Всичките тези ужасни трескави мисли ни отвеждат отново към началото:
Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.
Втора глава
В сравнение с някои от нещата, които бях преживяла, нощта с Инси/таксиджията/магиката/врата би следвало да ми изглежда като най-обикновен купон. Препускала съм, вкопчена в гривата на коня, с нищо друго освен дрехите на гърба си, докато градът зад мен е изгарял до основи. Виждала съм тела, покрити със сълзящите рани на бубонната чума, струпани на купчини по улиците, просто защото нямаше достатъчно живи хора, които да ги погребат. Бях в Париж на 14 юли 1789 година. Човек никога не забравя гледката на глава, забучена на копие.
Сега обаче не бяхме във война. Живеехме съвсем нормален живот или поне толкова нормален, колкото би могъл да бъде животът на един безсмъртен. Искам да кажа, че нещата винаги ни изглеждат малко сюрреалистични. Когато си живял достатъчно дълго, по време на достатъчен брой войни, инвазии и нападения от северни нашественици, в един момент се научаваш да се защитаваш и дори да прибягваш до екстремни средства, когато го правиш. Ако някой идва към теб с меч, а ти имаш кинжал, затъкнат отзад в полата си… Е, разбирате.
Но тук ставаше дума за нещо различно. Това, че нападателят ти най-вероятно няма да успее да те убие — в крайна сметка колко често се случва някой действително да ти отсече главата? — не променя с нищо факта, че възприемаш ситуацията като схватка на живот и смърт и реагираш, сякаш наистина е такава. Снощи обаче беше просто… просто една най-обикновена нощ. Никаква война, никакви берсерки, никаква битка на живот и смърт. Просто един вбесен таксиджия.
Откъде Инси се бе добрал до това заклинание? Да, ние сме безсмъртни и в нашите вени тече магика, но човек трябва да се научи как да я използва. През годините съм се сблъсквала с хора, обсебени от идеята да изучават заклинания и всичко, което им е необходимо, за да я използват. Преди много време обаче бях стигнала до извода, че не искам такива неща. Виждала съм смъртта и разрухата, които магиката може да причини, виждала съм на какво са способни хората в опитите си за домогване до все повече и повече магическа власт и бях решила, че не искам да имам нищо общо с тези неща. Исках да се преструвам, че магиката не съществува. В резултат на това се бях обградила с мислещи като мен аефрелифени (древната дума за безсмъртни) и движех с тях.
Добре де, може и да съм използвала магика, за да си хвана такси, когато навън вали, или за да убедя човека пред себе си, че не иска последната шоколадова сладка. Такива неща. Но да счупиш нечий гръбнак просто за забавление?
Бях виждала как Инси използва хората, как грубо и безцеремонно разбива сърцата на момчета и момичета — това си беше просто част от чара му. Той беше безразсъден и егоистичен използвач, но никога не е бил такъв спрямо мен. За мен той беше сладък, великодушен и адски забавен, винаги готов да отиде навсякъде и да направи всичко. Той беше човекът, който би ми се обадил с идеята веднага да се метнем на самолета и да се разходим до Монако, просто защото така му е щукнало. Той беше човекът, на когото бих се обадила, за да ме измъкне от някоя каша. Ако някой тип не приемаше „не“ за отговор, Инси беше там, за да го дари с вълчата си усмивка. Ако някоя жена направеше злобна забележка по мой адрес, остроумието на Инси веднага влизаше в действие, за да я унижи пред всички. Той ми помагаше да избирам дрехите си, купуваше ми страхотни подаръци от местата, където ходеше, никога не ме критикуваше, никога не ме караше да се чувствам зле.
Аз правех същото за него — веднъж счупих бутилка в главата на една жена, която се канеше да го наръга с дългата си метална пиличка за нокти. Подкупвала съм портиери, лъгала съм ченгета, преструвала съм се, че съм неговата съпруга, неговата сестра или пък неговата вбесена любовница, когато ситуацията го е изисквала. След това сме се хилили заедно, докато от очите ни бликнат сълзи и ни иде да се затъркаляме по земята от смях. Фактът, че с него никога не сме били любовници и в резултат никога не сме се чувствали неловко, един с друг, само правеше нещата още по-съвършени.
Той беше моят най-добър приятел, най-добрият приятел, когото някога съм имала. Прекарали сме заедно близо век и беше невероятно, че след толкова време снощи той все пак успя да ме шокира. Също така беше невероятно, че другите ни приятели не бяха шокирани. Беше невероятно, че бях успяла да падна толкова ниско, дори по моите стандарти. Бях проявила безразличие. Бях проявила малодушие. А на всичкото отгоре Инси беше успял да види врата ми. Просто прелестно!
Когато се върнах в лондонския си апартамент, пуснах душа и седнах върху плочките, оставяйки топлата вода да отмие алкохола и мръсотията на склада от кожата ми. Дори не можех да опиша с думи какво чувствах. Страх? Срам? Сякаш се бях събудила в различен живот от този, в който се бях събудила вчера, и вече бях различен човек. А новият живот и новото ми аз внезапно се бяха оказали много по-мрачни, груби и опасни, отколкото предполагах.
Насапунисах се цялата, усещайки как алкохолът буквално струи от порите ми. Измих си косата, автоматично отбягвайки моя… не, не е татуировка. Безсмъртните, разбира се, могат да имат татуировки, които издържат дълго време, вероятно около деветдесетина години. Другите ни рани заздравяват, избледняват й в крайна сметка изчезват много по-бързо, отколкото при нормалните хора. От тях не остава и следа. След няколко години изобщо не можеш да познаеш къде си се порязал или изгорил.
