Под това обаче аз виждах тихото й отчаяние от факта, че Рейн гледаше на нея като на разглезено кученце. Той си мислеше, че са приятели и работят добре заедно, защото беше дебелокож глупак. Тя искаше да язди рамо до рамо с него към залеза на Таити и да му се отдаде буквално завинаги. Отново и отново я виждах как урежда нещата с трудовия график така, че двамата да бъдат зачислени за една и съща дейност. Молеше го за помощ с уроците си и правеше всякакви малки нещица за него, които той почти не забелязваше.
Хората обикновено или ме обожаваха истински, или ме ненавиждаха, а Нел явно спадаше към втората категория. Не знаех дали наистина ме мразеше, но ако видеше, че двамата с Рейн работим заедно, в очите й се четеше желанието да ме вкамени на място, стига да може. После примигвах и виждах отново милото й, дружелюбно изражение.
Това осигуряваше някаква тръпка през дните ми.
Осъзнах, че Ривър все още очаква отговора ми.
Щеше ми се да можех да кажа: „Да! Обожавам това място! Сърцето и душата ми са тук и аз съм готова за промяната!“. Само дето не можех.
— Ами… може и да успея да изтърпя още една седмица — беше всичко, което се изплъзна измежду устните ми. Напрегнах се, очаквайки да чуя как Ривър ще ме помоли да си тръгна.
— Това е хубаво — каза тя и ме целуна по бузата.
Бях сащисана. Инстинктивно докоснах с пръсти мястото, където ме беше целунала.
— Има и още нещо — продължи тя и аз повдигнах вежди. — Ще ти трябват някакви други дрехи. — Тя огледа стаята ми с открито любопитство. — Като например нормални дънки и панталони. Топло бельо. Чорапи. Плътни ризи, вълнени пуловери, дебели ръкавици. Някакви по-леки ботуши или работни обувки. Маратонки. Пантофи. Нещо топло, с което да спиш. — Тя побутна гардероба ми с върха на обувката си. — Имаш ли нещо подобно тук?
Замислих се за раздърпаните, непасващи една с друга и предимно черни дрехи, които бях натъпкала вътре. Скъпи дизайнерски тоалети, за които не бях полагала никакви грижи, евтини пънкарски тениски и вехти рокли.
— Аха, предполагам, че си права — промърморих мрачно. — След като явно ми се очертава доста работа навън.
Ривър се ухили:
— Сигурна съм, че някой от нас скоро ще има път към града и може да те вземе, за да си купиш каквото ти трябва.
На следващия ден в късната сутрин (и под късна имам предвид девет часа, по дяволите) метях стълбите и се опитвах да си спомня песничката от филма на Дисни за Пепеляшка. Също така си мислех как историята за Пепеляшка, както всъщност и повечето приказки, се бяха променили през годините, бяха станали по-чистички, по-малко плашещи и с по-щастливи завършеци. Да не споменаваме и момента със стъклената пантофка, предизвикан от грешка в превода. Доколкото знаех в първоначалната версия пантофката й е била направена от vair, което означава животинска кожа. Думата обаче е била преведена на английски като verre — стъкло. Ето как беше станало. И така, аз метях и си тананиках песента на мишките от филма. Вижте докъде се беше сринал животът ми по отношение на силните усещания и момичешките забавления. Аха, доста надолу, мамка му.
— Аз ще карам — обяви някъде от преддверието Нел.
Светлокафявата й глава се появи над перилата, а крачещият до нея Рейн заяви:
— Аз мога да карам.
Реших, че това е викингският бог Один, богът на отвратителността.
Нел се нацупи чаровно, което се оказа предостатъчна причина, за да си покажа рогата. Провикнах се надолу:
— Задължително го остави да кара, Нел. Той си има пишка. Това му дава преимущество.
Сините й очи се разшириха и тя погледна нагоре към мен, първо изненадана от моето безочие, а след това раздразнена, защото Рейн също ме беше погледнал. Бях отегчена. Беше време да раздвижим малко ситуацията. Докато метях енергично, продължих:
— Не при шофирането де, там няма преимущество. Лoгично е. Но в разни други дейности. Като например да пикае прав и подобни неща.
