— Ето.
— Щях да сляза, за да си го взема след минутка — казах, докато се надигах. Чувствах се неловко, защото знаех как точно изглеждам. Имало е времена, когато съм била наистина красива. Имам симетрични черти, хубави очи, плътни устни, високи скули и така нататък. Знам, че ако се постарая, мога да изглеждам наистина добре. Само дето не съм се старала от около четирийсет години. Или някъде там. Сега бях пределно, болезнено наясно, че съм кльощава като наркоманка, с коса, боядисана във фалшиво изглеждащ черен цвят, и с прическа, напомняща плъше гнездо. Най-вероятно имах вид на някой, който тъкмо е оздравял от холера. Обикновено обличах каквото ми попадне пред погледа, стига да няма лекета по него. Накратко казано — нямаше начин да изглеждам по-зле.
От друга страна, викингският бог изглеждаше главозамайващо със златистата си кожа, късата си, чаровно разрошена светлокафява коса и очи с цвета на един конкретен вид златисто шери, което бях опитала веднъж в Грузия. Беше висок, но не дразнещо, силен и мускулест, без обаче да оставя впечатлението, че е блъскал във фитнеса, за да компенсира други свои недостатъци с физика, с мъжествени черти, които не бяха нито твърде сурови, нито твърде красиви. Носът му беше леко подут и мъничко изкривен, като че ли е бил чупен някога, и това, разбира се, само допълваше неговото съвършенство. Съвършенство от японския, уаби-саби тип. Къде бях виждала лицето му преди? Всъщност какво значение имаше, при положение че самото му присъствие ме оставяше без дъх.
[Уаби-саби представлява японското възприемане за красотата и естетиката, включващо асиметрия, суровост, простота, задушевност, скромност и хармония с природата. — Б.пр.]
Изражението му показваше, че няма никакво намерение да ми помага повече, а това по един крайно тъжен начин само подсилваше привличането, което изпитвах към него.
— Как се казваш? — попитах, опитвайки да прозвуча небрежно.
— Рейн.
— Аз съм Настасия.
— Знам.
Беше недружелюбен, неприветлив. Запитах се защо ли е тук. Дали всички на това място бяха изгубени души като мен? Дали още някой се криеше? Исках да науча историята на този тип. С мъничко късмет можеше да се окаже по-лоша от моята.
— Ами хубаво, благодаря — промърморих, изнервена от поведението му.
— Ривър ме помоли да ти предам, че вечерята е в седем.
Той отстъпи крачка назад и затвори вратата почти напълно безшумно. Исках да го попитам къде точно е тази вечеря, но предположих, че ще ми каже просто да следвам носа си.
Стоварих се върху леглото, отново напълно разсънена. Сърцето ми се сви, когато приех окончателно, че тази работа наистина няма да се получи. Ако изобщо имах нужда от допълнителни доказателства за това, каквито всъщност нямах, този тип Рейн ми ги беше осигурил. Тези хора се бяха отдали на идеята да бачкат здраво, за да извлекат максимума от безкрайните си животи. А аз просто се опитвах да избягам от мрака, който обгръщаше всичко, до което се докоснех. Опитвах да се скрия — от Инси, от себе си, от своето минало и настояще, дори от бъдещето си.
Инси. Отново потръпнах и потърках с ръце мъхестите ръкави на пуловера си. Досега вече трябваше да се е зачудил къде съм се дянала. Рядко минаваше и ден, без да се видим или поне да разговаряме. Дали беше притеснен? Какво ли си мислеха всички? Дали щяха да се опитат да ме открият?
Не можех да се върна. Поне в това бях сигурна. Но не можех да остана и тук. Хубаво. Няколко хапвания, няколко преспивания и щях да си бия камшика. И без това в мен не бе останало чак толкова много за спасяване.
Четвърта глава
Сан Франциско, Калифорния, 1967 година
— Хайде де, искамда се снимаме заедно — настоя Дженифър, дърпайки ръкава на кафтана ми.
Преметнах дългата си искрящо руса коса над рамото си.
— Естествено, че ще искаш.
