Притиснах краищата на туниката към раната и се намръщих от острото смъдене. Закашлях се и заедно с храчката изхвърлих солена морска вода. Отново блеснаха сребристите копия, царството на Посейдон се подчини на беззвучната им команда и от доскоро спокойното море се надигнаха нови вълни, които блъснаха корпуса. Корабът се наклони рязко на една страна и едва не се прекатури. Запълзях по палубата, като се вкопчвах с нокти в дъските, за да се добера до навигационната рубка в средата.
Придвижвайки се мъчително по хлъзгавия под, не спирах да плюя солената вода, която бях нагълтал. В началото примесвах храчките с клетви срещу това старо корито, което дори нямаше въжени перила. Сетне обаче проклятията ми се насочиха натам, накъдето трябваше, а именно към мен самия, задето бях избрал цивилен транспорт. Но още докато пълзях и ругаех, неволно се замислих върху невъзможността на ситуацията — намирах се в Средиземно море, не на бойната линия в Атлантея. Как, в името на Атина, един вражески въздухолет бе достигнал центъра на Делоската симахия и къде беше спартанският флот, когато имахме нужда от него?
Сянката на дракона затрептя в пъстроцветна грациозност, докато летящата машина се издигаше нагоре и описваше лупинг — змия, захапваща собствената си опашка. Драконът увисна за миг в тази фигура, разпери криле и се спусна надолу, право към перката на допотопния параход. Хвърчилото профуча над мен и закри слънцето с блестящото си тяло. За миг успях да зърна пилота, дребен мъж в черно копринено джи, който теглеше енергично кормилните жици и извръщаше чи-копията към десния борд на кораба. Поех си въздух и отправих беззвучни молитви за спасение към Посейдон и Амфитрита, изпълнен с отчаяната увереност, че следващият залп ще ни потопи.
Оглушен от тътнежа на чи-копията, така и не чух изстрела, който ни спаси, но слава на боговете, го видях. Тънък и ярък стълб на хоризонта, сочещ от морето към небето. При гледката сърцето ми се изпълни с надежда, тази черта от разреден въздух означаваше само едно — нейде извън полезрението ми вакуумно оръдие се готвеше за стрелба. Надеждите ми скоро станаха реалност, стоманен тетраедър с размерите на човешка глава литна право нагоре в коридора от разреден въздух. Тренираното ми око проследи траекторията на блестящия метален предмет и аз веднага прецених, че мерачът си е свършил добре работата. Двайсетградусовият наклон на балистичната крива щеше да отведе тетраедъра непосредствено над главите ни точно в момента, когато снарядът изгуби инерция.
В главата ми изплуваха уравненията, обуславящи движението на предмет с такива размери и материал, и те допринесоха за увереността в нашето спасение, но скоро бяха изместени от спомени от детството ми, когато, изправен пред класа, рецитирах опростената формулировка на аристотеловските закони на движението.
Земен обект, следващ посоката, в която е приложена сила, се движи в права линия, докато забави и спре.
Тетраедърът преустанови правия си полет петстотин стъпки над дракона. В разредения въздух различавах добре отблясъците на слънчева светлина върху четирите страни и шестте остри като бръснач ръба на пирамидата.
Земен обект, следващ посоката на естествено движение, ще продължи в права линия безкрайно…
Тетраедърът литна право надолу към хвърчилото, разкъсвайки коприна и бамбук, плът и кости, както сърп папирусна тръстика.
… освен ако не бъде спрян от някаква сила.
Опръсканият в кръв и омотан в копринени нишки снаряд тупна на палубата и остави дълбоки дири върху прогнилите дъски. Наоколо се разхвърчаха трески, но тетраедърът не проби палубата, само се претърколи няколко пъти и замря, сякаш открай време е бил закрепен за кораба също толкова солидно, колкото пирамидите в пясъците на Гиза.
