В трапезарията нямаше никого и аз се насочих към кухнята, душейки въздуха. Бавно бутнах тежката врата и в рязък контраст с тихата, празна и сивкава трапезария, кухнята се оказа изпълнена с топлина и оживление. Светлините бяха включени, хора разговаряха и се смееха, а във въздуха се носеше цял букет от аромати.
— Настасия!
Завъртях глава и видях Ривър, която ми се усмихваше.
— Мислех да си взема малко кафе… — започнах.
— Закуската все още не е готова. По-голямата част от другите още се занимават с домакинската работа.
— Аз никога не закусвам. Но виж, кафе…
— Ела тук — нареди ми Ривър и за моя изненада краката ми й се подчиниха. — Дай да ти видя ръцете.
Какво беше това? Щеше да ми проверява ноктите? Вдигнах ги, за да покажа, че под тях няма никаква мръсотия, благодарение на продължителното ми къпане снощи. Или пък щеше да ми гледа на ръка? На това странно място всичко ми се струваше напълно възможно.
— Имаш невероятни ръце — заяви Ривър с доволен тон. — Силни ръце. Ето, заеми се с това.
— Ъ?
Ривър нави ръкавите ми до лактите и аз трепнах, когато хвана шала ми и го прехвърли над рамото ми, за да не виси пред мен. После грабна ръцете ми и буквално ги натика в една голяма купчина топло тесто, която лежеше върху дървената маса подобно на гигантска ларва.
Замръзнах на място.
— Ама…
Ясните жълто-кафяви очи на Ривър погледнаха дълбоко в моите и тя произнесе меко:
— Знам, че знаеш как да месиш хляб.
Страните ми се изчервиха; тя, естествено, беше наясно с факта, че много безсмъртни бяха родени, преди да бъдат създадени фабриките за тестени изделия, и повечето от нас (или най-малкото жените) най-вероятно са месили собствения си хляб хиляди пъти. Освен, разбира се, ако не са се родили богати и някак са успели да останат богати през целия си живот.
Самата аз бях родена богата, но по времето, когато бях на десет години, вече бях бедна като селянка. Живяла съм във ферми, в няколко различни ферми, докато не установих, че градовете ми допадат повече.
И, да, знаех как да меся хляб.
— Правила съм го преди много време — промърморих, все още без да помръдвам. Наистина много време. Нещо като стотици години.
— Да — каза Ривър още по-меко. — Така е. Но човек никога не забравя как се меси.
Тя постави ръце върху моите и с лек тласък ме накара да загреба тесто, след което натиснахме ларвеното нещо напред, събрахме страните му и натиснахме отново.
В другия край на стаята някой — Чарлз ли се казваше онзи тип с яркочервената коса? — започна да пържи бекон в железен тиган върху старомодната печка. Чернокожото момиче — май се казваше Брин — извади няколко форми за хляб от фурната и ги постави върху чистата покривка на масата. Прясно опеченият хляб беше златист на утринната светлина и от него се вдигаше пара.
Да! Надуших кафе. Да! Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Брама, благодаря ти, свети Франциско, или който там се беше погрижил за мен. Бъдещето ми беше белязано от знака на кафето!
Осъзнах, че Ривър ме е оставила и е започнала да пълни кани с ябълков сайдер. Аз обаче продължавах да меся хляба, дланите и ръцете ми се движеха автоматично, следвайки познатите движения.
Когато вдигнах очи, видях, че Брин ми се усмихва.
— Добре се справяш — похвали ме тя, докато бършеше потта от челото си.
Промърморих нещо неразбираемо и точно тогава осъзнах, че не помнех кога за последно някой ми е казвал, че се справям добре с нещо. Всъщност нещата, които правех добре, не бяха много. Не и напоследък.
— Ето. — Ривър поднесе тежка порцеланова чаша към устните ми и без да вадя ръце от тестото, отпих глътка горещо кафе, примесено с мляко и леко подсладено. Това беше най-съвършеното шибано кафе, което някога бях пила.
