Кимнах, неспособен да откъсна поглед от тези студени златисти очи.
— Трябва да дойдете с мен — обяви тя с тон на съдия, произнасящ присъда.
— Какво?
Тя развърза малката кожена кесия на колана си и ми подаде папирусен свитък. В началото различих само няколко реда отпечатан на машина текст, два подписа и печата на Делоската симахия — два сключени кръга, в левия — атински бухал, в десния — паунът на Хера.
В писмото се казваше: ...
„Книжникът Аякс от Атина, научен командир на небесния кораб «Сълзата на Чандра», трябва да приеме капитан Жълт заек от Спарта за свой телохранител и да се подчинява на всички заповеди, които по нейна преценка засягат опазването на неговия живот.
Прочетох писмото три пъти, опитвайки се да схвана смисъла. Идеята, че един спартански капитан ще приеме незначителна задача като тази да бъде нечий телохранител, ми се струваше най-малкото нелепа. Ако архонтите бяха възложили подобно поръчение на баща ми, той щеше да кипне от гняв, но Жълт заек го приемаше стоически. И защо след три години изведнъж ми беше нужен телохранител? Дали архонтите по някакъв начин не бяха научили за бойното хвърчило? Не, невъзможно!
— Какво значи това? — попитах. — Какво се е случило?
— Получих заповеди без обяснения. Повикаха ме, дойдох.
— Знаете ли как хвърчилото е стигнало дотук?
— Не.
— Известно ли ви защо е бил нападнат търговският кораб?
— Целта е била да ви убият — отвърна тя. — А сега, ако обичате, последвайте ме на „Лисандер“, за да мога да предотвратя следващ опит.
— Да ме убият? — повторих смаяно. — От всички военни обекти в Средиземноморието защо им е на поднебесните да пращат бойно хвърчило, което да убие мен?
— Не зная — рече жената. — Но ми съобщиха, че ще бъдат направени опити за покушение срещу вас. Командир Аякс, настоявам да дойдете с мен.
За миг не бях в състояние дори да помръдна, умът ми, шлифован от дългите години академично обучение, имаше нужда да разбере какво се случва, преди да разпореди някакво действие. А да напусна безпомощния търговски кораб заради безопасността на фрегатата, би означавало да оставя този въпрос нерешен. Но не можех да се възпротивя на заповедите на архонтите, нито да устоя на спартанската увереност в гласа на капитан Жълт заек, ето защо си събрах набързо багажа и я последвах на борда на „Лисандер“. През цялото време умът ми търсеше някакво разумно обяснение за тази иначе безумна атака.
Меките ми кожени сандали шляпаха отчетливо по стоманената палуба на бойния кораб, а бронзовите гамаши на моя телохранител не издаваха никакъв звук, сякаш шумът от дрънченето на метал в метал щеше да е светотатство, което дори тя не можеше да си позволи.
Моряците с кожени ризници преустановяваха заниманията си, спираха да зареждат оръдията и да мият палубата, за да й отдадат чест, докато вървяхме към носа на фрегатата. Но дори когато вдигаха ръка за поздрав, изглеждаха малко сконфузени и неуверени, сякаш не знаеха къде точно в йерархията да поставят капитан Жълт заек.
Подминахме един отворен люк, зад който видях стълба към каютите на екипажа. По-нататък мярнах отворената врата на баня и изведнъж усетих, че кожата ми смъди от засъхнала пот.
— Бих искал да се преоблека — рекох.
Капитан Жълт заек поклати глава.
— Долу е прекалено тясно. Възможно е там да се спотайва убиец.
— На спартанска бойна фрегата? Това е изключено.
— Също толкова, колкото и поднебесно хвърчило да стигне сърцето на Симахията.
— Но…
Тя посече въздуха между нас с дясната си ръка, слагайки край на спора.
— Безопасността е по-важна от вашето удобство. Ще се изкъпете, когато пристигнем в Атина.
Продължихме към носа и спряхме само на няколко крачки от фигурата на Хера. Моята телохранителка подаде глава под стоманения навес и огледа с бдителен взор морето и хоризонта. Проследих погледа й, питайки се какво ли може да търси там, но изведнъж в мен се пробуди военното обучение, на което ме бе подлагал баща ми, и аз видях това, което беше видяла и тя.