Е, аз бях изключение. Белегът отзад на врата ми беше изгаряне, което бях получила на десет. Той не бе изчезнал, не се бе променил, оставаше вдълбан в кожата ми. Беше кръгъл, около пет сантиметра в диаметър. Причинен от нажежен до червено амулет, притиснат към врата ми преди 449 години. Разбира се, въпреки параноята ми по темата разни хора бяха успявали да го зърнат през последните четири века и половина. Но поне доколкото знаех, никой, който все още беше между живите, не го беше виждал. Като изключим Инси снощи.
Най-накрая излязох от банята, закономерно гъбясала от водата. Облякох си дебела хавлия, която бях отмъкнала от някакъв хотел, като избягвах да се поглеждам в огледалото. Чувствах се като призрак, като привидение. Влязох в хола и забелязах днешния брой на „Лондон Таймс“ на пода пред вратата ми. Отнесох го в кухненския бокс, където открих единствено древен пакет „Маквитис“ и бутилка водка във фризера. Седнах на дивана и се заех да похапвам старите бисквитки, докато преглеждах вестника. Беше сбутано на последните страници, преди некролозите, но след неща от сорта на репортаж от последната среща на момичетата скаути. Пишеше следното: Тревър Холис, частен таксиметров шофьор на 48 години, е бил нападнат снощи от един от своите клиенти и вследствие на побоя гръбначният му стълб е бил счупен. В момента той се намира в интензивното отделение на болницата „Сейнт Джеймс“ за изследвания. Докторите казват, че най-вероятно ще остане парализиран от раменете надолу. Холис не е бил в състояние да опише нападателя си. В момента съпругата и децата му са край него.
Парализиран от раменете надолу. Ако се бях обадила за линейка, ако помощта бе дошла по-скоро, дали това щеше да промени нещо? Колко ли дълго бе лежал този човек на тротоара, раздиран от болка, неспособен да изкрещи?
Защо не се бях обадила на 999? Какво ми ставаше? Той можеше да умре. Може би сега предпочиташе да бе умрял. Вече нямаше как да кара таксито си. Имаше жена и деца. Какъв съпруг би могъл да бъде сега? Какъв баща? Погледът ми се замъгли, усетих как старите бисквитки стават на прах в гърлото ми.
Аз бях част от това. Не бях помогнала. Вероятно дори бях влошила нещата.
В какво се бях превърнала? В какво се бе превърнал Инси?
Телефонът иззвъня, но не му обърнах внимание. Някой натисна три пъти входния ми звънец, но оставих портиера да се оправя с потенциалните посетители. Бях изгубила мобилния си телефон преди няколко дни и все още не бях отишла да си купя нов, така че нямаше нужда да се притеснявам, че някой може да ме открие на него. Най-накрая, около девет часа, се надигнах, отидох в спалнята си и измъкнах най-големия си куфар, този, в който можеше да се събере цяло мъртво пони (преди да сте попитали, нека да уточня, че никога не съм вкарвала вътре такова).
Набързо грабнах някакви дрехи, попаднали пред очите ми, и ги натъпках вътре, преследвана от внезапно появило се чувство за неотложност. Когато куфарът се напълни, намерих някакво яке и излязох навън. Гопала, портиерът, ми извика такси.
— Господин Боуз и господин Иносонс ви търсиха, госпожице Насталия — каза ми той. Винаги се изумявах от начина, по който изопачаваше имената на всички ни. Нямаше как да не призная обаче, че се справяше доста по-добре тук, отколкото бих се представила аз, ако някой ме бухнеше насред Бангалор и очакваше да си намеря някаква проклета работа.
— Скоро ще се прибера — казах на Гопала, докато шофьорът на таксито вкарваше куфара ми в багажника.
— На гости при родителите си ли отивате, госпожице Насталия?
Както обикновено, си бях измислила въображаеми родители, за да разполагам с достоверен отговор на въпроса защо една тийнейджърка живее сама и разполага с неограничени финансови средства.
— О, не… те са все още във… — прехвърлих набързо разни географски локации из главата си — Тасмания. Отивам в Париж, за да си напазарувам разни неща.
Може би изживявах нервен срив. Бях уплашена, разтревожена, засрамена и предпазлива, все едно всеки шофьор на такси в Лондон имаше моя снимка на огледалцето си за обратно виждане с голям червен надпис „Търси се“ върху лицето ми. Чувствах се така, сякаш Иносенсио щеше да изскочи срещу мен иззад голямата каменна саксия за цветя, а аз не знаех какво щях да направя, ако това наистина се случеше. Помнех изражението му, докато гледаше надолу към мен от облегалката на диванчето. Изглеждаше… заинтригуван. Дали обмисляше нещо? Въпреки че си нямаше представа за значимостта на белега ми, ненавиждах факта, че той знаеше за него. Чувствах се така, сякаш никога вече не бих могла да понеса присъствието му, а той беше най-добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел, който снощи бе осакатил един човек и сега ме беше… страх от него? Това беше животът ми. Това беше ситуацията, в която се бях поставила.
Намъкнах се на задната седалка в таксито, като преди това дадох на Гопала щедър бакшиш.
— Просто ще отскоча до Париж. Скоро ще се върна!
Той се усмихна и ми кимна, докосвайки козирката на шапката си.
— Е, към „Сейнт Панкрас“ ли да карам? — попита таксиджията, докато отбелязваше нещо в паспорта на автомобила си. — За да хванете влака, който минава през тунела под Ламанша?
— Не — отвърнах, докато се намествах на седалката. — Закарайте ме до „Хийтроу“.
* * *
На следващата сутрин бях в Бостън, в Америка, и наемах кола от някаква малка компания, склонна да даде автомобил под наем на някого под двайсет и пет години.
— Заповядайте, госпожице Дъглас — каза служителката зад бюрото, докато ми подаваше комплект ключове. — Как казахте, че е първото ви име?