Сякаш опънатите нерви не ми стигаха, но и чувството на безпокойство, почти паника, поради липсата на по-добра дума, се беше завърнало и нарастваше прогресивно, колкото повече се отдалечавах от Ривърс Едж. Какво ми ставаше? Какво ме тормозеше? През изминалите двайсет и четири часа нервният ми срив изглеждаше като да се е поуспокоил. Сега обаче се бе завърнал с пълна сила — виеше в мозъка ми и настояваше да се скрия. Докоснах врата си, за да се уверя, че шалът си е там.
Две местни хлапета, облечени в черни дрехи по всички правила на готик модата, седяха на алеята между дрогерията и още някаква сграда, окичена с табела „Магазинът за храни и земеделски принадлежности на Ърли“ и пушеха цигари. Едно от тях, момиче с коса на зелени кичури и сребърна халка на носа, реши да си прави гаргара с пришълката в мое лице.
— Хей, не можеш да спираш там. Това е мястото за инвалиди.
Другото хлапе се разкикоти.
Показах им среден пръст, без да отговарям, и се насочих към дрогерията, слушайки ги как се смеят зад гърба ми. Огледах се бързо наоколо и забелязах стелаж с евтини тъмни очила, етажерка с риболовни принадлежности и древен на вид хладилник с надпис „Жива стръв“. Зад щанда стоеше някакво кльощаво високо момиче и подравняваше краищата на кутиите със старомодни будилници на рафта зад себе си. Под престилката й беше затъкната бърсалка за прах. Тя се обърна с усмивка, но заекна, когато ме видя:
— Мога ли да ви помогна?
— Имате ли някакви карти? — попитах грубо. — На Масачузетс или на североизточните щати?
— Разбира се, че имаме — отвърна тя и се измъкна иззад щанда. Отвън се чу нов пристъп на смях, последван от звън на счупено стъкло. Момичето погледна през витрината, после прехапа устни. Явно не й се искаше да вика местните органи на реда. — Ето там са. — Тя ме отведе до метален стелаж, чиято жълта боя бе започнала да се бели, разкривайки ръждата под нея. — Ето една на Масачузетс. А тази е на Северния атлантически регион.
Момичето изглеждаше безцветно. Бледата му пепеляво кафява коса беше с почти същия цвят като кожата и очите.
— Мериуедър! — Гръмкият груб глас накара момичето да подскочи.
— Тук съм, тате.
— Защо не си зад щанда? — излая мъжът, докато се появяваше в полезрението ми. Беше червендалест, с гъста черна коса и дълги бакенбарди, излезли от мода преди години. Изпод навитите му ръкави се подаваха дебели космати ръце. Видът му се допълваше от чифт червени тиранти.
— Просто показвам на това… момиче картите — каза Мериуедър. Очевидно се притесняваше от баща си. Или пък я беше страх от него. По-скоро второто.
Мъжът ме изгледа от главата до петите и явно бързо ме определи като отрепка, същата като онези, които висяха отвън.
— Какво искаш?
Вдигнах пред него двете карти, които Мериуедър ми беше дала, след което ги сложих върху щанда. Момичето побърза да мине зад него и започна да маркира стоката, въвеждайки цените на ръка. Погледът ми се спря върху някакви рекламирани като разтърсващи енергийни напитки и аз сложих опаковка от четири кенчета до картите. После добавих и няколко вафли.
— Добре — въздъхна останалата без дъх Мериуедър. — Това ли ще бъде всичко?
— Да. Благодаря ви много за помощта — казах съвсем преднамерено. — Помогнахте ми страшно много.
— О — примигна Мериуедър. — Благодаря ви.
Баща й изсумтя и се насочи към задната част на магазина.
Мериуедър, която междувременно се беше изчервила, ми върна рестото, след което затвори чекмеджето на касата.
— Благодаря ви, заповядайте отново — произнесе тя механично заучената си реплика.
Не бих се върнала тук, ако ще всичките дяволи от ада да ме преследват, помислих си.
Навън сутринта беше ярка и все така студена. Пронизващият вятър успяваше да проникне дори през коженото ми яке.