Наоколо имаше половин дузина кораби, четири от тях търговски съдове, следващи редовен маршрут между средиземноморските брегове, един пътнически параход, натоварен с цивилни, и още един военноморски кораб. Този последният беше дълъг едва двайсетина стъпки и само с едно оръдие, но всичко това бе за сметка на повишената бързина и маневреност. В небето над нас съзрях десетина точки, най-вероятно небесни кораби и лунни шейни, литнали високо над редките облаци. Но може и да не бяха. Ами ако на борда на някой от тях се спотайваше убиец? Ако някоя от тези реещи се точици беше друго поднебесно хвърчило? Ако след първата невъзможна атака последваше още една?
— Права сте, капитане — въздъхнах. — Моите извинения. Твърде дълго водих безметежен живот. Осланям се на вашата преценка.
Тя кимна едва забележимо и насочи вниманието си към въоръжението на нашия кораб, като плъзна поглед по вакуумните оръдия, монтирани на подобни на барабан въртящи се платформи, разположени на всеки пет стъпки покрай двата борда. Приличаха ми на два реда фалоси по време на Дионисов фестивал. Една по една цевите на тези оръдия описваха плавни кръгове във въздуха, докато артилеристите гресираха и изпробваха насочващите механизми. Моят телохранител кимна отново, сетне насочи неразгадаемия си поглед към мен.
Започнах да си мисля, че това назначение е нещо като наказание за мен. Тази мисъл ми донесе някакво перверзно облекчение, сякаш сама по себе си намаляваше възможността да се намирам в опасност. Но два факта отхвърляха една толкова успокояваща хипотеза. Първо: когато спартанските офицери допуснеха грешка, или получаваха опрощение, или ги екзекутираха — в зависимост от тежестта на простъпката.
И второ, по-тревожно: бойното хвърчило беше нападнало кораб, който пренасяше само екипаж от търговски моряци, вълна и червена боя. Единственото нещо на борда, което имаше стойност за Делоската симахия, несъмнено бе моята скромна особа на изтъкнат учен. От друга страна, едва ли можеше да се каже, че съм най-важната цел на Симахията. Освен ако Поднебесното царство не беше узнало за „Слънчев крадец“.
Мислите ми бяха прекъснати от вика на мичмана:
— Приготви се за отплаване!
Сграбчих машинално близкия парапет и запънах пети в пода.
— Разгърни витлата! — провикна се същият глас и по набраздената ватерлиния на корпуса изникнаха поредица от златисти клинове. Огненочервени отблясъци озариха навеса, окъпвайки статуята на Хера в божествена светлина. Заревото на любимата на Зевс се отрази върху бронята на Жълт заек и на свой ред подпали върху нея огнени светлини. Застанала неподвижно, спартанката изглеждаше толкова величествена, та аз си помислих — да бъда простен за богохулството — че пред мен стоят две богини, а не една.
Постепенно очите ми привикнаха със сиянието и мигът на вдъхновение отмина. Поех с пълни гърди повея от разреден въздух, който идеше откъм витлата. Импрегнираният с огнени елементи метал разреждаше океана, за да може корабът да се плъзга бързо по повърхността, без да се забавя от вълнението.
Докато се носехме право към Атина върху килим от несъпротивляващо се море, аз се улових по-здраво за перилата, за да удържа на инерцията. Единствената предпазна мярка на капитан Жълт заек срещу рязкото ускорение беше да се наведе леко напред и да напрегне крака. Това малко движение беше напълно достатъчно да я удържи на място и да й попречи да се плъзне по палубата и да се преметне през перилата. Неподвижна като Земята, тя оставяше на космоса да се мести около нея, запращайки спартанско предизвикателство срещу законите на физиката.
Морски пръски изригваха пред нас и заливаха палубата. Отново усетих парене върху раната и в очите, но охлузванията ми почти бяха завехнали и дори ми беше приятно да се къпя в този освежаващ дъжд. Затворих очи и вдъхнах от острата смес на сол и разреден въздух, сетне прочистих мислите си с една дълбока въздишка и се заех да подреждам странните събития, които се бяха случили, откакто напуснах Тир.
