Проправихме си път през тълпата от роби, товарещи огромни дървени сандъци на широки бронзови левитиращи платформи, увиснали на сантиметри над земята; чиновници, проверяващи товарителниците и нареждащи на робите да отнесат този товар лунно вещество в онзи склад, да извадят сандък с току-що произведени вакуумети, да го приготвят за изпращане и да внимават къде мъкнат палетите със злато. „Гледайте какво правите, мързеливи северняци, не знаете ли, че ониксът е чуплив?“ „Отваряй си очите, ей, ти, ох, прощавайте, командире… капитане… Вътрешната порта е в тази посока“.
Бяхме подложени още веднъж на щателна проверка при вътрешната порта, водеща към двора, който заобикаляше самия пристан. Докато чакахме да преминем през този контролен пункт, над нас се появи „Сълзата на Чандра“. Приближаваше се откъм източния хоризонт. Моят кораб представляваше дълъг цяла миля къс от Луната, оформен от екипа на Рамоночон като идеална сребърна сълза. Той прелетя величествено над града, в началото само блещукащ диск в небето, не по-голям от обол. Десетина малки черни точки се виждаха по долната му страна — напълнени с вода баластни топки, които контролираха снижаването на кораба. „Сълзата на Чандра“ нарастваше с приближаването си към земята. Сребристата светлина, която разпръскваше, бързо се усилваше и накрая засенчи сиянието на слънцето. На около миля над повърхността корабът се скачи с върха на небесния пристан. Чу се дрънчене на стомана и тънко, пронизително пищене, наподобяващо звука от каменна камбана, но това бе неподправеният хармоничен тон на Луната, една от седемте ноти от музиката на сферите.
Вдигнах изпълнен с копнеж поглед и единствената ми мисъл беше как час по-скоро да се озова на борда.
Най-сетне ни пропуснаха през последната врата в централния двор. Тук имаше тълпа от роби и войници. Войниците проверяваха щателно съдържанието на сандъците, преди да ги оставят на робите. На свой ред робите отнасяха товара до полусферични транспортни капсули, след което изтикваха капсулите в празните, издигащи се нагоре тръби на пристана. Огромни парни машини със свистене изсмукваха въздуха от тръбите. След това земята затреперваше, докато изтласкващата лопата, скрита в дъното на тръбата, притискаше капсулата и я изстрелваше силно право нагоре към товарния отсек на „Сълзата на Чандра“.
Сред цялата тази бъркотия ние забелязахме един човек, който не беше облечен нито като войник, нито като роб. Клеон, с късата си критска туника и плетените въжени сандали.
Той прекоси двора тичешком като подплашено пиле, посочи няколко сандъка и настоя те да са следващите, които да натоварят. Ухилих се на Рамоночон и той ми отвърна с полуусмивка, която бързо се стопи.
— Клеоне, какво е това? — извиках, за да ме чуе над свистенето на парната турбина.
— Аякс! — изпищя радостно той. — Няма да повярваш какво се случи! Аз… — обърна се и кресна на един войник, който се беше отправил към тръбата. — Внимавай с това вътре! Можеш да купиш половин Персия с него! — сетне се обърна към мен. — Взех арески витла. Ще спестим цяла седмица от полета.
— Какво си направил? — поклатих глава, надявайки се шумът да ми е попречил да чуя правилно. Ареските витла са най-мощните въздухоразредители, конструирани някога. Напълно сглобени, те представляват четирийсет пръчки от монолитно огнезлато, всяка дълга по половин миля. Бяха предназначени за изследователска мисия до петата планета, не за „Сълзата на Чандра“. Потреперих при мисълта каква дупка е зейнала в бюджета ни и колко много услуги ще дължим двамата с Езон на командирите на другите проекти. — Проклет да си, Клеоне! Пратих те в Крит да смениш няколко счупени витла, не да откраднеш най-скъпите устройства, изработвани някога от Академията. И какво толкова каза, че да накараш небесните навигатори да ти ги дадат?