Мисля, че простенах от удоволствие, защото Ривър се разсмя. Изглеждаше красива, загорялото й лице беше поруменяло от топлината на кухнята. Вързала бе на опашка сребристите си коси, но няколко косъмчета се бяха измъкнали и висяха пред лицето й. Отпих нова глътка кафе и си помислих, че тази жена е на почти хиляда и триста години. Което бе необичайна мисъл дори и за безсмъртен и аз трябваше да поразсъждавам по-сериозно над нея, но точно в момента това прелестно силно кафе се плъзгаше по гърлото ми, чувствах се будна и с прояснено съзнание, изобщо не ми беше лошо… пък и викингският бог тъкмо влизаше през задната врата с излизаща от устните му пара.
Носеше риза на шотландско каре, подобно на дървар от скеч на Монти Пайтън. Огледа стаята, докато сваляше кожените си работни ръкавици, а аз си стоях там като някаква изпаднала селянка, която меси тесто с професионални движения и пие кафе, приготвено от шефката на нашата манифактура. Забавлението от месенето? Да кажем — двайсетина долара. Това съвършено кафе? С радост бих дала за него седемдесет и пет долара. Изражението върху лицето на Рейн, когато ме видя да работя в кухнята по зазоряване? Безценно! Ухилих му се самодоволно, докато никой не ни наблюдаваше, и едно мускулче на челюстта му се напрегна. Той отиде до каната с кафе и си наля една чаша, докато аз разделях тестото на две, после завих едната половина в кърпа и започнах да търкалям другата по масата. Когато получих дълга, дебела около инч тестена змия, с бързи движения завих краищата и оформих самун, който поставих в намаслената тава. Ето го и него, хляб, готов за изпичане.
Рейн изглеждаше толкова разочарован, че просто нямаше как да не се изкикотя. Стомахът ми изкъркори; въздухът беше изпълнен с аромата на чудесен бекон, на печен хляб и сайдер, а от последния път, когато бях припарвала до нещо дори бегло напомнящо за закуска, бе минало ужасно много време. По принцип самият ми стомах не може да понесе мисълта за утринно ядене и никога не огладнявах преди обяд, ако и тогава изобщо огладнеех. Но сега бях гладна.
Вероятно можеше да остана още един ден. Никой не знаеше къде съм, пък и щях да видя как се е получил хлябът ми.
Седма глава
На закуска няколко човека ми се усмихнаха и казаха здрасти, а тези, които не го сториха, оставяха впечатлението, че просто не са особено адекватни сутрин, а не че вече са успели да ме намразят. Не ядох много и усетих, че съм неприятно сита, наистина бързо, но прясно опеченият хляб с масло беше изненадващо хубав, а беконът беше много по-вкусен и ароматен от онзи, който принципно съм свикнала да ям — солен, крехък и добре запържен.
След като културно отнесох празната си чиния в кухнята, Ривър ми каза да изляза с нея. Грабнах протритото си черно кожено яке и я последвах навън в хладния есенен ден. Тя ме поведе покрай явровите дървета, чиито червени листа се ронеха, подобно на капки кръв. Няколко кучета дотичаха при нас и ни наобиколиха. Наблюдавах ги притеснено, докато Ривър не протегна ръка, за да ги потупа по главите:
— Да, Джаспър, да, Моли, вие сте най-добрите кучета на света.
Стигнахме до дълъг тесен хамбар със затворени двойни врати, разположена по диагонал от къщата. Ривър ме поведе към една по-малка странична врата и щом влязохме, установих, че вътре няма животни, слама или трактори. Сградата беше разделена на големи стаи, които гледаха към централен коридор, а през високите прозорци нахлуваше слънчева светлина. Хората вече се събираха, местеха столове и палеха газовите отоплителни печки. Това беше училището на Ривърс Едж.
Ривър ме въведе в третата стая отляво. Солис вече беше там, приседнал на някаква плоска възглавница, поставена директно върху неравния под. Той вдигна очи и двамата с Ривър си размениха погледи, чието значение не успях да разчета. Тя ме дари с една последна усмивка и си тръгна, без да каже нищо.
