— Филипа — отговорих. Като всеки безсмъртен и аз си имах различни паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Някой винаги имаше приятел, който познаваше човек, способен да ти набави това, което ти трябва. Аз лично от години използвах услугите на един дребосък във Франкфурт. Човекът беше гений, беше фалшифицирал хиляди лични документи през Втората световна война. В паспортите ми бяха записани различни имена, възраст (в моя случай варираща между осемнайсет и двайсет и една години) и места на раждане. Беше толкова по-лесно, преди правителствата да започнат да следят хората. Свидетелства за раждане? Номера на социалните осигуровки? Все неща, които докарват на човека шибано главоболие. — Фи-ли-па.
— Какво чудесно име — възкликна служителката и се ухили като на мажоретка.
— Аха. Оттук ли трябва да мина, за да стигна до колата си?
Веднага щом се измъкнах от Бостън, отбих край пътя и разгърнах картата си на Масачузетс. Можех да попитам хората от фирмата за коли под наем как да стигна до Уест Лоуинг, но така щяха да си спомнят накъде съм тръгнала, ако някой ги попиташе по-късно. А точно сега исках просто да изчезна. Чувствах се все едно… все едно самият дявол беше по петите ми. Все едно някакво гигантско торнадо ме засмукваше и трябваше да избягам… да избягам далеч от него.
В самолета от Лондон до Бостън имах седем часа, за да премисля нещата. Седем часа не са достатъчни, за да осмислиш напълно четиристотин години, в които бях потъвала сред мрак и глупост, но са достатъчно време да си спомниш толкова лоши неща, че да се почувстваш като плужек. Не, по-лошо от плужек. Като плазмодий.
Открих Уест Лоуинг. Беше малко градче насред Масачузетс, разположено на река Лоуинг, близо до езерото Лоуинг. Предполагах, че някакъв тип на име Лоуинг е бил наистина важна клечка тук преди няколкостотин години и е смятал за нужно да плесне името си върху всичко наоколо.
Отне ми едва два часа шофиране. В Ирландия за два часа шофиране можеш да прекосиш три четвърти от страната. Можеш да преминеш през целия Люксембург за около пет минути. Но Америка е адски голямо място. Дали беше достатъчно голямо, за да се изгубя тук? Искрено се надявах да е така.
И така, да минем на проблема с безсмъртието. Сигурна съм, че имате въпроси по темата. Само дето аз нямам всички отговори. Нямам представа колко като нас има по света. Срещала съм стотици през годините, а простите сметки показват, че броят ни трябва да се увеличава през цялото време, нали така? Раждат се нови, а старите извънредно рядко гушват букета. Най-вероятно самите вие сте попадали на достатъчен брой безсмъртни, без да го осъзнавате. В общи линии ние сме като нормалните хора, само дето не умираме, когато би трябвало.
Повечето от нас вярват, че на света винаги е имало безсмъртни, точно както хората, които вярват във вампири, мислят, че винаги са съществували вампири (реално, ако обърнете внимание на старите митове за вампирите, ще забележите припокриване на темата за „вечния живот“). Не знам как е започнало всичко, нито пък къде или защо, но съм срещала безсмъртни от повечето раси и етнически групи. Нужни са двама безсмъртни, за да се родят безсмъртни деца, така че ако безсмъртен се събере с нормален човек, тяхното поколение няма да бъде безсмъртно — в много случаи обаче хората, родени от подобна двойка, живеят извънредно дълго, повече от сто години.
Имаше една такава жена във Франция, а знам и за един град в Грузия, където странно много хора са прехвърлили стотния си рожден ден. Отдават го на здравословния начин на живот и яденето на кисело мляко. Да бе! Просто някой особено разгонен безсмъртен се е разходил из онзи край.