Гласът на Рейн беше напрегнат:
— Какво искаш да кажеш?
— Абсолютно нищо. Просто защитавам правото ти да караш. Имаш навършени години за това, нали? На колко си всъщност? На трийсетина?
Всъщност изглеждаше на не повече от двайсет, двайсет и две, като се изключат невероятните му очи. Очите му изглеждаха на стотици години.
Той не каза нищо и Нел се намръщи:
— Той е на двеста шейсет и седем, аз съм на осемдесет и три. А ти на колко си? — Сега британският й акцент се долавяше ясно.
— По-стара съм.
Слязох с едно стъпало надолу и продължих да мета. Бях превърнала тази дейност в истинско изкуство — един широк замах по дължина, после два бързи вертикални замаха, за да обера ъглите. Как точно това спасяваше душата ми? Очакваше се да премета целия си път до спасението или какво?
Точно в този момент Ривър излезе от кухнята и възкликна:
— О, добре че ви хванах, преди да сте тръгнали. Отивате в града, нали?
— Да — отвърна Рейн.
— И Рейн ще кара — включих се аз. — Защото е момчееееее!
Ривър повдигна вежди.
— Аз ще карам, защото Нел е изкривила и двата калника на камиона — каза Рейн, докато взимаше якето си от дългата редица със закачалки до входната врата. — И е надрала тойотата от едната страна. Освен това е спукала гумата на микробуса.
Нел ме стрелна с обичайния си отровен поглед, преди да се оправдае:
— Свикнала съм да карам от другата страна на пътя! Всичко тук е на обратно!
— Вече от две години си в тази страна — припомни й Рейн, докато вземаше ключовете. Нел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира, и аз имах чувството, че ако Ривър и Рейн не бяха наоколо, щеше да ме наплюе с отрова. Понеже нямаше как да го направи обаче, тя стисна устни, откачи палтото си от закачалката и скри ръце в ръкавите му.
— Както и да е — промърмори Ривър объркано, — Рейн… или Нел, който там от вас ще кара, бих искал да вземете Настасия с вас в града. Трябват й по-практични дрехи. Ще я заведете ли в „При Ърли“?
Ако Нел беше издала някакъв звук в онзи момент, той несъмнено би бил висок, истеричен писък. Вместо това тя просто се обърна и тръгна към вратата, без да каже думичка.
— Аз си имам кола — припомних. — Мога и сама да се закарам.
— Така пестим бензин — заяви Ривър. — Опитваме се да комбинираме задачите винаги когато можем.
И двамата с Рейн видимо не горяхме от желание да тръгнем заедно. После осъзнах колко ще е забавно да бъда дразнещият трети човек в тази разходка, която Нел без съмнение беше планирала така, че да остане насаме с Рейн. Срам ме е да си призная, че отново взех грешно решение по пътя си към добротата, но така или иначе се насочих надолу по стълбите, готова да вгорча деня на Нел. Хубаво де, изобщо не ме е срам. Всъщност триумфирах. Но поне разпознах, че това е грешният избор, а това все пак си е някакъв прогрес, нали така?
„При Ърли“ беше местният универсален магазин, точно до дрогерията на Макинтайър. Тук се продаваха всякакви селскостопански принадлежности, дрехи, играчки, старомодни сладкиши и джаджи за кухнята. Имаше дървен под, обкован с тенекиени листове таван и високи метални колони с жлебове, които държаха покрива. Не беше най-луксозният магазин на света.
— Дрехите са ей там — насочи ме Рейн. — Аз отивам за фураж. Ще те взема, когато приключа. — Трудно можеше да прозвучи по-дистанцирано.
Дарих го с топла мамеща усмивка.
— Благодаря ти — казах сладко и видях как очите му проблясват. — Ти си истинско съкровище.
Нел стисна устни и с каменно изражение се насочи към раздела с домашните потреби.
