Чувствах се така, сякаш внезапно бях пропаднала в някаква пропаст, щях да пропадам вечно към непрестанно нарастващата безнадеждност и никога повече нямаше да бъда щастлива. Не можех да си спомня последния път, когато бях наистина щастлива. Весела? Да. Купонясваща? Да. Щастлива? Не особено. Дори не помнех какво точно беше усещането.
Единственият човек, който някога беше предлагал да ми помогне, който някога бе създавал впечатлението, че разбира какво ми е, беше Ривър. Тя ме беше поканила преди толкова много десетилетия. И аз бях тук.
Погледнах отново навън и този път я видях да стои на широкото дървено стълбище пред къщата. Изглеждаше съвсем същата, каквато я помнех, което беше необичайно. Ние имаме навика да променяме вида си често и по драстични начини. Аз със сигурност го бях сторила може би двайсет пъти, откакто я бях срещнала. Не виждах как би могла да ме познае сега. Но тя ме наблюдаваше и беше ясно, че очаква от мен да направя първата крачка.
Въздъхнах дълбоко с надеждата, че вътре в къщата е наистина топло, че ще ми предложат горещ чай, питие или пък топла вана. Дали изобщо ме помнеше? Дали предложението й все още беше в сила? Знаех колко абсурдно е да я държа отговорна за нещо, което е казала преди повече от осемдесет години. Но какво друго ми оставаше да сторя?
Е, правила съм и по-жалки неща. Излязох от колата и се сгуших в коженото си яке — старото ми, не онова, което бях изгубила преди две нощи. Затътрих крака през нападалите по земята сухи листа, вече заета с планове какво ще правя, когато тя ме отпрати. Определено щях да се скрия на някое топло местенце. На Фиджи например. Щях да остана там, докато се взема в ръце и престана да се чувствам като отрепка. Неизбежно щеше да се случи по някое време. Рано или късно Инси може би щеше да ми се стори по-малко плашещ. Рано или късно щях да забравя за таксиджията, също както бях забравила за Имоджен, преди да си я припомня вчера.
— Здравей — каза ми Ривър, когато се приближих достатъчно. Носеше дълга пола с индийски десен и вълнен шал около раменете си. Сивите й коси бяха прави, прибрани назад с диадема. — Добре дошла.
— Здрасти — промърморих. — Ривър?
— Да — тя огледа лицето ми, явно опитвайки се да си спомня коя съм. — Как се казваш, дете?
Изсмях се кратко, задето ме бяха нарекли дете на моите години.
— Настасия. Поне напоследък се казвам така.
— Срещали сме се — това бе твърдение, не въпрос.
Кимнах, раздвижвайки стъпало. Листата проскърцаха под ботушите ми.
— Преди много време. Каза ми… че ако някога пожелая да бъда нещо повече, мога да дойда в Уест Лоуинг. Погледнах небрежно в далечината и видях облаците, които се скупчваха на югозапад.
— Настасия — повтори тя. Огледа разчорлената ми черна коса и контактните лещи, с чиято помощ очите ми придобиваха цвета, описан в американския ми паспорт. Опитах да се сетя как изглеждах, когато се бяхме срещнали за първи път, и не успях.
— Кристиана — спомних си най-накрая. Едно от многото ми имена. Не бях родена с него. — Тогава името ми беше Кристиана. Срещнахме се във Франция след една автомобилна катастрофа. Някъде в края на двайсетте години на миналия век?
— А, да — кимна тя след няколко секунди. — Това беше лоша нощ. Но се радвам, че те срещнах. И се радвам, че сега си тук.
— Е… — промърморих, чувствайки се доста неловко. — Знам, че беше преди доста време, но си помислих, че… нали разбираш, ако…
— Радвам се, че си тук, Крис… Настасия — повтори тя. — И си добре дошла. Имаш ли някакъв багаж?
Кимнах, мислейки за огромния си куфар. Както и разбира се, за емоционалния си товар.
