— Баща ми никога не би приел толкова унизително назначение.
Езон се загледа продължително в трепкащите пламъци.
— Аякс, името на баща ти е вписано в почетния списък на спартанците. Всички членове на генералния щаб са се обръщали към него за съвет. Той беше велик воин и даровит управник…
— Но? — подканих го аз, усещайки, че изречението не е завършено.
— Но той притежава само половината от спартанския дух. Капитан Жълт заек притежава целия.
— Не те разбирам.
— Съжалявам — рече той. — Но не мога да ти го обясня по-добре от това.
Клеон ми поднесе нова купа с вино, което изпих мълчаливо, докато чаках боговете да ми разяснят думите на Езон. Но този път нито едно божество не ми се притече на помощ.
— Благодаря ти, че поне опита — рекох на Езон.
Моят съкомандир ми се усмихна.
— Да имаш други въпроси?
— Да. Защо архонтите са ти предоставили подобна свобода на избора?
— Не зная — рече той. — Но от генералния щаб ми намекнаха, че архонтите смятат Прометеевия проект за жизненоважен за съдбата на Симахията.
— Това е безумие. „Слънчев крадец“ и „Човекотворец“ могат да подпомогнат в много аспекти войната, стига да бъдат завършени успешно, но има твърде много „ако“, а що се отнася до „Оракул“, този проект е чиста загуба на време.
Той кимна и отпи от виното.
— И аз чух същото, Аякс. Не съм твърдял, че го вярвам.
Засмях се на суховатия му спартански хумор и му подадох поднос със смокини.
— Дали Анаксамандър успя да проследи откъде се е взел онзи командос?
Лицето на Езон помрачня и той махна с ръка, че не желае плодове.
— Не, поне засега. Но взех да се питам не се ли нуждаем от нов началник на охраната.
— Има ли някаква друга причина да задържим този?
— Да — отвърна Езон, изучавайки отражението си в купата. — Анаксамандър познава този кораб и екипажа. На новия началник ще са му нужни месеци, за да научи каквото е нужно. Обявих капитан Жълт заек за негов старши командир и освен това следя изкъсо действията му. Дано това бъде достатъчно.
— Известно ли ти е, че се е месил в научната дейност?
— Не и това — призна Езон.
Разказах му за срещата на Федра с Анаксамандър.
— Ще го попитам — обеща той и аз почувствах, че спартанското недоволство ще се стовари с цялата си мощ върху плещите на началника на охраната.
— Благодаря ти — рекох и се облегнах назад, за да се насладя на даровете на Дионис.
Два часа по-късно пожелах лека нощ на всички и поех внимателно нагоре по тъмния коридор. Бях попрекалил с виното и медовината.
Капитан Жълт заек ме чакаше отвън. Спънах се, тя ме улови за ръката и ме задържа. Въпреки силата й докосването й беше леко като перце. Облегнах се на нея и едва не подскочих — кожата й бе студена като лед. Беше стояла отвън, на хладния вятър, докато аз се бях наслаждавал на виното в топлата пещера. Ядосах се на себе си, задето се отнасях с нея като с досаден натрапник. Тъкмо поех дъх да й се извиня, когато чух характерния звук от стрелба на тежкокалибрен вакуумет.
— Залегни! — извика тя и ме събори на гладката лунна скала. Остана права над мен, с вакуумет в дясната ръка и меч в лявата.
Огромна сянка с форма на прилеп закри звездите откъм десния борд — височинно бойно хвърчило, което се носеше право към нас. Оръдията на десния борд изстреляха гъст залп от тетраедри право към корпуса на прилепа. Той се люшна във въздуха миг преди да се разбие на земята.
Още две хвърчила пикираха надолу и профучаха край оръдията, преди да успеят да се прицелят отново. Тези бяха с едночленен екипаж и доколкото ми беше известно, нито можеха да се издигат толкова високо в разредения въздух, нито да летят с такава бързина. Носейки се ниско над сияещата повърхност, те наближиха пещерата на мистерията, но после вероятно ме забелязаха, защото извиха рязко и се стрелнаха към мястото, където лежах.
