Пурпурните реки - Гранже Жан Кристоф 13 стр.


Седна на един стол зад желязно бюро и започна внимателно да препрочита справките.

По линия на мародерите — нищо. Запитванията до затворите, до префектурите, до съдилищата — безплодни. Колкото до кражбите на коли, извършени през последните четирийсет и осем часа, нито една не можеше да бъде свързана с убийството. Нищо не бе открито и в криминалните хроники на вестниците от последните двайсет години. Никой не си спомняше за толкова жестоко, толкова странно убийство, нито за какъвто и да било подобен факт. Списъкът на полицейските протоколи от последните двайсет години съдържаше няколко закъсали в планината — и спасени — алпинисти, дребни кражби, злополуки, пожари…

Ниманс прелисти следващата папка. От проверките в хотелите не бе изскочила и най-малката полезна информация.

Премина към справките на Вермон. Неговите хора продължаваха да обикалят около реката. Засега бяха посетили само пет хижи, а на картата бяха отбелязани седемнайсет, някои от които горе в планината, на повече от три хиляди метра надморска височина. Какъв смисъл имаше убийство, извършено на такава височина? Бяха разпитали селяните наоколо. Бяха посетили бензиностанциите, гарите, автобусните спирки. Нищо. Само че по улиците и в хижите хората започваха да се питат защо им задават всички тия въпроси. И защо има толкова полицаи.

Ниманс остави папката на бюрото и се замисли. За двете жени. Едната беше силна и матова като кора на дърво. Със здрави мускули и кадифена кожа. С вкус на смола и измачкана трева. Другата беше тънка и крехка. Излъчваше притеснение и агресивност, смесена със страх, но не по-малко очароваше Ниманс. Какво криеше вълнуващата хубост на това ъгловато лице? Каква бе тайната му?

Образите на двете жени не го напускаха. При всяко разследване изпитваше едно и също чувство. Напрежението събуждаше сетивата му, тласкаше го към някакъв любовен, горещ, трескав лов. Ниманс се влюбваше само в такива — в свидетелки, заподозрени, курви, сервитьорки…

Брюнетката или блондинката?

Клетъчният му телефон иззвъня. Беше Антоан Ренс.

— Връщам се от болницата.

През цялата сутрин Ниманс не се бе обаждал в Париж. Сега случаят на стадиона се връщаше към него като бумеранг. Директорът продължи:

— Правят му пето присаждане на кожа. Опитват се да спасят лицето му. Човекът вече почти няма кожа по бедрата — оттам я взимат. Това не е всичко. Има три черепни травми. Едно загубено око. Седем лицеви фрактури. Седем, Ниманс. Долната челюст е влязла дълбоко в ларинкса. Парчетата от кост са разкъсали гласните му струни. Човекът е в кома, но каквото и да се случи, вече няма да проговори. Според лекарите дори автомобилна катастрофа не би могла да нанесе толкова поражения. Какво смяташ, че мога да им кажа? На тях и на посолството на Великобритания. Или на медиите. Двамата с теб отдавна се познаваме. Мисля, че сме приятели. Но мисля също, че си откачено животно.

Ръцете на Ниманс се разтрепериха.

— Въпросният човек е убиец — възрази той.

— А ти да не мислиш, че си нещо друго?

Ченгето не отговори. Прехвърли слушалката в лявата си ръка. Ренс продължи:

— Как върви разследването?

— Бавно. Няма следи. Няма свидетели. Оказа се много по-сложно от предвиденото.

— Казах ти — когато медиите разберат, че си в Гернон, ще се нахвърлят отгоре ти като краста върху плешиво куче. Защо ли те изпратих там!

Ренс тресна слушалката. В продължение на няколко минути Ниманс не помръдна. Устата му беше пресъхнала. Спомни си за миналата нощ, когато нервите му бяха изневерили.