Раздробеното тяло на дракона изгуби контрол върху ветровете, които го носеха, и се блъсна в задвижващата перка, набивайки снопове коприна и бамбукови пръчки между лопатите. Колелото спря да се върти и откъм парния двигател долетя протяжен вопъл, докато машината се напъваше отчаяно да поддържа ход.
Металното тракане прогони вцепенението и изпълни сърцето ми със страх. Хукнах назад, като няколко пъти се подхлъзнах върху наклонената, мокра палуба. Край мен търчаха моряци. Викове „Напусни кораба!“ ечаха от навигационната кула. Някои от хората се мятаха през борда, завладени от безразсъдното желание да се отдалечат колкото се може повече, преди архаичната машина да експлодира.
Чи-копията, все още стърчащи като нокти от натрошените криле на дракона, се огънаха под натиска на огромните лопати. На палубата се посипаха сребристи отломки, някои от тях се забиха в голите тела на моряците. Закрих лицето си с ръце и тъкмо навреме, защото дузина игли се впиха в кожата на предмишницата ми, вместо да се забодат в очите ми.
Палубата се наклони наляво, надясно, сетне отново наляво, докато морските течения, разлюлени от силите на поднебесната наука, се бореха с естествения ход на вълните. Продължих да крача сред този хаос и най-сетне се добрах до парната машина.
Два димни стълба бликаха от дюзите от двете страни на огромната бронзова сфера, пълна с кипяща вода. Потоците от нагорещена пара се опитваха да задвижат сферата, коженият ремък, който я свързваше с колелото на перката, очакваше да бъде завъртян, за да може на свой ред да задвижи колелото, с чиято помощ корабът пореше морската шир. Но тялото на дракона се беше вклинило между лопатите на перката и не позволяваше да се осъществи този дар на движението. Отказът се предаваше на кожения ремък, който не можеше да се върти върху ролките и застопоряваше машината. Това беше и крайната точка на веригата от отрицателни въздействия.
Но парата продължаваше да блика по тръбите, опитвайки се упорито да пресъздаде принципите, обуславящи зараждането на света, и да придаде движение на телата. Върху сферата се появиха пукнатини, разхвърчаха се нитове и дузина малки струйки се присъединиха със свистене към рева на кипящата вода.
Приклекнах под сферата, усуках около ръката си края на тогата и отворих вратичката на пещта, която подгряваше водата. Огнени езици се стрелнаха към небето. Хвърлих се назад тъкмо навреме, за да не ме изгорят.
Парата от сферата се превърна в гъста мъгла, докато огънят, който доскоро я подгряваше, продължаваше да се издига нагоре, озарявайки ярко всичко наоколо и вероятно се виждаше на огромно разстояние. Пожарът щеше да продължава да се разгаря, ако не беше вятърът, който бързо разпиля подхранващите го атоми и ги накара да се смесят с техните събратя в сиянието на дневната светлина.
Рухнах на палубата, изсъхналото ми гърло с мъка пропускаше влажния въздух. Изкашлях гъста храчка върху подгизналата си тога, после се отпуснах по гръб, плувнал в пот като маратонец. Облакът от пара постепенно се превърна в ситен ръмеж. Освободено от натиска на ремъка и тласкано от морските вълни, колелото се завъртя назад и натрошеното бойно хвърчило заедно с трупа на пилота цопнаха в тъмната като вино вода.
Екипажът нададе възторжен вик, а аз се надигнах, олюлявайки се, за да приема възхвалата, но се оказа, че не мен аплодират. От изток към нас се приближаваше дълъг двеста стъпки стоманен кораб, обрасъл от носа до кърмата със страховити вакуумни оръдия и натъпкан с тежковъоръжени войници. Приседнах изтощено и отправих благодарствени молитви за нашето спасение към Арес и Атина. Флотът беше пристигнал.
