— Кой размер носиш?
— Ами май трийсет и шест за обувките — предположих. — И… малък размер за останалите неща? — Бях адски кльощава и тялото ми не можеше да се похвали с особени извивки. Аз просто… не бях обръщала внимание на тези неща от толкова отдавна.
— Хубаво. — Рейн въздъхна многострадално, отново ме прегледа преценяващо, след което се обърна към масата с дънките. Дългите му пръсти започнаха бързо да преравят купчините, докато най-накрая не откри това, което търсеше.
— Пробвай тези. Ще трябва да навиеш крачолите — той посочи отделената със завеса пробна в центъра на магазина.
Пробвах ги. Станаха ми. Беше определил точния ми размер само с поглед — явно въпреки монашеската си резервираност Один имаше някакъв опит с женските тела. Кой беше той? Откъде беше? Каква беше историята му? Бях крайно… очарована.
— Стават ми — обявих, връщайки се при него в собствените си дрехи.
— Вземи още два чифта дънки и два чифта кадифени панталони от същия размер — нареди той. Междувременно преглеждаше кошовете и вече бе спретнал малка купчинка от вълнени пуловери.
Скоро пазарската ми количка беше пълна с нови дрехи. Рейн ме изненада, като ми показа кое с кое се носи. Тениските под вълнените ризи, ризите с копчета под пуловерите. Нито една от дрехите не беше дизайнерска, модерна или дори красива на вид, но ми ставаха и бяха здрави, така че в Ривърс Едж вече щеше да ми бъде далеч по-топло и удобно. Разбира се, никога не бих се появила в обществото, облечена по този начин, но в момента така или иначе избягвах обществото целенасочено.
— Да не си бил прислужник, който се грижи за облеклото на господаря си? — попитах.
Рейн хвърли няколко чифта чорапи в количката, след което отново вдигна чувала си на рамо без почти никакво видимо усилие.
— Не, не съм. Предполагам, че си имаш бельо и подобни неща.
— Ами… мислех да си купя оттук — промърморих и видях как челюстта му се стяга.
— Бельото е ей там — посочи ми той. — Взимай простички неща, които се перат лесно. Не си тук, за да съблазняваш или да впечатляващ някого. Ще те чакам на касата.
— Тъй вярно, сър!
Нямаше сатенени бикини „Ла Перла“ с ръчна бродерия, така че си избрах няколко чифта памучни, с картинки на малки животни върху тях, жаби и маймунки. При сутиените си взех с един размер по-големи от най-малките налични. Не исках да ги пробвам, най-вероятно нямаше да ги нося, така или иначе. Взех си още грейка без ръкави и пухкаво палтенце, което изглеждаше топло, леко и лесно за пране, за разлика от коженото ми палто на „Роберто Кавали“, което се беше оказало изненадващо неподходящо за селскостопанска работа. Понеже шаловете са важна част от моята модна идентичност, метнах и няколко такива в количката.
Нел се появи точно докато разтоварвах бельо, сутиени, камизоли и дълги долни гащи на касата. Думите напираха в устата ми, провокативни реплики, които да я накарат да си помисли, че Рейн ми е помогнал при избора на бельо, но така и не ги произнесох. Какъв беше резултатът дотук? Две точки за злото, една за доброто. Или злото вече водеше с 3:0? Беше почти обяд. Нямаше начин злото да не води с поне три точки.
Платих покупките си, изумена колко малко ми струваше всичко това. Обикновено харча два или три пъти повече само за един чифт обувки. Е, говоря за наистина хубави обувки, но цените пак си бяха изненадващо ниски.
— Къде беше? — обърна се Рейн към Нел.
Тя се усмихна, което или беше театър, или британската девица бе успяла да си възвърне слънчевото настроение.
— Не ми трябваше нищо от тук, така че отидох до магазина за прежда. — Тя ми се ухили по обичайния си дружелюбен начин. — Тук имат страхотен магазин за прежда, малко по-надолу по улицата. Ти плетеш ли? Сама ли си си оплела този шал?