Жълт заек удари с дръжката на меча основата на вакуумета, изстрелвайки облак тетраедри през разредения въздух на тръбата. Коприненото крило на едното хвърчило се накъса на парцали. Пилотът дръпна към себе си руля, за да избегне сблъсъка, но бе посрещнат от втори залп от оръжието на Жълт заек. Натрошеното му тяло окъпа сребристата повърхност на кораба в кръв.
От казармите наизлизаха войниците на Езон, също въоръжени с вакуумети, и откриха огън по второто хвърчило, но не бяха достатъчно бързи. Коприненият прилеп прелетя над мен и пилотът му скочи, оставяйки хвърчилото да се разбие в скалите. Мъжът летеше право към Жълт заек. Тя извърна меч напред, за да го посрещне и пилотът се наниза на острието, но точно преди духът да напусне тялото му, се прицели с някакъв метален уред в мен. За миг бях заслепен от сребристо и златисто сияние. След това предметът се изтърколи от пръстите му и пилотът се присъедини към своите предци.
Кръвта му капеше върху мен от меча на Жълт заек. Вълна на погнуса се надигна откъм стомаха ми. Но не от кръвта ми се гадеше, нито от виното. Главата ми кипеше, сякаш от внезапна треска. Краката ми бяха като трошливи камъни, не ги чувствах, нито можех да ги помръдна. Усетих надигаща се в гърлото ми жлъчка и повърнах върху моя сияещ кораб.
Опитах се да кажа нещо на Жълт заек, но не можех да промълвя и дума. Тя посегна към мен, опитах да я уловя за ръката, но нощта и хаосът първи ме уловиха в обятията си.
ε
Слънцето ме обливаше с лъчите си. В ръката си държеше огнено копие, дълго, колкото е разстоянието между Земята и неговата сфера, и острието му се забиваше в гърдите ми при всяко тупване на сърцето.
— Крадец! — извика Хелиос в лицето ми. — Посягаш на стадото ми, а?
Опитах се да му обясня, че този, който бе отмъкнал крава от Слънцето, е Одисей, а аз съм само Аякс. Но копието му продължаваше да ме пронизва, да отнема дъха ми и аз все не успявах да произнеса и една дума. Дори по-лошо, всеки път, когато изваждаше огнезлатното острие, усещах как наранените ми гърди пият живот от останалата част на тялото, за да се изцерят. Също като прикования за планината Прометей аз се терзаех в болки, без да срещна смъртта.
Херакъл се доближи до кристалния връх, за който бях прикован — героят носеше голяма бронзова тояга и беше облечен в кожата на Немейския лъв. Той махна на Хелиос, който му кимна приятелски, но продължаваше да ме мушка. Херакъл ме огледа от главата до петите и каза:
— Този не заслужава да бъде спасен.
След което си тръгна.
Един койот се спусна от далечната страна на планината. Той се приближи към мен и известно време наблюдава как Хелиос ме пробожда с копието. Животното се почеса по брадичката, после, вероятно взело някакво решение, си смъкна кожата и я разгърна, сякаш бе римска тога. Отдолу се показаха мускули и вени, кръвта пулсираше в артериите му. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Облечи кожата, ако искаш да избягаш.
Атлантийските племена, сред които той е добре познат, съветват никога да не вярваш на койот, но тъй като не виждах друга възможност, аз се измъкнах от оковите си и навлякох кожата. Освободен от сребърните си вериги, побягнах на четири лапи от Слънцето. Тичах по кристал, по въздух и вода и накрая по каменните плочи пред Академията.
Аристотел изнасяше лекция в горичката. Сократ го наблюдаваше с очевидно снизхождение. Обърнал гръб на трибуната и на студентите си, Платон крещеше на преподавателите, че трябва да го чуят. Но жадни за наука, а не за философия, учители и ученици не му обръщаха внимание.
