата на цигари и изпълнен със стотици гласове, опитващи да се надвикват с шумната група. Сладкият аромат на алкохола се прокрадваше във всеки дъх, който си поемах.
Таксиджията, външният свят — това изглеждаше като последния ми шанс. Последният ми шанс да предприема нещо, да постъпя като човек, на когото му пука, като нормален човек.
— Насти! — Озовах се в масивните обятия на своята леко олюляваща се приятелка Мал. — Страхотна коса имаш! — изкрещя тя с всичка сила в ухото ми. — Ела да танцуваме!
Тя постави ръка на раменете ми и ме поведе през мрачното помещение с нисък таван.
Поколебах се само за секунда.
И просто ей така, аз си позволих да оставя външния свят зад гърба си, позволих си да изчезна сред шумотевицата и дима. Бях ужасена и ако бяхте наясно с обичайните дивотии, в които се забърквах, тези думи може би биха имали по-сериозна тежест за вас. Отделих се от Инси, без да съм сигурна какво точно да мисля за него. Беше направил може би най-лошото нещо, което го бях виждала да прави. По-лошо от онзи инцидент с коня на кмета през четирийсетте. По-лошо от историята с онова бедно момиче, което действително искаше да се омъжи за него през 1970 година. Това беше същинско бедствие. Бях успявала да го оправдая пред себе си в онези случаи, да открия смисъла в действията му. С този ми беше далеч по-трудно.
Инси ми отправи една последна прелестна усмивка, преди да тръгне на лов сред тълпата, чието внимание вече бе успял да привлече. Както на мъжете, така и на жените. Инси беше неустоим, магнит на съблазънта, и повечето хора, както смъртни, така и безсмъртни, бяха безпомощни пред чара му. Чар, прикриващ онази страна от личността му, която, както бях осъзнала внезапно, беше далеч по-мрачна, отколкото предполагах.
Двайсет минути по-късно аз се натисках здраво на някакво лепкаво диванче с приятеля на Мал, Джейс, който беше жизнерадостен, пиян и очарователен. Исках да се изгубя в прегръдките му, да бъда някоя друга, да бъда личността, която Джейс виждаше на повърхността. Той не беше безсмъртен и не знаеше, че аз съм такава, но бе чудесна възможност да се разсея и аз се вкопчих в нея с яростна настойчивост. Хората разговаряха, пушеха и пиеха навсякъде край нас, докато аз прокарвах ръце под ризата му, а той бе обвил крака около мен. Пръстите му се плъзнаха през късата ми черна коса и аз с внезапен ужас усетих неочакван топъл полъх откъм врата си. Вече се отръпвах назад, като междувременно сграбчих бързо шала си, за да го увия отново, когато чух Инси да казва:
— Нас? Какво е това отзад на врата ти?
Погледнах през рамо към него — беше приседнал върху облегалката на диванчето с питие в едната ръка и дълга цигара, проблясваща в другата. Очите му бяха черни дупки, искрящи срещу мен в мрака.
Сърцето блъскаше силно в гърдите ми. Не преигравай, Насти.
— Нищо — свих рамене аз и се отпуснах отново в обятията на Джейс.
— Нас? — гласът на Инси беше тих, но твърд. — Знаеш ли, така като се замисля, не си спомням някога да съм виждал задната част на врата ти.
Насилих се да се засмея и вдигнах очи, въпреки че Джейс се опитваше да ме целува.
— Не ставай глупав, разбира се, че си. А сега чупката. Тук сме малко заети.
— Татуировка ли е?
Увих шала по-плътно около врата си.
— Да. Татуирала съм си надписа „Ако можеш да прочетеш това, значи си прекалено шибано близо“. Сега чупката!
За мое облекчение Инси се разсмя и си тръгна. Когато го зърнах за последно, някакво красиво момиче с прилепнала лъскава рокля се беше обвило около него като змия.
Колкото до мен, аз просто не си позволявах да мисля отново за шофьора на таксито. Когато мисълта или образът се опитваха да изплуват, стисвах здраво очи и си вземах ново питие. На следващата сутрин обаче всичко се върна при мен: лицето на таксиджията, агонията, изписана върху него. Той никога повече нямаше да ходи, никога повече нямаше да шофира, защото Иносенсио беше пречупил гръбнака му и го беше зарязал на една мокра лондонска улица в състояние, което беше по-лошо от смъртта.
А аз не бях направила нищо, нищичко. Просто си бях тръгнала.
Хубавото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт като обикновените пияндета. Лошото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт, така че се събуждаш на следващата или може би на по-следващата сутрин и изпитваш всичко онова, което би ти било спестено, ако имаше късмета да пукнеш.
Когато най-сетне успях да накарам очите си да се задържат отворени за повече от няколко секунди, установих, че навън е светло. Огледах размиващата се пред очите ми стая и видях прозорец. Светлината, проникваща през него, беше бледа и с розов оттенък, което означаваше, че се зазорява или че пада здрач. Едно от двете. Или пък може би кварталът гореше. Винаги съществува и такава вероятност.