— Най-добре си премести колата — провикна се отново готик фенката.
Хвърлих й кръвнишки поглед, който явно я стресна, защото се изсмя нервно и погледна към приятелите си.
— Намери си някакво по-полезно занимание в живота — изръмжах, затръшнах вратата на колата зад себе си и запалих двигателя. Тя ме изгледа изненадано, после тръсна ядосано глава и сви рамене.
Струваше ми се, че май и самата аз трябваше да послушам съвета си. Но по принцип съм си непослушна.
Във всеки голям град има места, където се събират безсмъртните. Всичко е въпрос на моментна мода. В продължение на десетилетия много от нас могат да предпочитат Милано и градът ще бъде пълен с клубове на безсмъртни, техни апартаменти и къщи. Там винаги ще има много неща за правене и много хора, с които да излизаш. После обаче Милано постепенно ще спре да е толкова модерен. Нещо ще се промени — политическият климат, икономиката, може дори да избухне война. И тогава друг град, като например Сан Франциско, ще стане модерен. Въпреки това всички големи градове и разбира се, много от по-малките, имат почти неизменно, макар и по-малобройно, безсмъртно население.
Някои хора се влюбват в даден град и остават там с векове. Те обикновено мразят неизбежната модернизация и говорят с патос за доброто старо време, когато, примерно, не е имало осветление по улиците. Забравяйки факта, че преди уличното осветление пътищата бяха отвратителни и на човек му отнемаше цяла вечност, за да стигне от едно място до друго. Искам да кажа — ехо, опомнете се. Вътрешната канализация е част от същата тази модернизация. И си е страхотен плюс.
Така или иначе повечето от нас си имат любими места, любими епохи. Аз нямам. Точно в момента големият хит е Лондон. Но аз знам, че мога да намеря стари приятели в Бостън, знам и къде да ги потърся. Цялото това чувство за надвиснала опасност беше тъпо. Все едно наистина се налагаше да се крия някъде по селата. Беше тъпо и нерационално усещане и сега се канех да го пренебрегна най-демонстративно. В Бостън щях да се помотая с познатите си и да разпусна, докато реша какво да правя. Увеличих радиото в колата си под наем до дупка и полетях по шосе 9, от което трябваше да се кача на главен път 1–90.
Струваше ми се, че са минали години, откакто се бях наливала с джин в „Подземието“. Как беше възможно, при положение че ставаше дума за събития отпреди четири дни? Това обаче беше един друг живот, една друга Настасия. Може би бе дошъл моментът отново да променя името си, да преоткрия себе си, да се преместя в друг град. Бях Настасия вече от около трийсет години. Беше крайно време да се превърна в някой друг. Някой, който не се мотае с Инси и Боз.
Точно това се опитваше да направиш в Ривърс Едж.
Аз съм истински факир в игнорирането на гласовете в главата ми, така че просто се наместих по-удобно във високия си стол и направих жест на барманката да ми донесе още един скрудрайвър.
Тя ми беше поискала личната карта, естествено, всички го правеха. Знаех, че не бива да се изсилвам с годините — американските ми документи показваха, че съм навършила двайсет и една едва преди няколко месеца. Беше далеч по-добре, когато възрастта, на която вече е легално да се пие алкохол, беше осемнайсет — това бе далеч по-близо до начина, по който изглеждах. Все още обаче мога да мина за младолико двайсет и една годишно момиче.
Бях пристигнала в Бостън в ранния предиобед, отседнах в хотел и поспах до десет вечерта — времето за излизане. Бях решила да отида в „При Кланси“ и открих бара точно там, където си беше преди десет години. За съжаление обаче бяха променили обстановката и това не ми допадаше. Заведението от спомените ми беше мрачно, долнопробно и с направо отвратителен маслиненозелен килим, заобикалящ дървен дансинг. Диджеят седеше в малка кабинка и пускаше която песен поискаш, ако му седнеш в скута. Беше приятно, уютно местенце, пълно с безсмъртни.
