— Продължавайте, началник на охраната — рекох на Анаксамандър. Той козирува, докато се обръщах, и разпореди на хората си да се заемат със сандъците.
Капитан Жълт заек тръгна с мен към левия борд. Около десетина минути крачехме върху голата лунна скала, преди да стигнем стоманения купол, който служеше за спално помещение на младшите учени. Помислих да пъхна вътре глава и да поздравя своите подчинени, но реших да изчакам след срещата. Вместо това продължих още петдесетина крачки до малката мраморна постройка, вдигната на входа към моята пещера. Като старши офицер на кораба разполагах със собствено жилищно помещение, докато в по-голямата си част членовете на екипажа обитаваха общи спални на левия борд или казарми на десния.
Минах покрай зелените и червени дорийски колони на входа на моя дом и се озовах в едно празно помещение, в което имаше само спираловидна стълба, изсечена във вътрешността на „Сълзата на Чандра“.
Ръката ми се плъзна машинално по излъчващата сребристо сияние гладка стена, докато се спусках надолу към затъмнената квартира. Затъмнена? Робите вероятно бяха оставили нощните завеси да закриват стените, тавана и пода — тези завеси бяха необходима предпазна мярка, ако искаш да спиш в пещера, издълбана във вечносияеща скала. Неведнъж преди се бе случвало членове на екипажи на други небесни кораби да се побъркат от изнурителното усилие да жумят срещу постоянната лунна светлина.
Спрях, за да се ориентирам в тъмнината. Съществуваше вероятност робите да са размествали някои от мебелите и не ми се искаше да се спъна. Но в мига, в който влязох в пещерата, някой се пресегна, сграбчи ме за ръката, завъртя ме и ме метна на пода. Нечия ръка затисна устата ми, преди да успея да извикам. Един глас прошепна в ухото ми на развален гръцки:
— Недей да се бориш. Инак умираш в болка.
В противовес на колебливото произношение, в думите се долавяше почти спартанска непреклонност.
После чух глухо тупване и ръката падна от лицето ми. За миг бях притиснат по-силно към земята, после нападателят изчезна от гърба ми. Претърколих се и скочих. Не виждах какво става, но бях сигурен, че капитан Жълт заек се сражава за живота ми в мрака.
Изтичах при стената и намерих пипнешком тежкия памучен шнур. Дръпнах го и нощната завеса на дясната стена се нави към тавана. Сребърна светлина окъпа помещението, озарявайки две борещи се фигури. Жълт заек разменяше удари с меч от къса дистанция с мъж, облечен в сиво копринено джи. Поднебесен на моя кораб!
Изтичах при бюрото, наместено в една овална ниша в дъното, вдигнах тежкия махагонов стол и го метнах към гърба на поднебесния. Той понечи да клекне, но в този миг Жълт заек го прониза в гърдите и стоманеното острие премина с лекота през коприна и кожа, за да спре в сърцето. Мъжът се строполи беззвучно на пода.
Спартанският капитан се наведе, за да се увери, че нападателят е мъртъв, сетне се приближи към мен.
— Никога повече не се излагай на риск! — изръмжа тя и непоклатимият й стоицизъм за миг се преобрази в най-обикновен човешки гняв. — Тук аз пазя теб, а не ти мен. Ясно ли е?
Кимнах.
— Добре ли си? — попитах.
— Нищо ми няма — отвърна тя. — Чуй ме внимателно, командире. Ти не си войник, присъствието ти ме затруднява по време на бой, защото трябва да следя къде си. Следващия път, когато се случи нещо такова, намери си скривалище и остани там.
— Следващият път?
— Да, командире, следващият път. Докато не разбера как един вражески убиец се е промъкнал на кораб, за който се смята, че е напълно безопасен, трябва да предполагаме, че ще има и нови опити за покушение срещу теб.
— Разбрах, капитане.
— И ще правиш каквото е необходимо за своята безопасност, нали?
— Стига да не бъде в разрез с моите задължения.