След малко още няколко човека — старчето Джес, ухиленият японец Дайсуке и Брин, която бе чернокожа и красива, а косите й бяха завити в сложна прическа — влязоха и окачиха палтата си върху кукички на стената. Те ме изгледаха с любопитство, но заеха местата си и разтвориха опърпани книги. Майчице мила, аз съм в Хогуортс, помислих си. Солис ме подкани с жест да седна до него. Останах с яке и разбира се, нямах никакво намерение да си свалям шала.
— Настасия — прошепна ми той тихо, за да не го чуят останалите. — Ривър поиска от мен да те уча, помоли ме да го направя. Но аз не мога да те приема като ученичка. И няма да го сторя.
Това беше неочаквано, така че продължих да си седя, без да кажа нищо. И без това почти си бях тръгнала. Но все пак…
— Тъй ли? И защо? — обадих се след малко. Опитах се да говоря тихо, но гласът ми прозвуча гръмко и войнствено. По лицето ми се разля топлина. Думите на Солис ме бяха засегнали.
Мъжът изглеждаше тъжен и мил, подобно на замислен калифорнийски спасител, което не променяше желанието ми да го удуша.
— Ти не си отдадена — каза той простичко, без да ме баламосва с излишни глупости. — Може би изживяваш някаква криза. Може би смяташ, че си имала нужда от промяна. Спомнила си си Ривър и си решила, че това място ще ти се отрази добре. Но не си действително тук и нямаш намерение да останеш. Сърцето ти не е тук. Вече си прекрачила прага на външната врата с единия си крак. Аз не… аз не искам да си губя времето.
Няколко изречения се сблъскаха в мозъка ми в опитите си да излязат едновременно през устата. Това, което произнесох, беше шокиращо:
— Ти пък откъде знаеш къде е сърцето ми, а?
Звучах като гаменче от улицата.
Солис примигна, а падащата върху него светлина караше къдриците на късата му тъмноруса коса да блестят:
— Просто знам — натърти той, все едно го бях попитала откъде е сигурен, че слънцето ще изгрее утре. — Мога да го усетя.
Чувствах се смутена и унизена пред останалите ученици. Усмихнах се подигравателно и промърморих презрително, докато ставах на крака.
— Ами хубаво, щом знаеш. Както искаш. Прав си, не искам да бъда тук. Няма да ти губя времето, няма да губя и своето.
Отворих вратата, усещайки любопитните погледи върху гърба си.
— Както искаш — повторих през рамо, след което затръшнах вратата след себе си и тръгнах по коридора. Подът се тресеше под тежките ми ботуши. Блъснах вратата на хамбара и се стоварих директно в обятията на Негова Святост, който протегна ръце, за да ме подхване.
— Чупката, тъпанар — изръмжах, докато възстановявах баланса си. — Ти печелиш. Малкото ти Ксанду отново си е изцяло твое. Аз се махам.
Рейн присви очи. Бях успяла да го изненадам отново. Браво на мен. Издърпах ръцете си от хватката му и закрачих към къщата. Солис ме беше изритал от това място — без съмнение Ривър щеше да ми позволи да остана. Но той беше отказал да ме учи. Всъщност кой изобщо имаше нужда от подобни простотии. Пет минути по-късно влачех куфара си, модел „Мъртво пони“, надолу по стълбите и към колата ми под наем. Бях на път да се разрева от гняв и раздразнение, докато се опитвах да вдигна тъпото нещо и да го натикам в багажника, но предпочитах да си докарам херния пред алтернативата да помоля някой от тези хора за помощ.
Най-накрая се тръшнах в шофьорската седалка, включих на скорост и дадох мръсна газ, изхвърляйки фонтан от камъчета зад гумите на колата, с което доказах имиджа си на незряла нахалница.
Майната им!
Осма глава
Не можех да открия шибаната карта и нямах никакъв спомен как по дяволите да стигна до магистралата за Бостън. Закуската ми тежеше в стомаха и ми причиняваше киселини. С рязка маневра влетях на скорост в отбивката за паркинга пред някаква дрогерия на име „При Макинтайър“ на главната улица. Да, това място си имаше дори провинциална главна улица. Моля ти се, Господи, помогни ми да се разкарам от тук.