Рейн ме гледа в продължение на още няколко секунди, след което също се обърна и тръгна нанякъде.
Изкикотих се зад гърбовете им, след това тръгнах в указаната посока. Озовах се сред рафтове с женски дрехи, купчини старателно сгънати дънки, подредени върху маси, и кошове с пуловери. Бях малко объркана — никога досега не си бях купувала практични дрехи. Когато бях бедна, преди стотици години, шиех дрехите си сама. Какво ще кажете за грубо ленено платно? Домашно изпредена вълна? Яко, а?
По времето, когато имах пари, вече нямах нужда от практични дрехи. Преди много години в къщата ми просто идваха разни шивачи и ми правеха дрехите, които исках. В наши дни, колкото и да съм щастлива от кончината на корсетите и кринолините, все още не разбирам много-много от мода. Когато ми свършат дрехите, просто звънвам на някой доставчик, който да ми донесе всичко, от което имам нужда. От десетилетия не съм се чудила кое с кое си отива или пък дали имам правилната дреха за съответния случай. Никога не ми е пукало дали наистина изглеждам красива в съответните дрехи, или някой просто ми прави кухи комплименти.
— Уф. Мамка му! Хубаво де, мога да се справя — промърморих на себе си. Що за тъпак трябва да си, за да нямаш идея как да си купуваш нормални дрехи? Нел очевидно знаеше.
— Ъ? На мен ли говориш?
Сепнах се и се озовах лице в лице с някаква малолетна готик фенка, държаща чифт черни дънки в ръце. Изглеждаше ми смътно позната и след няколко секунди я разпознах като пиклата, която висеше пред стария универсален магазин в деня, когато си бях купила картата. Очертаните й с тежък черен грим очи бяха присвити, а косата й беше боядисана на широки кафяви и зелени ивици.
— Тц — казах, размишлявайки над морето от дрехи. — Съжалявам, говорех си сама.
— Добър събеседник — промърмори тя и вдигна дънките, за да ги премери на талията си.
— Значи… ти просто… виждаш кое ще ти стане? — попитах нехайно. Взех чифт панталони от рипсено кадифе и ги поставих пред собствената си талия. Изглеждаха големи. Дали трябва да ги премеря в някоя пробна? — А после какво?
— После си го купувам — натърти тя.
Преметнах панталоните през ръката си и вдигнах някакъв пуловер. Беше морскосин.
— Синьото отива на всичко, нали? — попитах.
— Абе ти откачена ли си, дяволите да те вземат? — Момичето хвърли дънките обратно на купчината и трийсет секунди по-късно чух как камбанката над входната врата иззвъня, докато си тръгваше. Нямаше как да не се разсмея, но това беше горчив смях, който ясно показваше, че май наистина не съм в час.
— Готова ли си? — чух студения глас на Один зад гърба си. Носеше на рамо чувал с някакви фермерски работи, който сигурно тежеше към петдесет килограма. Огледах се за Нел, но не я видях.
— Ами… — Уф, по дяволите. Това щеше да е един от онези дни, в които израстваш като личност. Едва се сдържах да не избягам с писъци оттук и да си намеря някой хубавичък бар. — Имам проблем… Не мога да реша какво да си взема.
Той примигна, след което въздъхна и ме огледа от главата до петите. Носех раирани атлазени панталони на „Лакроа“, които, разбира се, бяха протрити на коленете, и син мъжки пуловер — един Бог знаеше как е попаднал в гардероба ми — който висеше по мен като саван. Шалчето ми на зелени и бели ивици беше увито няколко пъти около врата ми. Прелестните ми рокерски ботуши допълваха картинката. Изборът ми беше между тях и ботушки на „Маноло“ с леопардова шарка. Това май бяха единствените два чифта обувки, които бях взела при великото си преселение.
— Не съм се занимавала с черна работа от… няколко века — разсмях се, въпреки че вътрешно се чувствах изумително глупава и загубена. — Поне се радвам, че фустите не са вариант.
Рейн остави огромния си чувал, както и по-малка найлонова торбичка и попита: