— Никога. Дори жена му не го е придружавала. Кайоа е бил неконтактен. Почти аутист.
Ниманс каза:
— Ходих отново до реката. Открих следи от клинове в скалата. Мисля, че убиецът е използвал специална техника, за да издигне тялото.
Лицето на Жоано помръкна:
— По дяволите. И аз се качвах, но…
— Убиецът е закачил макари в нишата, после се е спуснал от другата страна като противотежест на жертвата.
— По дяволите.
В изражението на Жоано се четеше смесица от обида и възхищение. Ниманс се усмихна.
— Заслугата не е моя, а на една свидетелка — Фани Ферера. Истинска професионалистка. Поработи още в тази насока. Състави списък на утвърдените алпинисти и на всички, които имат достъп до средства за катерене.
— Но това са хиляди!
— Нека колегите ти помогнат. И Барн. Нищо не се знае. Може и да изскочи нещо. Искам да се занимаеш и с очите.
— С очите?
— Нали чу съдебния лекар? Убиецът е отстранил очите крайно внимателно. Нямам представа какво означава това. Може би някакъв фетишизъм. Може би желание за пречистване. Възможно е очите да напомнят на убиеца за сцена, видяна от жертвата. Или пък за някакъв обсебващ го поглед. Не знам. Не обичам тези психологически изгъзици. Но искам да преровиш града и да събереш цялата възможна информация, която може да има връзка с очите.
— Като например?
— Като например имало ли е в университета или в града някакви произшествия, свързани с този орган. Порови и сред полицейските протоколи от последните години. Прегледай и криминалната хроника в местните вестници. Сбивания, в които някой е бил наранен. Или, знам ли — изтезания на животни. Търси. Провери и дали в областта няма случаи на слепота, на очни заболявания…
— Наистина ли мислите, че ще мога да открия…
— Нищо не мисля. Действай.
В края на пътеката полицаят все така се взираше в книгата. Накрая я остави и изчезна. Ниманс тихо продължи:
— Искам също да знам как точно е прекарвал времето си Кайоа през последните седмици. С кого се е срещал, с кого е разговарял. Искам списък на телефонните му разговори — личните и служебните. Списък на писмата, които е получавал. Всичко. Може би Кайоа е познавал убиеца си. Може дори да е имал среща с него там горе.
— А от жена му нищо ли не научихте?
Ниманс не отговори. Жоано подзе:
— Не знам дали трябва да ви кажа… С това осакатено тяло… и този откачен убиец, който броди някъде наоколо…
— Но?
— Но, мамка му, имам чувството, че с вас научавам много неща.
Ниманс разлистваше една взета от лавицата книга: „Топография и релеф на областта Изер“. Хвърли книгата в ръцете на лейтенанта и заключи:
— Моли се да научим много неща и за убиеца.
13
Свит профил на жертвата. Мускулите сгърчени под кожата и твърди като въжета. Черни и виолетови рани върху бледа и на места синкава кожа.
Ниманс се бе върнал в аудиторията, в която работеше, и разглеждаше полароидни снимки на трупа на Реми Кайоа.
Лицето във фас. Открехнати клепачи над черните дупки на очите.
Ниманс мислеше за страданията на мъжа. За ужасяващото насилие, което се бе развихрило в този спокоен град. Без да си го признава, полицаят се боеше от най-лошото. Може би от още едно убийство. Или от ненаказано престъпление, което времето и страхът ще изличат от паметта на хората.
Ръцете на жертвата. Снимани отгоре, после отдолу. Красиви фини ръце с анонилти пръсти. Няма и помен от набраздяване. Следи от завързване по китките. Тъмни.
Ниманс се облегна на стената. Скръсти ръце зад тила си и се сети за собствените си сентенции: „Всеки елемент от разследването е нещо като огледало. И убиецът се крие там, където огледалото не отразява нищо.“ Не можеше да се отърве от мисълта, че Кайоа не е бил избран случайно. Смъртта му бе свързана с миналото му. С лице, което е познавал. Или с тайна, която е узнал.
