Вместо това видях бял гол таван с пукнатина в единия край. Беше студено, а аз лежах върху тясно твърдо легло.
О, Боже. Всичко това се случваше петдесет години след онази нощ. Намирах се в Ривърс Едж. Все още бях тук. А камбанката най-вероятно оповестяваше, че е време за вечеря.
Завъртях се на една страна и се сгуших по-плътно във велурената си риза. Нямах сили да ходя на вечеря. Стомахът ми обаче изръмжа зловещо и гладно, напълно несъгласен с мен и опитващ се да ми напомни, че днес в него не е попадало нищо, като изключим кафето и чипс „Ахой!“.
Леглото проскърца, докато се надигах. Пресегнах се за единия от тежките си рокерски ботуши. Стрелнах с очи незаключената врата и се заслушах, но в коридора беше тихо. Никой не се мотаеше наоколо. Бързо измъкнах метална игла от езика на обувката и я вкарах в една почти невидима дупчица на тока. Натиснах я навътре, поглеждайки отново към вратата. Долната част на тока се отмести встрани, разкривайки кухина. Тежкото древно злато проблесна слабо срещу мен. Неспособна да се сдържа, прокарах пръст по повърхността му, чувствайки извивките на руните и другите символи, чиито имена и предназначение не знаех.
Отново затворих тайното отделение в тока и пъхнах иглата в кожата. Обух си ботушите и се изправих. Все още бе на сигурно място, все още беше скрит. Моят амулет. Или поне половината от него. Единствената половина, която притежавах, съвпадаща напълно с белега от изгаряне отзад на врата ми.
Навън в коридора така и не можах да си спомня откъде точно бях дошла, така че поех в грешната посока, върнах се и в крайна сметка открих стълбището. От долния етаж се носеше миризма на храна и стомахът ми изръмжа отново.
Споменът ми за Сан Франциско беше толкова щастлив. Бях слязла по широко дървено стълбище, не много различно от това, пред което стоях в момента. Само дето коприненият кафтан и златните сандали от онзи купон бяха в ярък контраст с мъжкия пуловер, дрипавия черен панталон и тежките ботуши, които носех сега. Душейки като прасе, търсещо трюфели, проследих топлата миризма на храна, докато не открих трапезарията: дълга, простичко обзаведена стая с дървен под; наистина дълга дървена маса, на която биха могли да седнат поне двайсет човека; големи прозорци без пердета, отвъд които се виждаше чернотата навън; голямо старо огледало с боядисана в златно рамка над камината; и дванайсет души, които ме наблюдаваха с изненада, любопитство и приветливост. Всъщност последното бе изписано единствено върху лицето на Ривър.
— Здравей, Настасия — каза ми усмихнато тя. Разгъна кърпа и я положи в скута си. — Радвам се, че не проспа вечерята! Трябва да си гладна. Седни ето там, до Нел. — Тя ми посочи празното място между двама души върху — ама разбира се — дървена пейка.
Чувствах се като непохватна ученичка от деветнайсети век, докато прекрачвах пейката, внимавайки да не изритам някого с рокерския си ботуш.
— Чуйте ме всички, това е Настасия — обяви Ривър, докато се пресягаше към бял димящ супник. — Тя ще прекара с нас известно време. — Очите й срещнаха моите. — Толкова, колкото пожелае.
— Здрасти, Настасия — каза ми някакво момиче, което седеше срещу мен на масата. Изглеждаше мрачна и сериозна, имаше строг бретон, очила с телени рамки и кожа с маслинов цвят. — Аз съм Рейчъл. Откъде си?
Какво имаше предвид? Къде се бях родила в действителност? Потърсих с очи Ривър за помощ, докато някой ми подаваше голяма купа с… нещо, което изглеждаше като задушен треволяк. Вкусотийка! Отсипах си малко в чинията и подадох купата на Нел вдясно от мен.
— Можеш да ни кажеш къде си родена или къде си живяла напоследък, ти решаваш — уточни Ривър.