— Не, опасявам се, че не плета — отвърнах, докато слагах торбите с покупките в количката.
Върнахме се до камиона и натоварихме всичко в каросерията. Рейн закачи някакви въжета над торбите, за да не изпаднат, след което се качихме в кабината. Нел отново се постара да седне по средата, за да може да се притиска до Рейн. Нещо, което той видимо не забелязваше. Бога ми, какъв кон с капаци.
— Обичам да плета — заяви тя, след като тръгнахме. Тъкмо минавахме покрай дрогерията на Макинтайър, където грубият баща на бедната Мериуедър без съмнение я гълчеше. Отбелязах си наум, че трябва да мина оттам, ако пак дойда до града.
— Много е успокояващо — продължи Нел. — Освен това си имаш занимание за ръцете. А накрая получаваш нещо красиво и полезно.
Кимнах.
— Аха.
— Ти какво обичаш да правиш? — Лицето на Нел беше открито, а тонът й — преднамерено невинен. Канеше се да натрупа точки пред Рейн, възползвайки се от факта, че не притежавам уменията на момичетата скаути.
Бях на път да отговоря нещо заядливо от сорта на „да пия и да ходя по мъже“, но в този момент осъзнах, че наистина нямах представакакво обичам да правя. Хобита, умения? Сериозно, къркането броеше ли се? Това, че можех да нося на пиене? Някога знаех как да шия — не много добре, но достатъчно, за да не изглеждат дрехите ми като чували за картофи. Понякога ме беше обземало желанието да готвя, но не го бях правила от много време. Обичах да посещавам музеи и да ходя на кино, но това трудно можеше да мине за умение. Можех да яздя. Бях ли изобщо добра в нещо? Гордеех ли се с някое свое умение?
Реално не. Не бях постоянна в нищо. Всъщност проявявах постоянство единствено в това да оцелявам. А очевидно и с товане се справях особено добре. Бях шокирана от мисълта, че бях имала всичкото това време, всичките тези години, и не се бях развила по никакъв начин. Когато най-сетне имах достатъчно пари, за да не ми се налага да работя, аз наистина не бях работила над нищо. Нито пък някой от приятелите ми. За първи път се чувствах засрамена от този факт.
Спомних си изложбите на скулпторите, които освобождаваха душата на мрамора в продължение на повече от век, учейки се през цялото време при различни учители. Композитори и музиканти, които имаха повече от един човешки живот, за да развият дарбата си. Учени, които бяха стигнали до важни открития след десетилетия на експерименти и проучвания. Да не мислите, че човекът, който в действителност е изобретил велкро лепенките, се е сетил какво да направи, защото внезапно си е погледнал кучето? Не, разбира се. Имаше художници, които работят и до днес, а музеите купуват картините им, без да знаят, че из техните зали висят други платна на същите автори, нарисувани през последните три века. Тези хора се бяха развивали, бяха израснали, бяха се променили.
Аз не бях.
Нещата, които не се променят и не израстват, не са живи.
Видях живия интерес в големите сини очи на Нел. Рейн също чакаше отговора ми, въпреки че неговите очи не се отклоняваха от пътя, а силните му ръце държаха волана.
— Не знам — произнесох бавно с лишена от сарказъм откровеност. — Не са много нещата, в които съм добра. Имала съм много различни занимания през годините, но после съм ги зарязвала. Но… мога да се науча. Мисля, че се уча тук. Може би.
Рейн ме стрелна с очи, тези златисти лъвски очи.
— Е, това наистина е добро място, за да научиш нещо — съгласи се Нел. — Обаче е нужна отдаденост. И време. Ти още дори не си започнала да посещаваш часовете, нали?
Цитирах Солис:
— Човек може да се учи от всичко. Уча се да оценявам всеки миг, да спирам, за да почувствам всяка минута, да бъда изцяло в настоящето.
Нел изглеждаше смаяна, а Рейн се изхили и побърза да замаскира смеха си като кашлица. Поне мисля, че това беше смях.
— Наистина трябва да имаш правилната нагласа — каза Нел с тон, който предполагаше, че я нямам.