Двете с Дженифър застанахме пред широкото стълбище и се усмихнахме към фотоапарата „Полароид“ на Роджър. В гостната под нас хората крещяха и се смееха. От скъпия грамофон звучеше „На осем мили височина“.
Навсякъде горяха свещи и тамян, а новата светлинна машина рисуваше сюрреалистични форми по стените. Изглеждах страхотно и го знаех: очи с тежка очна линия, която ме караше да изглеждам като египетска принцеса, най-бледото възможно червило, кафтан с висока яка, който си бях взела от Индия, покрит с диви вихрушки от ярки цветове. За по-сигурно имах и копринено шалче от „Питър Макс“, завързано около шията. Обожавах шейсетте. Четирийсетте бяха толкова депресиращи, всичко беше сиво и еднообразно, а самоотвержеността беше върховна добродетел. Намразих и петдесетте, когато всички бяха глътнали бастуни, бореха се да постигнат американската мечта и си купуваха автомобили с формата на ракети и размера на слонове.
Но шейсетте бяха перфектни за нас, безсмъртните. За приятелите ми и за мен. Всичко бе в движение, всички бяха полудели, а тези, които не одобряваха новия начин на живот, бяха заклеймявани като скучни и закостенели. Да не забравяме и купоните. Последния път, когато бях заобиколена от толкова мащабна и всепоглъщаща парти атмосфера, беше точно преди големия срив от 1929 година на Лонг Айлънд в Ню Йорк.
— Хоуп! — някой ми натика чаша с шампанско в ръката, след което ме целуна по двете бузи. Докато видя кой е, вече беше изчезнал, пурпурното му кадифено сако се отдалечаваше сред тълпата.
— Хмм — отпих солидна глътка шампанско, докато фотоапаратът на Роджър продължаваше да проблясва. В някакъв момент му се наложи да смени светкавицата и той изхвърли старата назад през рамото си. Тя падна във фонтана насред фоайето и всички се разсмяхме.
— Хоуп.
— Здрасти, Макс — казах с широка усмивка. Чувствах се замаяна, безтегловна, прелестна и неустоима.
— Навършила ли си годините, на които ти е позволено да пиеш това? — В думите му се долавяше почти незабележима сериозна нотка. Макс продуцираше филми в Лос Анджелис и беше голяма звезда. Не беше безсмъртен. На купона имаше само няколко от нас.
— Страх те е да не дойдат ченгета и да те закопчаят, задето даваш алкохол на малолетни? — попитах нахално.
Примигнах, чувствайки внезапна тежест в клепачите си. В следващия миг цялата ситуация стана истерично забавна, толкова, ама толкова забавна, че се почувствах като най-щастливия човек на света. Това беше най-великото парти на всички времена.
— Нещо такова — отвърна Макс, нагласи очилата върху лицето си и ме изгледа от височината на ръста си.
— Брей! — възкликнах, зазяпана в мехурчетата на шампанското, които бавно, съвсем бавно се издигаха към повърхността на златиста течност. — Бога ми, ами че аз мога да видя всяко мехурче. Толкова е красиво.
Беше ли казал Макс нещо, на което трябваше да отговоря? Нямах представа. Точно в момента беше жизненоважно да наблюдавам как се издига всяко мехурче в шампанското, преди да се пръсне на повърхността. Ако успеех да се отдам изцяло на това занимание, то щеше да ми разкрие всички тайни на вселената. Бях сигурна в това.
— Ох, дяволите да го вземат — изсумтя Макс. — Роджър? Родж! Някой да не е сложил дрога в шампанското?
Роджър се изхили, отклонявайки вниманието ми от мехурчетата. Той продължаваше да щрака с фотоапарата си, от който по пода се сипеха сивкави квадрати с бели рамки. После в сивотата бавно изплуваха лица, усмивки и цветове.
— Да, човече — отговори Роджър. — Най-добрата стока, която може да се намери в Бъркли!
Макс простена и грабна чашата от ръката ми. Това ме паникьоса.
— Не! — изкрещях. — Трябва да наблюдавам мехурчетата! — Светът ми щеше да се срине, ако не изпълнех своята мехурена мисия. — Върни си ми я!