Каква?
От детството си насам Кайоа е прекарвал живота си в университетската библиотека. И всяка събота и неделя е изчезвал в самотните въздушни пространства над долината. Какво е сторил или открил, за да заслужи екзекуцията си?
Ниманс реши да проведе кратко разследване върху миналото на жертвата. Започна с една подробност, която го бе поразила по време на срещата му със Софи Кайоа.
След няколко опита успя да се свърже по телефона с Четиринайсети сухопътен полк, дислоциран в околностите на Лион, в който всички младежи от областта отбиваха службата си. Обясни кой е и какво иска и го свързаха с архива, където откриха електронното досие на младия Реми Кайоа, освободен от военна служба през деветдесетте години.
Ниманс долови потракване на клавиши, далечни стъпки, после шумолене на хартия и помоли:
— Прочетете ми заключението на комисията.
— Не знам дали… Откъде да знам, че сте комисар?
Ниманс въздъхна.
— Обадете се в жандармерийската бригада в Гернон. Поискайте да ви свържат с капитан Барн и…
— Добре, добре. Ще ви го прочета. Прескачам подробностите, отговорите на тестовете и подобни. Заключението е, че вашият човек е освободен поради „остра форма на шизофрения“. Психиатърът е добавил в полето: „Препоръка за лечение“ — и го е подчертал. Написал е още: „Да се установи контакт с университетската болница в Гернон.“
— Записано ли е името на лекаря?
— Разбира се, военен лекар д-р Ивен.
— Все още ли работи в гарнизона?
— Да. Горе е.
— Свържете ме с него.
— Добре. Ей сега.
В слушалката прозвуча военна музика, после се чу плътен глас. Ниманс се представи и отново обясни за какво става дума. Доктор Ивен беше скептичен. Накрая попита:
— Как се казва лицето?
— Кайоа, Реми. Освободили сте го от служба преди пет години с диагноза остра шизофрения. Дали случайно не си спомняте за този случай? Ако да, бих искал да знам дали според вас е симулирал или не.
Гласът възрази:
— Документите са поверителни.
— Открили са тялото му натикано в една скална пукнатина. С прерязано гърло. С извадени очи. Изтезавано. Съдебният следовател Бернар Терпант ме извика от Париж, за да разследвам убийството. Би могъл сам да се свърже с вас, но можем да спечелим време. Спомняте ли си за…
— Спомням си — прекъсна го Ивен. — Беше болен. Луд. Без никакво съмнение.
Ниманс очакваше точно това и все пак бе изненадан. Повтори:
— Не се е преструвал, така ли?
— Не. Нагледал съм се на симуланти. Здравите хора имат много по-голямо въображение от лудите. Разправят какви ли не глупости, измислят си невероятни неща. Истинските болни си личат. Те са обсебени от лудостта си. Разяждани от нея. Дори безумието си има своя… рационална логика. Реми Кайоа беше болен. Учебникарски случай.
— Какви бяха симптомите на лудостта му?
— Двойственост на мислите. Загуба на контакт с външния свят. Мутизъм. Класическите симптоми на шизофренията.
— Докторе, този човек е бил библиотекар в университета в Гернон. Всеки ден се е срещал със стотици студенти и…
Лекарят се изсмя.
— Лудостта е неуловима, господин комисар. Тя умее да се прикрива, да си придава безобиден вид. Би трябвало да знаете това по-добре от мен.
— Но нали току-що казахте, че лудостта му е била очевидна?
— Аз имам набито око в това отношение. А и впоследствие Кайоа може да се е научил да се контролира.
— Защо сте написали „препоръка за лечение“?
— Защото го посъветвах да се лекува.
— Вие самият свързахте ли се с университетската болница в Гернон?
— Право да ви кажа, не си спомням. Случаят беше интересен, но не мисля, че съм се обаждал в болницата. Нали знаете, ако пациентът…
— Интересен ли казахте?
Лекарят въздъхна.
— Този младеж живееше в затворен, изключително суров свят, в който собствената му личност се умножаваше. Сигурно е проявявал известна привидна гъвкавост, но беше буквално обсебен от реда, от точността. Всяко негово чувство кристализираше в конкретна личност, в отделна личност. Той представляваше цяла армия от хора. Случаят беше… изумителен.
— Беше ли опасен?
— Със сигурност.
— И вие го оставихте да си тръгне?
Пауза. После лекарят подзе:
— Знаете ли, лудите на свобода…
— Докторе — прекъсна го Ниманс, — този човек е бил женен.
— Ами… жал ми е за съпругата му.
Полицаят положи слушалката. Разкриваха се нови хоризонти. И нови поводи за безпокойство. Реши да направи още едно посещение.
— Вие ме излъгахте!
Софи Кайоа се опита да затвори вратата, но комисарят я подпря с лакът.
— Защо не ми казахте, че съпругът ви е бил болен?
— Болен ли?
— От шизофрения. Според специалистите е бил луд за връзване.
— Мръсник.
Със стиснати устни младата жена отново се опита да затвори вратата, но Ниманс без усилие я удържа. Въпреки неподдържаните си коси, въпреки развлечения пуловер, жената изглеждаше по-хубава от всякога.
— Не разбирате ли? — изкрещя той. — Търсим убиец. Търсим подбуда. Може би Реми Кайоа е извършил нещо, което би могло да обясни жестоката му смърт. Нещо, за което дори не си е спомнял. Моля ви… само вие можете да ми помогнете!
Софи Кайоа широко разтвори очи. Съвършено очертаните й вежди бяха прекрасни — и трогателни.
— Вие сте луд.
— Трябва да се запозная с миналото му.
— Вие сте луд.
Жената трепереше. Ниманс неволно сведе очи. Видя релефа на ключиците й, които опъваха трикото на пуловера. Забеляза прозиращата през тънката вълна усукана презрамка на сутиена й. Внезапно нещо го накара да я хване за ръката и да вдигне ръкава й. Под лакътя ръката бе покрита със синини. Ниманс изръмжа:
— Той ви е биел.
Откъсна очи от тъмните следи и впи поглед в Софи Кайоа.
— Биел ви е! Съпругът ви е бил болен човек. Обичал е да причинява болка. Сигурен съм. Извършил е нещо лошо. Убеден съм, че имате някакви подозрения. Не казвате и една десета от това, което знаете!
Жената се изплю в лицето му. Ниманс отстъпи, залитайки.
Тя се възползва от това, за да затръшне вратата. Ключалката многократно изщрака, докато Ниманс се опитваше да отвори. Пансионерите надничаха от открехнатите врати в коридора. Полицаят срита вратата.
— Пак ще се върна! — извика той.
Настана тишина.
Ниманс още веднъж удари с юмрук вратата и няколко мига постоя неподвижен.
Гласът на жената, прекъсван от ридания, звучеше иззад вратата като от гробница. „Вие сте луд.“
14
— Искам да я следи цивилно ченге. Обадете се в жандармерията в Гренобъл да изпратят още полицаи.
— Софи Кайоа? Но… защо?
Ниманс изгледа Барн. Двамата стояха в голямата зала на жандармерията в Гернон. Капитанът бе с униформения си пуловер — морскосин с бяла лента. Приличаше на моряк.
— Тази жена крие нещо — обясни Ниманс.
— Не мислите, че тя…
— Не. Но не ни казва какво знае.
Барн неубедено кимна, после тикна в ръцете на Ниманс дебела купчина от папки, пълни с факсове и справки.
— Първите резултати от общото разследване — заяви той. — Нищо забележително засега.
Без да обръща внимание на околната врява, Ниманс веднага прегледа папките, като бавно вървеше към един изолиран кабинет. Въпреки многобройните доклади и свидетелства, разследването на Барн и Вермон не бе довело до нищо. Ниманс влезе в кабинета. В такова малко градче — такова ужасно престъпление. Комисарят не можеше да се примири с мисълта, че все още няма никаква следа, никаква писта.