Изтичах при Аристотел и изскимтях, за да привлека вниманието му. Той сведе поглед към мен със снизхождение, родено само от божественото просветление, и ми рече:
— Хора и животни не са едно и също.
После извади от сърцето си обсидианов нож, който лъщеше като статуята на Александър, и смъкна кожата на койота от тялото ми. Кръвта ми опръска олтара и тълпата от учени философи се втурна да пие от нея.
Възвърнал отново човешкия си облик, аз се опитах да застана на два крака, но затревената земя на Академията се превърна в поле от възглавници. Краката ми все не успяваха да намерят опора върху местещите се подплънки, аз паднах и ударих глава в нещо твърдо — каменния крак на статуя. Вдигнах поглед и установих, че гледам право в очите на Морфей. Богът на сънищата се извисяваше над мен, застанал между порти от рог и слонова кост, а бледите му устни бяха изкривени във всезнаеща усмивка.
— Какъв сън искаш — истински или лъжлив? — попита ме той, докато галеше двете колони. Не промълвих нито дума, но богът кимна, сякаш му бях отговорил.
Намирах се на полето пред Троя, загледан в спираловидните й кули. Мраморните им кубета пронизваха буреносните облаци, скупчени над бойното поле. Хиляди небесни пристани стърчаха нагоре към небето, хиляди стрели, прицелени право в Олимп, готови да посеят смъртоносен дъжд сред безсмъртните богове.
Около мен герои убиваха или умираха. Хектор повали Патрокъл, смятайки го за Ахил, Ахил уби Хектор и издърпа тялото му при градските стени, Парис простреля Ахил с една от стрелите на Аполон. Прекосих тичешком елинските бойни редове, като се свивах, за да избегна стрелите и копията, лъкатушех между огромните колела на колесниците и се привеждах ниско, за да не привличам вниманието на героите около мен.
Почти бях стигнал веригата горящи кораби, изтеглени на брега, когато бях спрян от щит от волска кожа, висок седем стъпки.
Висок и плещест мъж с изкривено от гняв лице надзърна над щита, а от другата страна се показа дребен, жилест воин, въоръжен с лък. Двамата се спогледаха, после втренчиха очи в мен.
— Брей, Малки Аякс — заговори едрият мъж на дребния. — Какво си имаме тук?
Устата на дребния мъж се изкриви в усмивка.
— Виждам го, Големи Аякс. С какво ще го дарим сега, след като вече е наследил името ни? Да се удави като мен или да обезумее като теб?
— Не, Малки Аякс — възрази гигантът. — Никаква милост, когато става дума за смъртта на един герой. Дай му болката от живота на героя.
Малкия Аякс кимна в знак, че е съгласен. Той вдигна лъка, опря гъшите пера в задния край на стрелата в бузата си и я пусна, пронизвайки ме в ръката. Изскимтях като койот и седнах, почувствал внезапно силна болка. После се отпуснах, треперейки, по гръб на леглото и дръпнах зиморничаво завивките.
Легло? Завивки? Примигнах няколко пъти, за да прочистя гурелите. Зелената мъгла около мен се превърна в пещера с изумрудени стени, една от стаите в лечебницата на кораба. Белият облак, надвесен над мен, се оказа корабният доктор Еврип, шейсетгодишен римлянин, който навремето е бил военен лекар при баща ми. Тъкмо бе извадил върха на гъшето перо от онова място в ръката, където ме беше прострелял Малкия Аякс, и го поставяше на махагоновата масичка за инструменти до себе си.
Капитан Жълт заек се приближи до мен и надзърна в очите ми, а на лицето, й се четеше тревога и гняв.
Езон стоеше до масичката и ме наблюдаваше със стоическото лице на спартанец, който вижда смъртта. Анаксамандър бе заел пост до завесата на входа към коридора на болницата.
— Говори бързо — обърна се Еврип към Езон. — Не зная колко време ще бъде в съзнание.
— Аякс — рече Езон, — страдаш от ефекта на някакво ново и непознато даоистко оръжие. Лекарите не знаят как да отстранят вредата, която е сторило.