Пиер Ниманс винаги бе живял в свят на насилие, на дива жестокост и не се боеше от опасността. Напротив, винаги я бе търсил и винаги я бе контролирал. Но не и този път. Насилието бе проникнало в личността му, бе го превзело отвътре. И все още не бе победил страховете си. Някъде в ъгъла на съзнанието му кучетата все така виеха.

Телефонът му отново иззвъня. Беше Марк Костес, съдебният лекар.

— Имам новини, господин комисар. Разполагаме с улика. Солидна. Става дума за водата под клепачите. Получих резултатите от анализа.

— Е?

— Не е вода от реката. Невероятно, но факт. Работим заедно с един химик от научната полиция в Гренобъл, Патрик Астие. Голям спец. Според него следите от замърсяване във водата в очните кухини не са същите като в реката. Нямат нищо общо.

— Бъди по-точен.

— Водата в очите съдържа сярна и азотна киселина. Високо киселинна е, направо оцет. Подобна информация е безценна.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Няма да навлизам в технически подробности, но двете киселини са производни на серния диоксид и на азотния диоксид. А според Астие само един тип производство използва подобна смес от диоксиди — топлоелектрическите централи, които работят с лигнитни въглища. Централи от много стар тип. Заключението на Астие е, че жертвата е била убита близо до подобно място. Намерете лигнитна централа в областта и ще сте открили мястото на престъплението.

Ниманс нареди:

— Изпрати ми по факса състава на водата. На факса на Барн.

Комисарят отваряше вратата на кабинета, когато се появи Ерик Жоано.

— Търсих ви навсякъде. Мисля, че имам важна информация.

Може би най-после разследването ще тръгне? Ниманс затвори вратата. Жоано нервно разлистваше бележника си.

— Открих, че близо до Сет Ло има институт за незрящи деца. Много от тях са от Гернон. Децата страдат от различни заболявания. Перде. Ретинит. Далтонизъм. Броят на очните заболявания в Гернон е много над средния.

— Продължавай. Каква е причината?

— Долината. Изолираното й местоположение. Става дума за наследствени болести, както ми обясни лекарят. Предават се от поколение на поколение. Заради браковете между кръвни роднини. Нещо като зараза, но по генетичен път.

Лейтенантът откъсна едно листче от бележника си.

— Ето адреса на института. Директорът д-р Шампела е проучил явлението. Мислех, че…

Ниманс го прекъсна.

— Ти ще отидеш.

Лицето на младия полицай светна.

— Доверявате ми се?

— Доверявам ти се. Потегляй.

Жоано понечи да тръгне, но спря и смръщи вежди.

— Господин комисар… Извинявайте, но… защо не отидете вие да поговорите с директора? Там може да излезе нещо интересно. Да не би да сте открили други следи? Или мислите, че аз ще задавам по-добри въпроси, защото съм местен? Нещо не схващам.

Ниманс се подпря с лакът на рамката на вратата.

— Прав си, по друга следа съм тръгнал. Но ти давам един малък допълнителен урок. Понякога човек си има причини, които нямат нищо общо с разследването.

— Какви причини?

— Лични. Няма да отида в този институт, защото имам фобия.

— Към какво? Към слепци?

— Не. Към кучета.

По физиономията на лейтенанта се изписа недоверие.

— Не разбирам.

— Размисли. Щом има слепи, значи има и кучета за незрящи, разбираш ли? Затова кракът ми няма да стъпи там.

И комисарят излезе от стаята под смаяния поглед на лейтенанта.

Почука на вратата на кабинета на капитан Барн и я отвори. Великанът разпределяше факсовете на купчини — отговори от хотели, от ресторанти, от сервизи, които продължаваха да излизат от машината. Приличаше на бакалин, който подрежда стоката си.

— Господин комисар? Вижте. Току-що го получих.

— Знам.

Ниманс взе факса от Костес и бързо го прочете. Беше списък от цифри и сложни имена — химическият състав на водата в очните кухини.

— Капитане — попита полицаят, — има ли в областта топлоелектрическа централа на лигнитни въглища?

— Не, това нищо не ми говори. Може би в западната част… Индустриалните зони са повече към Гренобъл…

— Къде бих могъл да попитам?