Две имена не ми даваха покой — Рамоночон и Клеон. Дали и на тях бяха пратили телохранители? По моя преценка те бяха дори по-важни от мен за Симахията. Клеон беше признат от всички за най-способния небесен навигатор, завършвал някога школата в Крит. А Рамоночон, въпреки че не беше випускник на Академията, бе най-опитният динамик от Индия до Атлантея. Ако Поднебесното царство искаше да върне разработките на небесни кораби в Делоската симахия с пет години назад, достатъчно беше да го премахне.
Още повече че Рамоночон сега беше на почивка в Индия, толкова близо до границите на Поднебесното царство. Щом са могли да пратят хвърчило за мен чак тук… О, Атина, молех се аз, носителко на егида, опази моя верен другар.
Наведох се към капитан Жълт заек и извиках, за да надвия рева на вълните, които се блъскаха в кораба:
— Пратихте ли пазачи на Клеон и Рамоночон?
— Не зная — рече тя. — Получих заповеди направо от Делос, без никакви обяснения.
И тогава Атина ме озари с внезапно прозрение. Каквато и да беше причината за тъй спешното провождане на капитан Жълт заек, тя бе родена през последните часове. Атинските чиновници бяха добре осведомени за моя маршрут и ако имаше нещо обезпокоително, можеха да ме известят далеч по-рано. Какво ли бе станало през тези няколко часа, за да предизвика подобна реакция?
— Прибери витлата! — провикна се мичманът и ме извади от дълбокия размисъл.
„Лисандер“ забави ход, тъй като вече наближавахме пристанището. Сърцето ми затуптя. Ако имаше някакво място на света, където можех да намеря отговори, това беше Атина, градът на познанието.
Огледах с насълзени очи добре познатия ми пейзаж от хаотично пръснати постройки, които придаваха облика на града. Двайсететажните кули, вдигнати през последния век, караха Атина да прилича на огромна гора от бронз и стомана, а в основите им, като гъби около стари дънери, се бяха скупчили едноетажни ойкои , построени преди хилядолетия от основателите на града. Повечето граждани скитаха из тази джунгла, без да знаят къде са и в кое време живеят.
Погледът ми се зарея нагоре, над високите метални дървета, към кулата, в сравнение с която те бяха като джуджета — небесният пристан на Атина, единствената сграда, която сякаш се надсмиваше на градската суета и шумотевица. Лъщящият стоманен цилиндър се издигаше на миля над пристанището. Последната му четвърт беше покрита със сигнални светлини и фенери, които да насочват приближаващите се кораби. Веднага щом небесните кораби се снизяваха към града, маяците ги ориентираха към върха на кулата. С корабите обикновено пристигаха новини и сурови материали от вътрешните сфери, а отпътуваха разпореждания от Земята за небесата.
„Лисандер“ тъкмо се бе присъединил към върволицата от морски кораби, навлизащи в пристанището, когато една дълга четиристотин стъпки сребриста стрела с корпус, нашарен от големи и малки оръдия, се отдели плавно от най-горната платформа на небесния пристан, издигна се във въздуха и се понесе на запад — летяща крепост, пратена към Атлантея, за да разчисти небето от бойните хвърчила. Без съмнение на борда на този кораб имаше и новаци, които виждаха за първи път Атина от високо и щяха да останат изумени от реда, който се наблюдаваше под привидния хаос. Беше изминал четвърт век от деня, когато аз самият бях дарен с подобно видение — единение и хаос, красиви като показваща се от водата Афродита. По онова време бях все още студент в Академията и моята паралелка по уранология трябваше да посети Луната, за да можем ние, ококорени юноши с глави, наблъскани с теоретични познания, да получим първия си практически опит по небесна механика. Пътувахме с един от училищните небесни кораби, свален от активна служба военен модел, лишен от каквито и да било удобства, с които можеше да се похвали например модерен съд от типа на „Сълзата на Чандра“.