Тя кимна, обърна се и огледа помещението, за да се увери, че за момента няма друга заплаха, после пак се наведе над трупа.
— Японски командос. Поднебесните не ги използват често.
Тя вдигна трупа с лекота и се отправи към стълбата.
— Ще ида да си поговоря с този ваш началник на охраната, а ти се приготви за срещата.
Останах сам в собствения си дом, където до преди малко ме беше чакал убиец. В моята пещера, на моя кораб.
Отпуснах се уморено на пода и плъзнах поглед по стената, в която бяха издълбани множество отвори за свитъци. През първите няколко минути изпитвах силното желание да извадя някой свитък и да се потопя в научен или исторически трактат. Каквото и да е, само да забравя за всички убийци и телохранители.
Атина ме пробуди от вцепенението, тя спусна егида пред мисления ми взор и ми показа главата на Медуза, отсечена от Персей. Намекът на богинята беше съвсем ясен. Можех да седя на пода като каменна статуя или да се изправя като човек. Благодарих на божеството за навременната му подкрепа и се надигнах.
Съблякох мократа от пот туника и я хвърлих на пода до леглото, което бе в дъното на помещението. После отворих големия кедров скрин в долния край на кревата. Миризмата на свеж камфор и смирна ми подсказа, че по време на отсъствието ми се бяха грижили добре за моите дрехи.
До леглото ми бе поставена делва с благовонно масло, отсипах малко и го натрих върху ръцете и лицето си. Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си, и долових неприятната миризма на прясна кръв.
Изпълнен с нетърпение да напусна час по-скоро стаята, облякох дългата синя тога и закрепих златистата брошка с изображение на бухал, която показваше командирския ми пост, върху лявото рамо. Обух леки кожени сандали с подметки, подсилени за твърдата повърхност на „Сълзата на Чандра“, и скътах свитъка на Съма Циен на дъното на скрина.
С повъзстановено самочувствие напуснах пещерата и излязох на повърхността на моя кораб. Подът под краката ми бучеше и се тресеше едва доловимо, вятърът се беше усилил и въздухът бе хладен, хапещ и доста по-сух отпреди. Всичко това означаваше, че сме напуснали небесния пристан и кръжим на около четирийсет мили над Земята, като непрестанно се издигаме. Усещах как чистият въздух подрежда обърканите ми мисли в стройни, ясни редици, докато излишните атоми от вода и земя напускаха тялото ми с всеки мой дъх. Няма учен, който да не знае, че тежестта на земната пневмаможе да замъгли човешкия ум и да оплете мислите му в алогични възли, но малцина осъзнават обратното, а именно, че колкото по-далеч си от Земята, толкова по-ясни стават мислите ти.
„Сълзата на Чандра“ продължаваше да обикаля около Земята с естествената си скорост, същата, с която кръжеше и Селена. Носът на кораба бе повдигнат леко нагоре, за да може да набира постепенно височина. Предпазливост, дължаща се на факта, че в този район на небето често се срещаха поднебесни патрули. Издигнехме ли се веднъж над триста мили, щяхме да сме извън обсега на бойните им хвърчила.
Капитан Жълт заек ме чакаше пред входа на моята пещера. От тялото на убиеца нямаше и следа.
Тя зае позиция зад мен, докато вървяхме забързано към хълма, който с Езон използвахме за срещи на командния състав. Пет минути преди срещата двамата с капитана стигнахме стълбището, издълбано от дясната страна на хълма, и се изкатерихме до заобиколената от колони площадка, която всъщност беше най-високата точка на кораба.
Входът откъм десния борд, също както предния вход и този към левия борд, бе украсен с висока петнайсет стъпки статуя на Атина и охраняван от двама войници на Езон. Тристранната симетрия на вратите бе нарушена от задния край на двора. В него се помещаваха три сини постройки — моят кабинет, корабната библиотека и канцеларията на Езон.
