Кимнах и се усмихнах, необезпокоен от новината, че страдам от неизлечима болест. Напротив, тази мисъл ми се стори толкова смешна, че започнах да се хиля.
— Какво му става? — попита Жълт заек.
Еврип взе игла и късче папирус. Прободе ме в пръста и пусна малко кръв върху папируса. Аленото петно започна бързо да се разширява, попивайки в папируса с царствения цвят, наследен от моите финикийски предци.
— Тялото му произвежда огромно количество Весело настроение. Казах ви, че равновесието на неговите телесни течности е сериозно нарушено. Инжекцията с Оптимизъм, която му направих, няма да трае дълго.
Кимнах съчувствено. Цялата стая изведнъж ми замириса на гробница. Започнах да стена и вия, сякаш бях платен оплаквач на собственото си погребение.
От устата на Жълт заек се изтръгна ръмжене.
— Щом не можеш да го изцериш, намери някой, който ще може!
Езон поклати глава.
— Никой в Симахията не разбира от даоистка медицина.
Моята телохранителка се извърна към него — спартанец срещу спартанец.
— Командире, трябва да доведете поднебесен доктор от военнопленническия лагер.
Трябва? През пелената, която ме обгръщаше, почувствах леко смущение от заповедническия й тон.
Езон погледна въпросително Еврип.
Старият римлянин кимна бавно с вдървен врат. Виждах, че не харесва идеята, но нямаше избор.
— Командире — обади се Анаксамандър. — Недопустимо е да излагаме на риск безопасността на „Слънчев крадец“, като докараме на борда поднебесен.
Езон се извърна към него.
— Без Аякс няма и „Слънчев крадец“.
— Езоне, ти си истински приятел — подметнах, изпълнен с гордост. — Толкова мило да го кажеш. — Закашлях се и преглътнах гъста храчка. — Наистина. Чудесно беше от твоя страна. — Не можех да спра да говоря.
Еврип постави хладен компрес на челото ми и ме накара да легна отново. Затворих очи и се унесох, но в този момент избухна спор.
— Като началник на охраната не мога да го позволя — заяви Анаксамандър.
— Аз съм военен командир и съм по-старши по чин! — метална подметка тропна по пода.
Изгубих сили в океан от болка.
Непознат мъж замахна към очите ми с нащърбено копие. Бях парализиран не от болка или страх, а от това, че не знаех накъде да отскоча — наляво или надясно, назад или напред. Острието застина на сантиметри от лицето ми.
— Този мисли твърде много — рече старият спартански треньор. Той ми даде знак да мина отляво, където се бяха подредили всички провалили се кандидати за бойната школа. Гледахме с мрачни погледи към дясната редица, момчетата там очакваха нетърпеливо да бъдат допуснати зад железните врати, където щяха да ги преобразят в спартанци.
Мисли твърде много! След две седмици на тежки изпити, на които бях устоял! И когато оставаше само Изпитанието с копие, аз се бях провалил с едничкото обяснение, че съм мислел твърде много!
Едва седемгодишен, трябваше да се изправя пред баща си и да му кажа, че никога няма да стана спартанец, защото твърде много мисля. Той не отговори, предаде ме на грижите на майка ми и се върна към държавните си дела.
Сълзи се стичаха по бузите ми. Посегнах да ги изтрия, но ръцете и краката ми бяха вързани. Примигнах няколко пъти с надеждата мъглата около мен да се превърне отново в Еврип, но вместо това видях старо, покрито с бръчки лице с цвят на пожълтял пергамент и с лъскави бадемови очи, зачервени от безсъние.
Изведнъж ме завладя паника и аз се задърпах, опитвайки се да се освободя от каишите. Дали не бях пленник? Ами ако поднебесните бяха завладели моя кораб? Но тогава мярнах капитан Жълт заек зад него, вдигнала оголения си меч над главата му.
— Скоро ще се оправи — заяви поднебесният на гръцки със силен хънански акцент. Той се наведе, стисна ме за китката и подуши дъха ми. — Изумен съм, че мога да го излекувам — прошепна той на родния си език. — Как оцеляват тези варвари без истинска медицина?
— Не мърдай — обърна се той към мен на моя език, без да се досеща, че разбирам неговия. — Твоят чи-поток се нуждае от известно време, за да се стабилизира.
— Какво означава това? — подскочих, изпитвайки раздразнението, което чувства всеки преподавател в Симахията, когато се изправя срещу на пръв поглед безсмислените, но безпогрешно действащи научни възгледи на изконния ни враг.