— Чудесно. Нека да ти покажа стаята ти и после можеш да се настаниш.
Имах си стая?
— Това да не е нещо като хотел? — попитах, докато влизахме във фоайето. Минахме покрай кръгла маса, върху която имаше ваза с изсушени яворови клонки. Красиво широко стълбище се виеше към втория етаж. Всичко бе бяло, семпло, изтънчено. Беше странно, но в мига, когато прекрачих прага й, се бях почувствала… по-малко уплашена? По-малко — уф, не можех да го определя точно — ранима? Може би просто си въобразявах.
— Някога това е бил дом за богослужение на квакери — обясни Ривър, насочвайки се към стълбището. Можех да усетя, че в къщата имаше и други хора, но мястото беше спокойно и тихо. — През хиляда и осемстотната година, около четирийсет Приятели са живеели тук и са работили във фермата. Притежавам я под различни индивидуалности от 1904 година.
Това с различните индивидуалности означаваше, че тя, също като всички нас, се беше въплъщавала в различни личности, за да обясни продължителното си съществуване. Започнала е като един човек, после се е престорила, че умира, и се е появила отново, представяйки се за отдавна изгубената дъщеря, която е наследила къщата. И така нататък. Мисля, че имаше един епизод на „Стар трек“, в който се разказваше за нещо подобно.
— А какво е сега?
Ривър ме поведе по широк коридор, после зави вдясно и поехме по друг коридор с прозорци от едната страна и разположени на равно разстояние врати от другата. Усмивката накара лицето й да изглежда по-младо.
— Дом за отклонили се от пътя си безсмъртни, разбира се.
— А какво мислят, че е местните хора? — попитах.
— Малка семейна ферма, където хората идват, за да научат тънкостите на органичното фермерство. Което също е вярно.
Тя спря пред врата точно срещу един от прозорците. Кехлибарената есенна светлина се плъзна по вратата, докато Ривър я отваряше.
Надникнах вътре.
— Нещо като органично фермерство за монаси, а?
Ривър се разсмя.
Стаята беше малка, простичка и на практика празна, като се изключат тясното легло, малкият гардероб, дървеното бюро и един стол. Последния път, когато бях далеч от лондонския си апартамент, бях спала в хотел „Джордж Пети“ в Париж, а преди това в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк. Бях свикнала с краен, направо с пресилен лукс.
— Не, не за монаси. Просто за хора, за безсмъртни, които са достигнали до момента в живота си, когато искат да се съсредоточат върху други неща. Въпреки това няма проблем да сложиш вещите си наоколо, за да ти стане по-уютно.
Помислих си за обичайния вид на апартамента ми, пълен с разхвърляни дрехи, празни бутилки от алкохол, преливащи пепелници, книги, списания и кутии от пица, и си помислих: Може би не.
— Значи тук има още такива като нас? — попитах, докато сядах върху леглото, за да го пробвам. Не беше особено удобно.
— В момента имаме четирима учители и осем ученици — отвърна Ривър. После затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея със сериозно изражение. — Имаш една седмица да решиш дали искаш да останеш, Настасия. Надявам се да останеш. Мисля, че можеш да извлечеш много от това място и да откриеш щастие тук, ако си отворена за него. Искам обаче да бъда пределно ясна, това не е СПА център или хотел. По-скоро си говорим за комбинация от кибуц и рехабилитационна клиника. Тук има работа за вършене и ние всички я вършим. Има неща, тежки и болезнени, които ще трябва да научиш. През годините сме си изградили система, която работи за нас, и не искаме някой да дойде тук и да настоява, че нашите правила не важат за него.
— Аха. — Може би щях да остана за няколко дни, докато измисля какво да правя и след това отново да поема на път.
Ривър ме дари с толкова топла и дружелюбна усмивка, че ми се прииска да бях по-добър пациент за рехабилитационната й програма. Само дето това вече ми се струваше невъзможно.