Сега си имаха по-добро осветление, дразнещо лъскав дървен под и истински диджейски пулт над дансинга, където някакво момиче с розова коса на две опашки пускаше винилови плочи. Съотношението на хората и безсмъртните сред клиентелата изглеждаше петдесет на петдесет. Разпознавах някои лица, но все още никой не се беше втурнал към мен, изпращайки ми въздушни целувки в движение.
Надявам се, разбирате, че ние, безсмъртните, сме хора. Не сме извънземни, които са дошли да завладеят земята. Ние сме си съвсем нормални хора, само дето… не умираме много-много. Когато бях малка, баща ми ни разказваше приказки за някаква принцеса, която била толкова добра, че била дарена с безсмъртие. Винаги съм се чудила дали наистина вярваше в тези неща. В различните култури има различни митове и теории за произхода ни, но когато ги анализираш, установяваш, че всичко се свежда до: „Бум! В един момент просто се е случило!“. Това беше дар или проклятие, някой е пил магическа вода или е изял магическо растение. Аз лично си мисля, че става дума за някаква спонтанна генетична мутация. Като рака или далтонизма.
Искате ли да чуете нещо забавно? Аз дори не осъзнавах, че съм безсмъртна, докато не станах на двайсет и една. Знаех, че все още изглеждам много млада, но помнех, че и майка ми беше младолика. Както и да е, бях слугиня в една къща в Рейкявик. Господарката на дома, Хелгар, разпозна, че съм безсмъртна, и започна да ме убеждава в това.
Тя се превърна в най-добрата ми приятелка и ме научи на повече неща, отколкото бях научила през всичките двайсет и една години дотогава.
Един ден двете седяхме в гостната с изглед към павираната улица. Беше зима, но не валеше сняг, а огънят припукваше в голямата камина. Хелгар седеше в стола си и бродираше цветя и зайчета върху нещо, което щеше да се превърне в постелка за мястото, където се коленичеше пред олтара в семейната църква. Самата аз се бях научила да бродирам като дете, докато живеех в семейния ни хрокур. Това беше нещо като замък, но средновековен и груб, нищо лъскаво и луксозно от сорта на Версай.
Сега обаче бях слугиня, така че седях на дървеното си столче и чепках вълна.
— Не знам как е започнало — говореше ми Хелгар. Имаше силен, дълбок глас. — Собствената ми майка е била родена през 1380 година в Англия. Тя все още я нарича Албион. Казва, че е познавала хора от своето село, които са били родени през лято Господне 1000.
Очите ми се бяха разширили.
— Във всеки случай, Суна, логично е да се смята, че винаги е имало безсмъртни — продължи Хелгар. Тя достигна края на конеца си, скъса го със зъби и вдяна нов. — В крайна сметка винаги е имало зло. — Гласът й издаваше увереност. — Бих предположила, че първите аефрелифени са дошли от Райската градина, веднага след Ева и Адам. Първо е дошла светлината, а после — мракът.
— Не разбирам — промълвих. — Какво имаш предвид под зло?
— Терава — произнесе бавно Хелгар. — Вашите не са ли ти разказали?
— Родителите ми умряха, когато бях съвсем малка — казах с наведена глава, усещайки как познатата болка ме изпълва.
Хелгар изглеждаше смаяна, бродерията лежеше забравена в скута й.
— Умрели са! Умрели? И двамата?
Прехапах устни, усещайки непознат ми досега срам, задето съм имала безсмъртни родители, които въпреки всичко са успели да умрат.
Хелгар беше удивена и без съмнение се питаше какво би могло да е убило родителите ми. Беше ясно, че са били безсмъртни, след като и аз бях такава. Но, да — те бяха мъртви. Бях сигурна в това. Напълно сигурна.
— И какво за Терава? — подсетих я.
След няколко секунди Хелгар примигна и заговори отново:
— Терава. Мракът. Безсмъртните са родени в мрак и живеят в мрак. Не можем да направим нищо по въпроса. В нас има зло.
Изглеждаше разтърсена. Тя взе бродерията си, без да ме поглежда. Истината за родителите ми я бе накарала да погледне на мен с други очи, беше ме превърнала в нещо различно за нея. Престорих се, че не забелязвам.