Изсумтях и извърнах глава, за да гледам през прозореца.
Дванайсета глава
Бях се озовала на съвсем ново равнище от съществуването: в измерението на Ривър. Трябваше да уча отново толкова много неща, да променям навиците си — налагаше се да си прибирам нещата, защото нямаше прислужница, да си мия чинията след ядене, да си оставям обувките до вратата, за да не внеса вътре кал или нещо по-гадно.
Новите ми дрехи понесоха прането далеч по добре от комбинезона ми на „Жан Пол Готие“ или кашмирения ми пуловер. След като го прекарах през пералнята и сушилнята, пуловерът стана толкова малък, че вече беше по мярка единствено на Джаспър, който в момента гордо обикаляше наоколо в розовата дрешка на „Шанел“. Надявах се да не ми го осмърди на скункс.
Нямаше кабелна телевизия, само няколко местни канала с лош образ. Ривър имаше компютър в кабинета си и човек можеше да се запише в графика, ако иска да го ползва. На мен лично не ми трябваше за нищо. Получавахме всеки ден местния вестник и подтикната от унищожителната скука, установих, че прелиствам репортажи за посевите, чета чия крава е избягала, чия плевня е била ударена от светкавица и кой учител ще се кандидатира за място в градския съвет. „Лондон Таймс“ беше пълен с войни, правителствени скандали, арести на звезди, сватби във висшето общество, репортажи от състезания. Тук всичко това изглеждаше някак смътно и незначително — министър-председателите идваха и си отиваха, хората се вдигаха на протести и след това се успокояваха. В Ривърс Едж дори най-незначителното припукване на телевизионния екран минаваше за разтърсваща новина.
Останалите започнаха да ме учат на неща, които никога не бях искала да знам: наименованията на звездите, движението на слънцето, имената на дърветата, растенията, птиците и животните. Как да събирам билки и да ги суша след това. Как да фокусирам вниманието си върху пламъка на свещ. Йога. Медитация, която, между другото, мразех. Всеки път, когато вътрешният ми глас възроптаеше, което се случваше към осемдесет пъти дневно, винаги го укротявах с факта, че не мога да понеса идеята да правя нещо друго, да бъда някъде другаде. Така че просто преглъщах нежеланието си, защото щях да правя каквото там трябваше да се направи, докато не си намерех причина да се махна. Докато заминаването спреше да ме плаши толкова много.
Една сутрин работата ми беше да събера яйца от кокошарника. Ривър имаше около трийсет кокошки. Те тичаха из двора, кълвяха буболечки и като цяло бяха доста досадни. През нощта спяха заключени, за да ги предпазим от невестулки, лисици, ястреби, бездомни кучета и прочее хищници. Нашите собствени кучета гледаха на тях с презрение, но никога не ги нападаха.
Така или иначе, всяка сутрин някой нещастен мухльо (в днешния случай — аз) трябваше да се завира в ниския кокошарник, където винаги беше топло, влажно и смърдеше на перушина, слама и курешки. Дори аз не можех да стоя изправена вътре и до времето, когато съм проверила всяко гнездо, понякога след кратка схватка с отказващата да се помръдне кокошка, гърбът вече ме болеше зверски.
— Чупката бе! — подвикнах на една кафява кокошка. Тези пилета бяха големи и тлъсти, със загладена перушина и блестящи очи. Изглеждаха здрави и щастливи, също като останалите животни тук. Тази обаче беше особено проклета и имаше намерение да си седи върху яйцата и да не позволи на никого да ги отмъкне изпод нея. Тя показваше ясното си намерение да нападне всеки, който се приближи, а тази сутрин, както и всяка друга, аз си бях забравила кожените ръкавици. По тази причина ръцете ми с късо изрязани нокти вече изглеждаха като тези на Джес.
— Виж сега, ако зависеше от мен, щях да ти позволя да си задържиш скапаните яйца — казах й. — Онези в голямата къща обаче имат различни намерения. Те се дървят жестоко на шибаните ти яйца. Така че ми се разкарай от пътя.