Определено нямаше да се задържа тук за дълго, така че нямаше нужда да си изпявам майчиното мляко.
— На север. Там съм родена. Иначе напоследък живях в Англия и идвам от там.
— Аз съм от Мексико — каза ми Рейчъл. — Там съм родена.
— Яко — промърморих, докато поемах следващата купа, пълна с нещо оранжево на буци. Сладки картофи.
— Нека всички да се представим — предложи Ривър. — Между другото, Настасия, това, което ядем, е отгледано тук, в нашата ферма. Много сме горди с градините си. Ще ги видиш утре. Всичко е екологично чисто и напълно балансирано като енергийни стойности.
Каквото и да означаваше това.
Кимнах и погледнах към скромното количество храна в чинията си. Имаше някакъв буламач, напомнящ за боб (може би гиноа), оранжевите сладки картофи и зелениката, която ми навяваше асоциации с преживящи крави.
Това, което наистина исках, беше суши. С бутилка добро горещо саке. Огледах се с надежда за някакви винени бутилки, но не видях такива. Моля ти се, Господи, много ти се моля, нека някъде наоколо да има вино.
— Аз съм Солис — представи се някакъв мъж с вид на спасител, който беше седнал до Ривър. За малко да се изсмея, защото да кръстиш някого така беше малко пресилено, но по-късно научих, че това е семейно име и се изписва по различен начин. Имаше загоряла кожа, къса тъмноруса коса и брада с почти червеникав отенък. Странно красивите му лешникови очи бяха засенчени от дълги мигли.
Както Ривър ми беше обяснила, имаше четирима учители: Ривър, Солис, Ашър (който беше гадже на Ривър) и Ан. За разлика от повечето училища, където човек лесно можеше да различи учениците от учителите заради разликата в годините, тук първоначално бе трудно да разбереш кой какъв е. Ривър изглеждаше най-стара сред учителите, но един от учениците, Джес, всъщност изглеждаше по-възрастен от нея. Той беше слаб старец с вид на човек, сблъскал се с повече трудности и страдания през живота си, колкото и дълъг да беше, отколкото аз за четири века.
Учителката Ан изглеждаше на около двайсет години и имаше светла кожа, красива права тъмна коса, кръгло лице и сини очи, които ме изучаваха с приятелско любопитство.
Изобщо не запомнях повечето имена, които чувах, докато се опитвах да преглътна фуража си. Щеше ли да ги убие, ако бяха метнали в тенджерата малко масло или сметана? Ха-ха-ха. Нямаше.
Викингското божество ми кимна сковано и каза:
— Рейн.
— Като дъжд? — попитах с уста, пълна със сладки картофи.
Седящото до мен момиче ме дари с чаровна усмивка. Беше като оживял портрет на английска девица с румени страни, хубава кожа, блестящи сини очи и светлокафява къдрава коса, която се спускаше до средата на гърба й.
— Рейн е немско име — засмя се тя и го произнесе буква по буква.
— Аха, немецзначи — исках да прозвучи така, сякаш го държа лично отговорен за Втората световна война. Челюстта му се стегна. От самото начало се държеше като пълен темерут, така че беше направо невъзможно да не го заям. Сега, докато го наблюдавах, вече бях напълно убедена, че никога не съм го срещала. Може би ми напомняше за някого, когото съм мярнала преди време.
— Холандец съм — уточни той лаконично. — Там съм роден.
— Ммм — промърморих, докато се опитвах да преглътна богоподобното нещо. Отпих няколко големи глътки вода. Чиста вода. Малко „Доктор Пепър“ би ми се отразил далеч по-добре.
— А аз съм Нел — представи се британската девица. — Добре дошла, Настасия. Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук. Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо при настаняването.
— Хубаво — казах. — Ъъъ… благодаря. — Чувствах се нечиста, недодялана, некултурна и още доста неща, които започваха с не. Утре, веднага щом се развидели, скачам в колата и отпрашвам надалеч от тук. Ще си разрешавам проблемите лично, помислих си, въпреки че едно подло гласче в главата ми прошепна: „Не можеш“. То пък какво знаеше?