Двамата с Жълт заек влязохме през вратата и часовоите ни отдадоха чест, докато ние се кланяхме на златисточервената статуя на богинята. В тази поза, с вдигнати копие и щит, Палада беше готова за война — пронизващият й взор неспирно благославяше „Сълзата на Чандра“ и екипажа му с нейните бойни умения, а халцедоновият бухал на рамото й гледаше навътре, към двора, дарявайки командирите на кораба с мъдростта й.
Отправихме се към централната част на двора, където две триметрови статуи се издигаха на високи пиедестали. Едната беше на Аристотел, боядисана в друг оттенък на синьото. Великият учен държеше в протегнатата си дясна ръка стъклен модел на вселената, която се движеше, имитирайки вечното движение, заченато от Първичния двигател. Моделът блестеше на светлината, изобразявайки в най-малки подробности седемте планети, закрепени на техните концентрични кристални сфери, обикалящи в божествения си танц от цикли и епицикли около Земята.
Срещу Аристотел беше статуята на Александър. Тя бе изработена от обсидиан, в елегантен толтекски стил. Прочутият генерал държеше меч в едната си ръка, насочен с острието към земята, и копие в другата, обърнато нагоре, сякаш за да предизвиква боговете. И двете статуи пресъздаваха героите във величието на техните последни дни. Със своите осемдесет години Аристотел беше леко прегърбен, но в погледа му все така се долавяше искрата на гения. Александър, на седемдесет и седем, имаше дългата брада и насеченото лице на мъдрец, а мускулите му все още бяха запазили тонуса и силата, които спартанското обучение бе прибавило към изяществото на македонския принц.
Двамата с Жълт заек стигнахме кръга от мраморни пейки между статуите, където щеше да се състои срещата. Останалите членове на командния състав — Клеон, Рамоночон, Михрадарий, Анаксамандър и разбира се, Езон — вече бяха дошли и в момента пустееше само скамейката до Аристотел — моето място. Езон се надигна и тръгна срещу мен. Останалите също се изправиха.
Двамата спряхме един срещу друг и се здрависахме с пръсти върху лактите си. Видях тъга в сивите му очи, а крайчецът на устата му потръпваше, издавайки нервност, която нито той, нито който и да било спартанец би си признал.
Усмихнах му се, щастлив, че отново усещам неговото приятелство. Пуснах ръката му и огледах площадката.
Анаксамандър стоеше както винаги — изпъчил гърди и зареял поглед в небето, той изглеждаше, сякаш позира за статуя. До него беше Рамоночон. Дори не беше сменил дрехите, с които бе пътувал. По-нататък Клеон пристъпваше неспокойно от крак на крак. Погледът му се стрелкаше между навигационната кула и Анаксамандър.
Обърнах се към Михрадарий. Беше облечен като мен, по атинска мода.
— Командир Аякс — рече той с официален тон. — Връщам ти кораба.
— Благодаря ти, главен уранолог — отвърнах. Михрадарий не изглеждаше нито облекчен, нито натъжен от това, че се бе разделил с командването, сякаш за него то не беше нито бреме, нито благословия, а поредната задача, с която да занимае ума си.
Езон ми кимна. Отидохме при масата в центъра и вдигнахме два златни бокала, пълни с кървавочервено вино. Обърнахме гръб на останалите, напуснахме кръга и се отправихме, аз към Аристотел, а Езон към Александър.
Спряхме в един и същи миг и изляхме виното в краката на героите.
— Благословен да е този съвет — рекохме.
— И нека не ни грози битка — заяви Езон.
— И нека не ни грози глупост — рекох аз.
— И нека сме здрави, по дух и тяло — произнесохме в хор.
— Благословен да е този съвет.
Виното потече по краката на статуите и се спусна в масивните сребърни купи пред тях. Двамата с Езон се извърнахме едновременно, оставихме бокалите на масата и заехме местата си в нашите кресла. Седнах и кимнах на Езон, оставяйки на него да продължи съвещанието.