Ние също стареем, но по различен начин от нормалните хора. Принципно, докато навършиш шестнайсет, една година си се равнява на една година. След това обикновено остаряваш с една година за около сто човешки. Виждала съм безсмъртни, които стареят много по-бързо или по-бавно, но нямам представа на какво се дължи това. Най-старият човек, когото някога съм срещала, беше на около осемстотин години. Отвратителен беше — надут, гаден и зъл. Странно е, когато се сблъскаш с безсмъртен, който все още е едва на четирийсет или петдесет — тези хора все още нямат ясна идея как да се оправят в живота, защото се чувстват като възрастни, но изглеждат като тийнейджъри. Това ги поставя в доста неприятна ситуация и те не знаят какво да правят със самите себе си.
Колкото до мен, аз съм родена през 1551 година, хубаво, симетрично число. Почти 460 години по-късно все още ми искат личната карта по баровете. Преди да си помислите: „Еха, това е изумително яко!“, нека да ви кажа какъв трън в задника е бавното стареене. Аз съм възрастен човек. Пораснала съм преди цяла вечност, но въпреки това съм прикована към здрача на юношеството и от мен се очаква да се държа по начина, по който изглеждам. От друга страна, много тийнейджъри явно се имат за безсмъртни и смятат, че нищо не може да им навреди. Цялата концепция за опасността или за смъртта им е напълно чужда, безпочвена и нереална. Така че може би все още съм си тийнейджърка. Да, знам, направо да ме оплаче човек.
Ние не можем да се разболеем от рак, от диабет или от нещо подобно. Можем да настинем, да хванем грип или друга заразна болест, но се оправяме. За ваше сведение на белезите от едрата шарка им трябват около петнайсет години, за да изчезнат напълно. Можем да получим изгаряния, да загубим някой крайник, да имаме тежки наранявания, но те зарастват, както ви обясних по-рано. Нужно е време, но всичко зараства. Дори крайниците порастват отново — процес, който е колкото отвратителен, толкова и запленяващ. Нужни са няколко години. Въпреки името ни можем да бъдем убити. Но това изисква доста усилия, така че по-добре не се опитвайте.
Какво правим с всичкото това време? Много от все същите ежедневни неща, които правят и нормалните хора. Живеем на същата планета, разчитаме на същите ресурси. Някои от нас са луди купонджии (Няма да споменавам имена. Добре де — аз). Други използват времето си по-мъдро: изучават разни неща, развиват артистичните си таланти, пътуват. Някои пък нито купонясват, нито работят над себе си. Те живеят във вечно състояние на неудовлетворение, не харесват нищо, винаги си намират нещо, от което да се оплакват, мразят другите безсмъртни, мразят и хората. Срещала съм такива типове и винаги ми се е искало да ги поставя върху леден блок и да ги бутна да плават из океана.
Дали сключваме бракове, дали имаме деца? Понякога. Самата аз съм била омъжена. Тези неща са си проблемни — ако се омъжиш за обикновен човек, независимо колко го обичаш, той ще остарее и ще умре, а ти — не. Така че в някакъв момент или трябва да му кажеш за себе си, или да го оставиш да се чуди какво се случва. Или единият от вас си има тайна, или и двамата. Ако се омъжиш за безсмъртен пък… Е, трябва да се подготвиш за един дъъълъг брак. Най-лошото е, че ако се омъжиш за някого, който не е аефрелифен, и имате деца, да гледаш как тези деца ще остареят и ще умрат е дори по-кошмарно от това да гледаш как любимият ти остарява и умира. Повече по въпроса ще ви разкажа по-нататък.
Четири часа, три кафета еспресо и един пакет с чипс „Ахой!“ по-късно щурмувах Уест Лоуинг. Минах през целия град за по-малко от десет минути. Не беше точно метрополис. Завих обратно и тръгнах отново през него, обикаляйки кварталите и следвайки виещите се пътища из покрайнините. Не знаех какво търся. Знак. Какъвто и да е — съвсем буквален, като например „Завийте наляво за Ривърс Едж“ или метафоричен — като горящ храст или светкавица, която да ме насочи в правилната посока.
Две минути по-късно отново бях извън града. Отбих встрани от пътя, опрях чело върху волана и блъснах с длани по таблото.