— Постарай се да стоиш неподвижно — рече той. — И не позволявай на този човек — той посочи с кимване Еврип — да използва лъжливите си церове върху теб. А сега позволи ми да довърша лечението ти.
Поднебесният взе купичка с червена боя и четчица и начерта тънка линия напряко на челото ми. Веднага щом довърши линията, аз заспах. Този път Хипнос и Морфей милостиво ме лишиха от съновидения.
Когато се събудих, отново Еврип и Жълт заек стояха в далечния край на стаята, близо до големия шкаф за лекарства с изрисуваната отпред усукана змия на Асклепий. Моята телохранителка шепнеше нещо на доктора и макар че не чувах думите й, очевидно бе разтревожена. Надигнах се бавно. Мускулите ми бяха съвсем отслабнали, а по кожата ми преминаваха тръпки, сякаш се бях потопил в леден поток.
— Ще ми дадете ли огледало? — попитах с болезнено пресъхнало гърло и гласът ми прозвуча като стържещ по плоча въглен. Еврип се приближи и ми подаде едно от онези малки кръгли огледалца, които лекарите използват, за да проверят дали пациентите им не са издъхнали. Лицето ми беше измъчено и измършавяло, а тялото ми покрито с пунктирани червени линии, сякаш кожата ми е била боядисвана. — Какво е това?
Еврип повдигна рамене.
— Де да знаех. Когато доведоха този поднебесен, той поиска двайсет сребърни игли, двайсет златни, четка с конски косми и гърне с яркочервена боя. Езон прати всички роби да тършуват из складовете, докато намерят каквото е нужно. След това този безумец те набоде целия с игли. Исках да го спра, но тя не ми позволи. — Той изви глава, за да посочи Жълт заек. — Целия те разчерта, за да свърже иглите една с друга. Накрая се тръшна на стола и остана да те наглежда цял ден.
Еврип млъкна за момент с изражение на обида и объркване. Познавах това изражение. Всички в Академията, които се опитваха да опишат нещо, постигнато от науката на поднебесните, го придобиваха.
— Съвсем като магия — продължи Еврип. — Чертите взеха да се местят по тялото ти и да образуват нови фигури. През следващите два дена той продължи да рисува нови линии и да върти иглите, докато вчера линиите най-накрая спряха да се местят и поднебесният заяви, че си излекуван.
Въздъхнах и се закашлях леко. Дробовете ми бяха задръстени от храчки, но като се изключеше това и сухотата в гърлото, се чувствах далеч по-добре.
— Не се опитвай да го разбереш — предложих на доктора стандартното извинение, което използвахме в Академията, когато ставаше въпрос за даоистка наука, но думите ми прозвучаха неуверено. — Когато завладеем поднебесните, ще имаме предостатъчно време да разкрием всички техни тайни.
Очите на стария римлянин блеснаха при мисълта за крайната победа.
— Колко време прекарах в несвяст? — попитах.
— Десет дни — обади се капитан Жълт заек.
— Кога мога да се захвана за работа?
— Според онзи поднебесен — отвърна начумерено Еврип — достатъчно е да те изчистим от боята и ще си готов.
— В такъв случай пратете един роб да ме измие. Нямам търпение да се заема отново.
Жълт заек пристъпи напред и положи ръка на дръжката на меча си. Осъзнах, че се готви да ми го поднесе като признание за неуспеха й да ме защитава.
Трябваше да я уверя недвусмислено, че все още й имам пълно доверие. Никой не би могъл да предвиди атака в подобен момент и на такова място, още повече когато врагът използва ново оръжие, нито някой друг би ме защитил по-добре от нея. Но не можех да й кажа тези неща, спартанците не се интересуват от извинения, особено когато става въпрос за техния собствен провал.
Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:
— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.
— Командире… може би…
— Това е заповед, капитане.
— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.
Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.
Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.
— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.
— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.
Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.
— Привет, Аякс! Привет, командире!
Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.
— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.
Моите трима старши помощници пристъпиха напред.
— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.
— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.
— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.
— Добра работа — рекох и на тримата.
Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.
— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.
Последва откъслечен, облекчен смях.
— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.
— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.
— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.
— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.
Той се наведе и ми прошепна в ухото:
— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.
— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.
— Чудесно.
Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.
— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.
— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.
— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.
— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.
— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.
— Именно.
— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.
— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.
— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.
Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.
Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.