Знаех, че ще стане много лошо, ако се опитам да седна, така че се надигнах много бавно, помествайки тялото си част по част. Оставих главата си за последно и я вдигнах внимателно на няколко инча от леглото. Избелелите жълти рози върху голия дюшек бавно придобиха очертания. Дюшек, без чаршафи. Прозорец със светлина. Боядисани в черно тухлени стени, като на фабрика или нещо подобно.
Извърнах бавно глава и видях друго спящо тяло, някакъв тип с рошава зелена коса, дебел сребърен ланец на врата и татуировка на виещ се дракон, заемаща по-голямата част от гърба му. Уф… Джеф? Джейсън? Джак? Почти бях сигурна, че е нещо, започващо с Дж .
Няколко минути по-късно успях да се добера до полуизправено положение, което незабавно накара стомаха ми да се разбунтува, подтикнат от опита на тялото да се отърве от токсините, които бях погълнала предишната нощ.
Не успях да се добера до тоалетната. Ще ме извиняваш, Джеф.
Чувствах се празна, треперех и ми се щеше безсмъртието да не беше чак толкова буквално. Видях, че все още съм напълно облечена, което означаваше, че Дж-някой-си или аз или пък и двамата сме били прекалено пияни, за да задълбочим нашето… опознаване снощи. Няма лошо. Инстинктивно вдигнах ръка към шала си и открих, че все още е вързан здраво около шията ми. Отпуснах се за момент, после си спомних как снощи Инси бе стоял над мен, задавайки ми въпроси за белега на врата ми. Не можех да повярвам, че това се беше случило през същата нощ, когато бе осакатил таксиджията. Преглътнах, намръщих се и реших, че ще мисля за тези неща по-късно.
Коженото ми яке и един от прекрасните ми зелени ботуши от змийска кожа на висок ток необяснимо липсваха, така че взех ботуша, който успях да открия, и се измъкнах тихичко. Не че и земетресение би могло да събуди Джей в момента. Поне бях сравнително убедена, че все още е жив — гърдите му изглежда се движеха. Имах смътен спомен, че бях изпила две питиета, сервирани върху същите тези гърди.
Прекрачих още няколко спящи тела по пътя си навън. Това беше голям немебелиран склад, най-вероятно някъде из покрайнините на града. Чувствах рамото и задника си натъртени, а всички мускули ме боляха, докато куцуках надолу по тухленото стълбище. Навън беше наистина студено, а вятърът гонеше боклуците по пустата улица.
Е, поне не вали, помислих си и тогава всичко нахлу отново в главата ми, колкото и да не ми се искаше: предишната нощ, лудото купонясване, дъждът, боят с ножове, падането на тротоара, Инси, който пречупи гръбнака на онзи таксиджия, аз, която почти бях изгубила шала си в клуба, пред очите на всички. Съдържанието на стомаха ми отново се надигна и спрях за момент, вдишвайки дълбоко студения въздух, докато ужасяващите подробности ме завладяваха отново. Откъде Иносенсио беше научил онази магика. Доколкото знаех, той не беше показвал по никакъв начин, че знае подобни неща, а и през последния век, в който движехме заедно, не го бях виждала да прави нещо особено, със сигурност не и нещо толкова голямо, толкова мрачно. Нито един от приятелския ни кръг не бе демонстрирал особени умения в магиката. Облегнах се на осеяната с графити стена на склада и натиках босия си крак в единствения останал ми ботуш.
Студеният въздух изпълни носа ми и го накара да протече. Тази утрин внезапно ми се стори кошмарно ясна, кошмарно ярка. Инси беше направил нещо ужасно снощи с могъщо заклинание, което се бе появило сякаш от нищото. Аз също бях направила нещо не по-малко ужасно, само че не с магика. Бях наблюдавала как Инси счупи гръбнака на онзи тип и след това просто си бях… тръгнала. Бях си тръгнала и бях отишла да танцувам в клуб . Какво ми ставаше? Как можех да направя нещо подобно. Дали някой бе открил таксиджията през нощта? Със сигурност. Нищо че онзи квартал беше почти необитаем. Нищо че беше много късно. И валеше. Въпреки това някой трябва да се е натъкнал на него, да го е отвел в болница. Нали?
На всичкото отгоре Инси действително беше видял белега отзад на врата ми. И беше възможно и да го е запомнил. Каква ирония. Бях прикривала врата си с маниакално старание през последните 449 години и после изведнъж, една нощ, всички тези усилия бяха отишли по дяволите. Дали Инси си даваше сметка за значимостта на това, което беше видял? Как би могъл? Никой не знаеше. Никой, който все още беше между живите. В такъв случай защо се чувствах толкова уплашена?