Макс държеше чашата високо над главата ми.
— Хоуп, недей. Прекалено си млада за това. Изобщо не трябва да си тук. Господи, ако дойде полиция…
— Върни си ми я! — извиках отново. Опитах се да скоча, за да хвана чашата, но вместо това се олюлях като върба насред ураган. — Ох. Ох. Виж, мога да видя всичките си ръце. — Когато движех ръката си, тя оставяше следа от сенчести ръце след себе си, сякаш някой ме снимаше на забавен каданс. Беше изумително.
— Хоуп, ти си невероятна — заяви внезапно озовалата се до мен Дженифър, след което ме прегърна през кръста.
— Знам! — ухилих се аз. — Виж ми ръцете!
— Хоуп! Хоуп! Ела тук! — Някой ми махаше от оранжевия велурен диван. Обувките ми се видяха като прекалено голямо бреме, така че ги изритах встрани и раздвижих пръстите на краката си сред влакната на дебелия бял килим.
Досегът на стъпалата ми с вълната обаче ме напрягаше прекалено много.
— Не — заявих на глас, — трябват ми обувките.
Седнах на пода, за да се обуя, и май повлякох Дженифър със себе си. Миг по-късно двете лежахме върху белия килим и се хилехме, загледани в тавана.
— Хоуп, толкова си хубава — заяви Дженифър.
— Хоуп, защо си на земята? Толкова си глупава понякога. — Надвесилият се над мен Инси ми се усмихна, след което легна върху килима от другата ми страна. Тримата се загледахме в кристалния полилей на Макс над главите ни.
— Здрасти, Майкъл — казах, горда, че бях успяла да си спомня настоящото му име.
— Хоуп е толкова красива — сподели с него Дженифър.
Инси й се усмихна широко и тя го загледа хипнотизирано, забравила да диша.
— Хоуп? Какво ще кажеш да закарам теб и някои от останалите по домовете ви? — произнесе бавно Макс. Очите му бяха мили зад очилата с рогови рамки, но като цяло изглеждаше напрегнат и прекалено строг с полото си и официалния панталон с права кройка. — Няма проблем, нали? Било е глупава идея от страна на Роджър да ви покани. Може би след няколко години вече спокойно ще можем да купонясваме заедно, а?
— Хоуп трябва да идва на всички купони! — настоя Дженифър. — Не може да има купон без Хоуп.
Усмихнах се на Макс. Усещането беше, сякаш гледам нагоре през дълъг, предълъг тунел.
— Не може да има купон без мен — напомних му.
— Така си е! — отсече Инси. — Имаме нужда от Хоуп!
Едно момиче, което стоеше на няколко крачки от нас, чу думите му и ги повтори, все едно бяха най-новата му мантра. След минута всички на долния етаж в огромната къща на Макс скандираха:
— Имаме нужда от Хоуп! Имаме нужда от Хоуп!
Фактът, че говореха за мен, двузначността на това, което крещяха, това, че бях толкова красива, обичана, желана и популярна — всички тези неща ме караха да се чувствам толкова весела, толкова щастлива, толкова прекрасна. Исках този миг да продължи… вечно.
— Всичко е наред, Макс — промълвих сънливо. — Аз съм на четиристотин и… — математиката малко ми се опъваше в момента — и шейсет. На-пъл-но е законно да съм тук.
Инси избухна в смях до мен, Дженифър се хилеше объркано, а Макс въздъхна и завъртя очи.
Нямам спомен как съм се прибрала вкъщи от този купон.
Макс беше починал преди две години, видях го по новините. Беше на седемдесет и четири.
А аз все още изглеждам на седемнайсет.
И, да, като се замисля, това може би беше последният път, когато съм се чувствала щастлива.
* * *
Звукът на камбанка в далечината ме накара да отворя очи. Отчасти очаквах да видя младия Макс, надвесен над мен със загрижено изражение, очаквах да почувствам досега на тънката индийска коприна по тялото си и вече се чудех на кой купон ще отида тази вечер.