Със спартанска точност бойният кораб „Лисандер“ се изравни с повредения параход, извади допреди малко паникьосаните, а сега крещящи възторжено моряци от водата и постави подвижно мостче между двата съда. По време на тези лишени от припряност маневри аз се подпрях на един празен контейнер, попих кръвта от бузата си и гледах. Близостта на „Лисандер“ възвърна усещането ми за сигурност. Това беше продълговата, елегантна фрегата, облицована от носа до кърмата със стомана, която да я защитава от въздушни атаки. Металният корпус бе боядисан в Практично сиво. Единствената украса на целия кораб беше фигурата на носа, изобразяваща Хера, богинята закрилница на Спарта, със скръстени на гърдите ръце и очи, оглеждащи хоризонта за всеки, който би дръзнал да вдигне ръка срещу нейния народ.
Склоних глава пред това изображение на царицата на небесата, сетне отправих изпълнен с гордост взор към пирамидата от оникс, която се издигаше на кърмата. Моят хелиофилен двигател, единственото ми голямо постижение преди „Слънчевия крадец“. Бяха изминали двайсет години, откакто открих как да привличам и улавям огнените атоми, танцуващи в слънчевите лъчи, и да ги използвам за движение на корабите. Оттогава всеки морски съд, построен във флотските корабостроителници, е оборудван с една от моите машини. Срещаха се толкова често, че вече малцина помнеха името на откривателя им, но такива са прищевките на богинята на славата.
Вежливо покашляне прекъсна съзерцанието ми. Млад етиопец с едва набола брада, облечен с поръбена в черно туника и с професионално-загриженото изражение на флотски доктор, стоеше до мен, стиснал чанта с инструменти.
— Не съм пострадал сериозно, докторе. Погрижете се за моряците — рекох, макар да знаех добре какъв ще бъде неговият отговор.
— Позволете аз да преценя това — отвърна младият мъж със спокойствие, натрупано през годините на професионална кариера. Лекарите винаги казват тези думи и с този глас, също както неизменно пренебрегват чужди заповеди, тъй като Клетвата на Хипократ има далеч по-голяма тежест от военната дисциплина.
— Няма сериозни поражения — обяви той, след като ми прегледа гърлото, потърка с тънка метална сонда раната на бузата и опипа крайниците ми за счупвания. — Само драскотини и пресъхнало гърло.
Той извади от чантата кафяво стъклено шишенце с египетския йероглиф за кръв и чисто гъше перо, напълни перото с червеникава течност от шишенцето и го забоде в ръката ми.
— Най-обикновена инжекция с Жизнерадостно настроение, за да ускори оздравителния процес — обясни, сякаш не го знаех. — Освен това се нуждаете от почивка. — Като че ли не си бях почивал цял месец.
Докторът се обърна да си върви и размени енергични поздрави с млада жена в броня, която току-що бе прекосила трапа от „Лисандер“. Нямаше да й обърна внимание, в края на краищата от бойния кораб непрестанно прииждаха хора, за да помагат на ранените. Но униформата й не беше флотска. Гърдите й бяха обгърнати в дебела стоманена ризница, имаше хоплитски меч и бронзов офицерски вакуумет с шейсетсантиметрово дуло. Ала това, което привлече вниманието ми, беше шлемът с пера от конски косми и желязната значка на ръкава, каквито носеха само випускниците на спартанската военна школа. Какво ли търсеше на един флотски кораб?
Тя стъпи на борда на финикийския параход и се отправи забързано към мен. Кожата й притежаваше бронзов загар като на туземците от Северна Атлантея, а дългата й, усукана на плитка коса, острите черти и жилестото, атлетично тяло ми подсказа, че е от градовете-държави на ксероките. Но очите й бяха в цвят, какъвто не бях виждал досега, златисти като Хелиос, с блясък, който в началото взех за хладен, сякаш вратите към душата й бяха двама стражи от замръзнал пламък.
— Командир Аякс? — попита тя с глас, в който идеално се съчетаваха ксерокски диалект и елинска дикция.