— Може би във федерацията за индустриални дейности в Изер, но… Чакайте, сещам се за нещо по-добро. Тази централа сигурно много замърсява околността, нали?

Ниманс се усмихна и размаха факса.

— С киселини.

Барн вече записваше нещо.

— Идете при този човек, Ален Дерто. Има парник за тропически плодове на изхода от Гернон. Той ни е специалистът по замърсяването. Активен еколог. Няма газ, няма изпарение в областта, за което да не знае откъде идва, от какво е съставено и какви последствия има за околната среда.

Ниманс вече тръгваше, когато полицаят го извика.

— Осведомих се за историята с отпечатъците от пръсти. Нали се сещате, ръцете на Кайоа. Било е злополука. В детството му. Помагал на баща си да поправи малката семейна яхта на езерото в Анеси. Изгорил си е и двете ръце с киселина. Свързах се с капитанството. Там си спомнят за случая. Бърза помощ, болница и прочие… Можем да проверим, но според мен всичко е ясно.

— Благодаря, капитане. (Ниманс посочи факсовете.) И кураж.

— И на вас — отвърна Барн. — Онзи екологът, Дерто, е голям досадник.

15

— Цялата ни област загива. Отровена е, осъдена е! Индустриалните зони са навсякъде — в долините, по склоновете на планината, в горите. Те заразяват водите, почвата, въздуха… Изер се задушава от газове и отрови!

Ален Дерто беше сух, с тясно и прорязано от бръчки лице. Имаше брада във формата на огърлица и очила с метални рамки, които му придаваха вид на избягал мормон. Бе се сврял в един от парниците си и подреждаше буркани, пълни с пръст и памук. Ниманс го прекъсна.

— Извинете. Имам нужда от информация… спешно.

— Какво? А да, разбира се… Вие сте от полицията…

— Знаете ли в областта да има топлоелектрическа централа, която използва лигнитни въглища?

— Лигнитни? Чиста отрова…

— Чували ли сте за подобна централа?

Дерто завъртя глава отрицателно.

— Не. В областта няма лигнит, слава Богу. От седемдесетте години насам този вид промишленост запада във Франция и в съседните страни. Прекалено замърсява. Киселинните изпарения се издигат право в небето и превръщат облаците в химически бомби…

Ниманс извади от джоба си факса на Марк Костес.

— Бихте ли погледнали тези химически съставки? Това е анализ на водна проба, взета недалеч оттук.

Дерто внимателно изчете листчето, докато полицаят разсеяно се оглеждаше — обширен парник със замъглени стъкла, извити и оплетени увивни растения, които сякаш се бореха за жизнено пространство. Дерто недоумяващо каза:

— И тази проба е от нашата област?

— Със сигурност.

— Мога ли да знам откъде точно?

— Намерихме я в един труп. На убит човек.

— О, естествено… Трябваше да се сетя… нали сте от полицията.

Той размисли, после каза с изпълнен със съмнение глас:

— Труп? Тук, в Гернон?

Комисарят пренебрегна въпроса.

— Можете ли да потвърдите, че този състав говори за замърсяване вследствие изгарянето на лигнит?

— Във всеки случай за силно киселинно замърсяване. Ходил съм на семинари по тези въпроси. Съдържанието на сярна и азотна киселина е… изключително високо. Но повтарям — в областта няма централа от този тип. Нито тук, във Франция, нито в Западна Европа.

— Може ли подобно замърсяване да се дължи на друга промишлена дейност?

— Не мисля.

— Тогава къде би могло да има промишлена дейност, която да предизвиква подобно замърсяване?

— На повече от осемстотин километра оттук, в източноеврепейските страни.

Ниманс стисна зъби — не можеше да се примири, че първата му следа не води доникъде.

— Може би има друго обяснение — каза Дерто.

— Какво?

— Може водата наистина да е от другаде. Да е дошла тук от Чешката република например, от Словакия, Румъния, България… Там са истински екологични варвари.

Назад Дальше