Клеон се засмя налудничаво. Зъбите му блеснаха насред мургавото лице, кафявите му очи излъчваха сребриста светлина.
— Показах им пълномощното, което получи от Кройс.
Поклатих смаяно глава. Атинските архонти ще поискат главата ми на поднос заради подобно неправомерно използване на пълномощното.
Клеон ме потупа успокоително по ръката.
— Не бери грижа. Ареските конструктори пратиха куриер до Делос, преди да ми дадат витлата. Кройс лично одобри прехвърлянето. Гилдията на небесните навигатори ми е толкова ядосана, задето им измъкнах този дар божи под носа, че нищо чудно да ме изгонят завинаги.
Не можех да повярвам, че подобно нещо го прави щастлив.
— Тези витла бяха предназначени за „Копието на Арес“. Даваш ли си сметка какви сериозни преустройства ще трябва да извършим по корпуса на „Сълзата на Чандра“, за да можем да полетим?
— Това не е проблем — започна той да си тананика радостно и се обърна към Рамоночон. — Няма да е трудно да се нанесат корекции в динамиката, нали?
Рамоночон примигна, сякаш не беше чул разговора ни.
— Хъм. Ами да, предполагам…
Да не би всички мои подчинени да се бяха побъркали? Цели две години Рамоночон ваеше „Сълзата на Чандра“ така, че да може да полети до Хелиос и да се върне обратно, със или без парче от Слънцето. Сега Клеон само с един замах бе обезсмислил труда му, а Рамоночон се държеше така, сякаш ставаше въпрос за съвсем дребен проблем.
— Да вървим — подкани ни Клеон. — Ще вземем следващата капсула нагоре. Нямам търпение да започна преизчисленията на курса на полета.
Той изтича при пътническата капсула и се шмугна вътре.
Рамоночон сви рамене и го последва в полусферата със стени от огнезлато и стомана. Пристъпих след тях, а капитан Жълт заек беше последна.
Четиримата се пристегнахме с ремъци за подплатения с памучен килим стоманен под, облицован с дебела кожа и с достатъчно възглавници, за да се чувства удобно дори някоя индийска принцеса. Усетих леко сътресение под нас и през едно от малките прозорчета видях роби да наместват левитираща платформа под капсулата и да ни дърпат към тръбата на небесния пристан.
Погледнах нагоре през прозрачния кварцов покрив, зад който имаше цяла миля от мрак, осеян с мънички сияещи точици от огнезлато. Стълб от звезди, различими съвсем ясно в разредения въздух, през който щяхме да прелетим като изстрелян от оръдие снаряд.
Парните двигатели засвириха, докато изсмукваха въздуха от тръбата. Ние чакахме. Рамоночон дишаше отмерено. Клеон си подсвиркваше, изчислявайки най-добрата траектория за движение между небесните сфери с музикалните формули на Питагор. Капитан Жълт заек лежеше неподвижно като труп. Аз се вкопчих в меките възглавници под мен и започнах да отброявам назад от сто.
На шейсет и четири изтласкващата лопата се блъсна в основата на капсулата и ние полетяхме нагоре. Дъхът ми секна, докато се стрелнахме от изкуствените звезди към истинските.
Минута по-късно последва оглушително дрънчене от сблъскването на полусферичната капсула с върха на стълба. Кожените ремъци се впиха в гърдите и краката ми за един кратък миг, в който тялото ми се опитваше да продължи полета. След секундно колебание във въздуха капсулата се отказа от първоначалната си посока и падна обратно, но само няколко стъпки. Подът издрънча като приглушен гонг, пращайки мъчителни тръпки по тялото ми, и ние се блъснахме в прихващащата платформа, разгъната автоматично от хангара на кораба, за да не позволи да пропаднем обратно.