— Настасия, ти си идиотка. Ти си тъпа, шибана идиотка, която си е заслужила всичко това.
Всъщност си бях заслужила много по-лоши неща, но по принцип гледам да не се осъждам прекалено строго.
След няколко минути, прекарани в размисъл, излязох от колата и тръгнах към гората край пътя. От известно време не бяха минавали други коли. Когато навлязох достатъчно навътре сред дърветата, за да не ме забележи някой от пътя, коленичих и поставих разтворените си длани върху земята. Произнесох няколко думи, толкова стари думи, че звучаха като поредица от несвързани срички. Думи, които са били древни още когато съм се родила.
Думи, които разкриват скритите неща.
Това беше едно от малкото заклинания, които знаех. Не можех да си спомня последния път, когато го бях използвала. Дали не беше през деветдесетте, за да си открия ключовете?
Затворих очи и след минута изплувалите в мрака зад клепачите ми изображения започнаха да се проясняват. Видях път, завой, силуета на яворово дърво с листа, обагрени в есенни краски. Видях къде трябваше да отида.
Поех си дълбоко дъх и се изправих. Нападалите клонки и листа там, където бях опряла дланите си, се разпадаха на прах. Детелините бяха изсъхнали, умираха, след като мъничкото ми заклинание беше изсмукало живота от клетките им. Два отпечатъка от разруха бележеха местата, от които бях извлякла силата си. Защото това е начинът, по който ние, безсмъртните, го правим — за да използваме магика, ние изтръгваме силата от нещо друго. Или поне повечето от нас го правят по този начин.
Върнах се в колата и поех отново по виещите се пътища, които водеха във и около малкото градче. Започнах да се оглеждам внимателно, опитвайки се да почувствам къде се намирам. Знаех, че съм минала оттук преди едва десет минути, но този път оглеждах всяко дърво, всеки черен път.
Тогава го видях: необозначен път, явор, пламтящ от цветове, чиито широки клони се разделяха във формата на буквата V, сякаш преди години дървото е било ударено от мълния. Завъртях волана. Мъничката ми кола под наем се раздруса, когато стъпи върху неасфалтирания път — обзалагам се, че щеше да бъде почти невъзможно да се мине оттук, ако паднеше сняг. Започна да ми става хладно, така че усилих парното. Кофеинът и захарта бушуваха из кръвта ми и внезапно бях завладяна от мисълта колко чудовищно абсурдно бе това, което правех.
Аз бях полудяла. Това беше най-тъпото нещо, което някога бях измисляла. Предполагам, че подобни мисли бяха неизменна част от обзелата ме паника и от нервния ми срив.
Рязко спрях колата и положих глава върху ръцете си на волана. Бях изминала целия този път, за да търся жена на име Ривър. Това беше пълна идиотия. Какво си бях въобразила? Трябваше да обърна, да върна колата и да се прибера у дома. Където и да решах, че ще бъде домът ми този път.
Кога бях срещнала тази Ривър? Някъде около 1920 година? 1930? Всичко, което си спомнях, беше лицето й, гладко и загоряло от слънцето, както и ръцете й, силни и нежни. Косата й беше сива, нещо много необичайно за безсмъртен. Иносенсио тъкмо бе потрошил първата си кола и като казвам това, имам предвид наистина първата. В смисъл, че тези машини тъкмо бяха изобретени.
Дали не беше през… 1929 година? Да, това ми звучеше правдоподобно. Иносенсио си беше купил наистина прекрасен Модел А с прашносин цвят. Това беше една от първите коли Модел А, които от „Форд“ бяха докарали във Франция. Инси я имаше от няколко седмици и се бяхме забили с нея в някаква канавка по пътя край Реймс. Друга кола спря, за да ни помогне. Беше нощ. Аз бях излетяла през предното стъкло и се бях приземила насред канавката. Цялото ми лице беше нарязано — това се бе случило, преди да се появят обезопасените стъкла или предпазните колани. Беше кучешки студ.