Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.
Това придаде тежест на хипотезата ми, но ме накара да почувствам нарастващо безпокойство. „Слънчев крадец“ бе като рисковано наддаване. Не можехме да гарантираме успеха му, нито дори, че ако се получи, ще можем да достигнем Слънцето и да откъснем фрагмент от него.
Вдигнах глава към Жълт заек.
— Необходимо ми е мнението на един спартанец — рекох.
Тя направи знак с отворена длан, сякаш ме подканяше да продължа.
Описах й ситуацията.
— Защо не се посъветваш с капитан Езон?
Поклатих глава.
— Нужно ми е мнение на външен човек. Какво мислиш по въпроса?
— Че успехът на твоя проект е в силна зависимост от Фортуна, една непостоянна богиня… — Тя млъкна.
— Продължавай — подканих я аз.
— И двамата архонти са благословени от Фортуна.
Засмях се. Имайки пред вид, че на младини Кройс и Милтиад са летели до Луната в плетен кош, окачен на сфера от огнезлато, нямаше как да не се съглася с нея.
— Но — продължи тя — след избирането им на тези постове нито един от тях не е рискувал да залага безопасността на Симахията, уповавайки се на тази благословия.
— В такъв случай защо да го правят сега?
— Не зная причината — погледна ме тя, — но трябва да е доста сериозна.
Кимнах и двамата потънахме в замислено мълчание.
С настъпването на вечерта Жълт заек настоя да се върнем в моята пещера, за да вечерям и да си почина. За вечеря имаше печено агнешко, пиле с къри и свежи плодове от Индия. Бяха сервирали и изобилно количество прясно изпечен хляб. Жълт заек яде съвсем малко, но по-скоро заради това, че бе потънала в дълбок размисъл, отколкото поради някаква спартанска претенциозност. Доста дълго време дъвка методично една агнешка мръвка и ряза портокала на все по-дребни късчета.
В края на вечерта извади дълга дървена луличка от кесията, напълни я с тютюн и я запали с пламъче от миниатюрна огнекутийка.
— За архонтите ли мислиш? — попитах.
Тя ме погледна за миг, облиза портокаловия сок от устните си и пое дълбока глътка дим от лулата.
— Не, опитвам се да разбера кой от членовете на твоя екипаж е шпионин.
— Шпионин? Кой може да е шпионин?
— Този, който е съобщил на поднебесните кога и къде да те нападнат.
— Защо според теб поднебесните са знаели?
Тя присви очи като учител, който се готви да даде съвет.
— Първо, те със сигурност знаят как изглеждаш. Второ, атакуваха кораба точно по времето, когато предните батареи бяха изтеглени и частично демонтирани във връзка с преоборудването на корпуса. И трето, летяха право към пещерата на мистерията, където ходиш само веднъж месечно.
Кимнах. Сбито и изчерпателно. В главата ми блесна слаба надежда. Ако е права и открием шпионина, опитите за покушение ще бъдат прекратени и ще мога да продължа необезпокояван работата над „Слънчев крадец“.
— Кого подозираш?
— Рамоночон, индиеца. — Произнесе го, сякаш беше обида.
Въздъхнах и се опитах да овладея гнева си заради откровеното й недоверие, но вместо чист, освежителен въздух вдъхнах вмирисан на земя дим.
— Защо него? — попитах през кашлица.
Тя изпусна нов облак дим, който сякаш засия на лунна светлина.
— Защото той проявява първия признак на предателството.
— И кой е той?
— Внезапна промяна в поведението — рече тя. — Понякога промяната е съвсем очевидна. Друг път предателят се опитва да го прикрие, но има начин да се проникне зад маскировката.
— Защо смяташ, че Рамоночон се държи различно? Та ти го познаваш едва от няколко седмици.
— Ти си този, който се тревожи от промененото му поведение. Наблюдавах реакцията ти и узнах много неща за двама ви.
Не си бях давал сметка, че безпокойствието ми е толкова очевидно. Рамоночон наистина се беше променил, бе станал резервиран и разсеян, но не можех да повярвам, че моят приятел би участвал в план за убийството ми. Реших да премина към нападение.
— Имаш ли някакви по-сериозни доказателства?
Тя поклати глава.
— В такъв случай те съветвам да ги намериш, преди да продължиш с обвиненията.
— Ще го направя — заяви тя и аз почувствах стаения гняв на Зевс в уверения й тон.
Два дена по-късно Рамоночон дойде да ме види в моя кабинет. Жълт заек обяви за приближаването му половин минута преди да чуя как чука на вратата.
— Нека влезе — рекох и моята телохранителка го последва вътре с уверената походка на тигър, преследващ елен.
Рамоночон пристъпи колебливо.
— Аякс, имаш ли малко свободно време? — попита той. — Трябва да разговарям с теб.
Погледнах петте свитъка на бюрото ми, всичко, което бе останало от купчината, образувала се по време на моето отсъствие.
— Винаги имам време за теб — отвърнах, сякаш му напомнях за позанемареното ни приятелство.
Рамоночон седна на стола пред бюрото, леко прегърбен, така че да не мога да видя изражението му.
— Предпочитам да разговаряме насаме — рече.
— Не — отсече Жълт заек и очите й се впиха в гърба му като копия от небесен огън.
— Аякс? — долових в гласа му молба.
— Съжалявам, Рамоночоне. Длъжен съм да изпълнявам решенията на Жълт заек, що се отнася до моята безопасност.