Поех си дъх и започнах бавно да разкопчавам ремъците. Чувствах мускулите си крехки и трошливи като изсъхнала тръстика. Страничната врата на тръбата се отвори и през нея нахлу свеж въздух и светлина. Двама корабни роби изтеглиха капсулата и затвориха тръбата, за да може да бъде обезвъздушена за следващия товар нагоре. Сега вече отвориха вратата и на капсулата и водени от капитан Жълт заек, ние я напуснахме и се озовахме сред сребристия пейзаж на моя кораб. Прохладният, чист въздух на височината, на която се намирахме, погали приятно кожата ми, всмуквайки влагата, която носех със себе си от повърхността. Подът се притискаше към краката ни, но аз знаех, че това е само естественото кръгово движение на лунната материя, което се сблъскваше със също така естествения стремеж на моето тяло към Земята. Въпреки това го възприех като любяща прегръдка.
От сребристото сияние изникна мъж с броня от черен бронз и ми отдаде отривисто чест. Анаксамандър, началникът на охраната на „Сълзата на Чандра“, изглеждаше същият, както преди месец, когато напуснах кораба: висок, с лъскава тъмна кожа, мускулест, перфектният образ на спартански офицер — само дето, за негово съжаление, не беше спартанец, нито бе получил обучението си в най-доброто военно училище на света. Гордата му осанка и мрачното стоическо лице само целяха да прикрият яда му от факта, че беше достигнал най-горното стъпало, което щяха да му позволят в армията на Делоската симахия.
— Командир Езон разпореди среща на командния състав след час — обяви той, без да си прави труда да ни поздравява.
Кимнах. Също и Рамоночон. Клеон изглеждаше съкрушен.
— Но аз трябва да инсталирам витлата.
— Няма време — изръмжа Анаксамандър. — Моите хора… — продължи той и в гласа му се долови гордост, че разполага с хора под своя команда. — Моите хора ще трябва да проверят сандъците от капсулата, преди да бъде разопаковано снаряжението. — Той направи пауза и огледа Клеон от височината на своите два метра. — Става въпрос за безопасността на кораба.
Анаксамандър се обърна към мен, но когато погледна над рамото ми към капитан Жълт заек, обичайната му арогантност се пропука. Спартанската й перфектност заслепяваше неговото умело прикривано позьорство, както светлината на слънцето заслепява тази на лампата.
— Среща след час — смотолеви той и отново ми отдаде чест, по-несръчно от когато и да било.
Клеон видя в това възможност да влезе в спор с началника на охраната, но Рамоночон го спря с леко потупване по рамото.
— Работата няма да ни избяга. Командир Езон сигурно има важни причини, за да ни кани на среща.
Рамоночон ме погледна въпросително и аз поклатих глава. Като се изключи безстрашният му стил на пилотиране, Клеон беше човек неуравновесен и склонен да се поддава на настроения. Не ми се щеше аз да съм този, който ще му разкаже за нападението.
Клеон ни изгледа ядосано, после фиксира с поглед Анаксамандър.
— Кога смяташ, че ще бъдат натоварени и последните припаси?
— След двайсет минути.
— В такъв случай ще се погрижа да потеглим преди началото на срещата.
Клеон вдигна пътническата си чанта и калъфа с лирата, кимна на останалите, обърна се към носа на кораба и се отдалечи с толкова достойнство, колкото можеше да има в походката на наперен щурец. Проследих го как подприпква през равнината, която делеше хангара на кораба от навигационната кула, където живееше и работеше. Изгубих го, след като изчезна зад мраморния амфитеатър, който се издигаше непосредствено пред сияещата кула от гранит и лунна скала, помещаваща моя дом.
Рамоночон ми кимна и пое с неуверена крачка към кърмата, заобикаляйки високия хълм в центъра на „Сълзата на Чандра“, вероятно за да се насочи към подземната лаборатория.
Десетина от войниците на Анаксамандър вече се бяха събрали и чакаха нетърпеливо пред вратата на тръбата. Зад тях два пъти по толкова мускулести роби северняци пристъпваха от крак на крак. Бях отсъствал толкова дълго, че ми трябваха няколко секунди преди да се досетя, че очакват моето разрешение, за да започнат инспекцията на товарите.