— Ако нещата тук не ти допадат, никой няма да те насилва да останеш. Никой няма да те убеждава да спасиш собствения си живот. Ако не си пораснала след… колко? Двеста години?
— Четиристотин — поправих я. — Четиристотин петдесет и девет.
В очите й проблесна изненада и аз се почувствах некомфортно, задето поведението, а не видът ми, я беше заблудило, че съм по-млада.
— Хубаво, четиристотин петдесет и девет. Ако не си пораснала досега, не виждам как бихме могли да те превърнем в зрял човек. Ще ти помогнем, доколкото можем, с всичко, с което можем, стига да следваш правилата. Ако мислиш да се скатаваш, това място не е за теб.
— Аха.
Ривър се разсмя, след което дойде при мен, наведе се и ме прегърна. Обятията й бяха топли, силни, успокояващи. Не можех да си спомня последния път, когато някой ме бе прегръщал така. Отвърнах несръчно на прегръдката й, потупвайки я леко по гърба с длан.
— Не искам да те плаша — каза тя. — Искам да останеш. Но също така не искам незрели глупости тук, разбираш ли?
Кимнах:
— Аха.
Не ми хрумваше нищо по-адекватно, което да кажа. Сега повече отвсякога си нямах и представа какво правя тук. Може би наистина преигравах и реагирах неадекватно на случилото се. Всичко това беше някаква смехотворна грешка. Най-малкото бях сигурна, че щях да се смея, когато си спомнех за тази история след десетилетия. Онзи път, когато се опитах да избягам, ха-ха-ха.В крайна сметка нещата може би не бяха чак толкова лоши. После си спомних таксиджията и скованото му лице, осветено от уличната лампа. Спомних си как просто си бях тръгнала и нещо в мен се стегна.
— Колко си стара? — попитах, без да имам намерение да го правя.
Тя се спря на вратата.
— Е, по-стара съм от теб — отвърна тъжно, отмествайки с ръка няколко косъма, паднали пред лицето й.
— Колко точно? — настоях. Нямах представа защо държах да го знам — може би не исках някой по-млад от мен да се държи, все едно на този свят няма тайни за него.
Очите ни се срещнаха.
— Родена съм през 718 година в Генуа, кралство Италия — усмихна се тя. — Честно казано, мястото не се е променило много оттогава.
— О — кимнах.
Тя ми се усмихна за последно и затвори вратата след себе си. Радвах се, че не бях произнесла на глас първото нещо, което ми бе хрумнало, а именно: „Дяволите да го вземат, ама ти си страшно стара!“
Отпуснах се върху леглото, невероятно уморена. Мястото ми изобщо не беше тук. Тази къща излъчваше спокойствие, мир, образцов живот, промяна и неизменност едновременно.
А аз бях бясно въртящ се шурикен, който се носеше със свистене през света. Аз означавах проблеми. Ледено отчаяние стегна гърдите ми. Това беше толкова смехотворно абсурден план и въпреки това бе единственото нещо, което бях успяла да измисля . О, Божичко, бях здраво прецакана.
Стаята ми беше топла. До една от стените имаше малък метален радиатор, който очевидно работеше. Смъкнах топлото си кожено яке и тежките рокерски ботуши и се почувствах свободна и безтегловна. Носех мъжки велурен пуловер и инстинктивно повдигнах яката му, за да се убедя, че вратът ми е покрит. Стана ми уютно.
Клепачите ми тъкмо бяха започнали да натежават, когато на вратата се почука.
— Отворено е — казах, мислейки си с копнеж колко добре ще ми дойде един рум сървис. Вече бях забелязала, че никоя от вратите нямаше ключалка. Колко старомодно.
Вратата се отвори и викингският бог застана на прага. Взрях се в лицето му изпод притворените си клепачи, отново объркана от смътното усещане, че го познавам, което изчезна в секундата, когато се опитах да си спомня откъде. Носеше в една ръка куфара ми, който най-вероятно тежеше повече от мен. Остави го на земята.