— Разбирам… — промърмори той и потъна в мълчание.
— За демонстрацията на Михрадарий ли става въпрос? — попитах след две напрегнати минути на тишина.
— Не точно — той се поколеба, сякаш се готвеше да добави нещо, после пак замълча.
Опитах с друга безопасна тема.
— Да нямаш проблеми с Клеон?
Той поклати глава. Взех си смокиня от купата на бюрото и му предложих. Той вдигна една с два пръста, огледа я, сякаш досега не бе виждал подобен плод, и я остави обратно. Накрая заговори:
— Аякс, замислял ли си се някога за моралната страна на това, което вършим?
Странен въпрос, най-малкото. Двамата с Рамоночон неведнъж бяхме разговаряли за история, теология, политика и много други неща, които в Академията се смятаха за маловажни, но никога за морал. На лицето ми вероятно се бе изписало удивление. Забелязах, че Жълт заек е застинала, погледът й беше още по-строг и аз почти можех да видя Дике, богинята на правосъдието, да наднича през пламтящите й очи.
Съсредоточих се върху Рамоночон, давайки си сметка, че няма да успея да завърша този разговор, ако продължавам да следя реакциите на Жълт заек. За мен наистина беше важно да разбера какво го измъчва и с какво бих могъл да му помогна.
— Да не би да питаш дали съм мислил за това по какъв начин „Слънчев крадец“ служи на каузата на доброто? Ако е така, то отговорът е очевиден. Службата на държавата е служба на народа и следователно служба в името на доброто.
— Не точно това ме измъчва — отвърна той, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се опитваше да овладее измъчващите го чувства.
— Тогава може би става въпрос за нашите лични достойнства и промяната ни в хода на работата?
— Достойнства? — внезапно маската му се пропука. — Говорим за унищожаването на град с двумилионно население. За какви достойнства може да става дума? Как може това да е за добро?
— Във всяка война загиват невинни — изръмжа Жълт заек.
Той се обърна и я погледна. Не виждах лицето му, но това, което беше изписано там, накара очите на Жълт заек да се свият в две тесни цепки.
— Трябва ли да загинат два милиона цивилни? — попита Рамоночон.
Изправих се, заобиколих бюрото и застанах между двамата, така че да ме виждат.
— Поднебесният син — заговорих, — цялата им администрация и централният военен щаб се помещават в Хангксу. Според архонтите, ако унищожим града, ще нанесем смъртоносен удар на врага.
— Смъртоносен? — повтори той. — Питам се колко спартански генерали, колко архонти са изказвали подобно становище по време на тази безсмислена война.
— Безсмислена? — Жълт заек сграбчи дръжката на меча при това оскърбление към Спарта. — Да не обвиняваш генералния щаб в некомпетентност?
Рамоночон се направи, че не забелязва омразата, изписана на лицето й. Той събра ръце и сякаш черпеше спокойствие от невидим, вътрешен източник.
— Не, обвинявам ги задето не се учат от историята на войната.
Готвех се да заговоря, но Клио ме стисна за гърлото и ме накара да замълча.
— Преди деветстотин години — продължи Рамоночон — Александър отне от Поднебесното царство провинция Цин. В отговор поднебесните приключиха набързо гражданската война, която ги раздираше, и поставиха на трона първия император от династията Хан. Първото му решение бе да мобилизира на държавна служба всички даоистки алхимици, след което поиска от тях да осигурят на армията му оръжия, способни да противодействат на тези, създадени от Аристотел за войските на Александър. След смъртта на Александър армиите на Поднебесното царство използваха новото си въоръжение, за да прогонят Симахията от Цин чак до предишната граница с Индия.
Жълт заек ме погледна за потвърждение. Кимнах, все още неспособен да промълвя нито дума.
— Оттогава — заговори отново Рамоночон — Поднебесното царство успя да завладее и да изгуби Индия и Северна Персия, спартанската армия плени и изгуби Тибет и Цин. Точно в този момент армиите на Симахията и Царството се сражават по границата на Цин. Войниците си разменят удари на същото място, където е стоял самият Александър преди девет столетия. Как всичко това служи на доброто?
Клио ми разреши и аз заговорих:
— Като ни подтикна да се разширим и да прибавим към нашите територии Африка и страната на руссоите, както и половината Атлантея — отвърнах. — Освен това войната принуди Делоската симахия да се превърне в силна и стабилна централизирана империя вместо групичка разпокъсани градове-държави.
— Заслужаваше ли си тази стабилност толкова кръвопролития? — попита предизвикателно Рамоночон.
— Как можеш да питаш такова нещо? — подскочих. — Спомни си историята на твоята собствена страна. Когато Александър за пръв път достига Индия, той открива множество воюващи царства, всеки раджа предвожда собствена армия и се опитва да завладее съседите си. Благодарение на Симахията сега Индия е обединена. Малцина твои сънародници загиват в днешните войни, сравнени с огромния брой по време на тогавашните несекващи междуособици.
Жълт заек използва този момент, за да се намеси.
— И много повече спартанци са загинали в битка с вашите бунтовници, отколкото Индия е загубила във войната с поднебесните.
Реших, че е настъпило време да променя насоката на разговора. Жълт заек може да е най-чистият спартанец на света, но съвсем естествено тя е откърмена с недоверие към Индия заради някогашните бунтове и днешните будистки пацифистки движения.
— Има ли нещо друго? — попитах.
— Да. Какво ще кажеш за покваряването на науката и философията? — попита Рамоночон.