Не обръщах внимание на имената им, а лицата, мъжки и женски, бели, азиатски, черни и латиноамерикански, се размиваха. Нямаше смисъл от опити да ги запомня; нямаше да бъда тук достатъчно дълго, за да имам нужда от подобна информация. На моменти се питах какво ли ги е довело тук — дали животът им е бил нещастен? Или пък бяха дошли, за да научат каквото там им преподаваше Ривър? Какво преподаваше всъщност? Магика? Как да бъдеш безсмъртен, без да се побъркаш? Или просто им обясняваше основите на… органичното фермерство? Ривър бе нарекла това място дом за отклонили се от пътя си безсмъртни. Докато се оглеждах наоколо обаче, единствено Джес оставяше впечатлението, че сега или в някакъв етап от живота си е бил изгубен. Останалите изглеждаха здрави на вид, щастливи, неизтерзани. Как ли им изглеждах аз?
Нека да обобщим: ето ме тук, насред студена, спартански обзаведена трапезария, ям гадна храна в компанията на безсмъртни, които се опитват да бъдат максимално добрички. Леле, колко не ми е тук мястото! Мястото ми обаче вече не беше и в Лондон с Боз, Инси и останалите — мисълта за това ме накара да се почувствам зле, сякаш се задушавах. Ако изобщо имах място някъде, то беше през шейсетте, когато животът беше красив и цветен, всички ме обичаха, а аз изглеждах прелестно. Погледнах начумерено чинията си, вече изгубила всякаква надежда, че мога да получа десерт. Бях абсолютно сигурна, че шансът тази храна да е подправена с някой забавен наркотик е съвършено нулев.
Защо си бях причинила това? Прекрасен въпрос. Бях си го задавала стотици пъти През годините в най-различни ситуации. Явно това беше вечната тема на живота ми.
Пета глава
Най-накрая вечерята приключи. Тъкмо се канех да изтичам до „моята“ стая, където да се свия в ембрионална поза върху леглото и да се отдам на самосъжаление, когато една от ученичките ме попита дали ще дойда на вечерната разходка.
Лицето ми трябва да е показвало доста красноречиво липсата на ентусиазъм, защото тя се разсмя, докато обличаше дебело яко без ръкави и омотаваше вълнен шал около врата си.
— Излизаме на разходка почти всяка вечер, след като се навечеряме — обясни ми Ривър с приятния си мелодичен глас. Сложи си червена барета и ми се усмихна. — Това е част от желанието ни да обръщаме внимание на света около нас — наблюдаваме звездите, луната, сенките на дърветата.
— Нощем се срещат различни птици — добави един от учениците, привлекателен тип с вид на италианец. Май се казваше Лоренц. — Изучаваме различните им крясъци и навиците им.
Кимнах мрачно, чудейки се дали този пич не си прави гаргара с мен.
— По това време на годината по-голямата част от листата на дърветата са опадали — каза Нел, която имаше вид на особено сладка туристка със своя тренчкот „Бърбъри“. — Ще научиш моделите, по които всяко едно от тях губи листата си, както и дали това се случва бързо или бавно.
Да бе, само през трупа ми, помислих си. Честно, дори и безсмъртните използват тази фраза. При нас обаче минава за извънредно забавна.
— При пълнолуние навън е светло като ден — включи се Солис. Лешниковите му очи ме наблюдаваха внимателно, сякаш се опитваше да разбере каква бе истинската причина да съм тук. — Тази нощ луната е почти пълна, което също има своето очарование.
Щом казваш…
— Е, какво ще кажеш да си вземеш якето и да дойдеш с нас? — попита Ривър. Долових шеговити искрици в погледа й. Дали това беше някакво изпитание? Ако беше така, с радост бих се провалила на него.
— Не, благодаря — отвърнах учтиво.
— О, чудесно — възкликна облекчено Ривър. — Хората, които остават вкъщи, помагат с вдигането на масата и миенето на чиниите. Кухнята е ей там. — И ми посочи една врата.