— Искате да кажете в контейнер? Камион, минаващ оттук и…
Дерто се разсмя безрадостно.
— Имам предвид много по-просто транспортно средство. Облаците.
— Обяснете ми, ако обичате.
Ален Дерто разтвори ръце и бавно ги вдигна нагоре.
— Представете си топлоелектрическа централа някъде в Източна Европа. Представете си високи комини, които през целия божи ден изхвърлят серни и азотни диоксиди… Понякога тези комини са високи до триста метра. Пушекът се издига, издига и се смесва с облаците… Ако няма вятър, отровите остават там. Но ако задуха например в западна посока, диоксидите пътуват, носени от облаците, които достигат нашите планини и се превръщат в поройни дъждове. Това са така наречените киселинни дъждове, които унищожават горите ни. Като че ли ние не си произвеждаме достатъчно отрови, та дърветата ни умират и от чуждите! Впрочем и ние изпращаме в чужбина доста токсични продукти чрез нашите облаци…
Една ясна, очертана като със скалпел сцена се появи в съзнанието на Ниманс. Убиецът принасяше в жертва своята плячка на открито, някъде в планините. Изтезаваше, осакатяваше, убиваше, а в това време върху мястото на клането се излива пороен дъжд. Отворените празни очи се напълват с дъжд. С отровен дъжд. Убиецът затваря клепачите над малките резервоари с киселинна вода. Това бе единственото обяснение.
Валяло е, докато чудовището е извършвало престъплението си.
— Какво беше времето в събота? — внезапно попита Ниманс.
— Моля?
— Спомняте ли си дали валеше в събота вечерта или през нощта?
— Не, не мисля, че валя. Времето беше прекрасно. Грееше истинско августовско слънце и…
Едно на хиляда. Ако в предполагаемото време на убийството небето е било ясно, може би съществуваше зона, една-единствена, където е преваляло. Излял се е киселинен порой, който огражда като с тебеширен кръг мястото на убийството. За да се открие то, трябваше да се тръгне по следите на облаците.
— Къде е най-близката метеорологична станция? — попита бързо.
Детро размисли, после отвърна:
— На трийсет километра. Искате да проверите дали е валяло? Интересна идея. И аз бих искал да знам дали тези варвари все още ни изпращат токсичните си бомби. Води се истинска химическа война, господин комисар, а никой не го е грижа!
Дерто млъкна. Ниманс му подаваше един лист.
— Това е номерът на клетъчния ми телефон. Ако ви хрумне нещо по този въпрос, каквото и да е, звъннете ми.
16
Комисарят подкара с пълна скорост. След четирийсет минути стигна до метеорологичната станция в подножието на планината. Пое по алеята, която водеше към научната лаборатория. Пред очите му се разкри любопитна гледка. На стотина метра от лабораторията няколко мъже се мъчеха да надуят огромен балон от прозрачна изкуствена материя. Ниманс паркира, приближи се до метеоролозите и им показа служебната си карта. Те го гледаха неразбиращо.
— Комисар Ниманс — извика полицаят, като се опитваше да заглуши пукота на огъня под балона. — Бих искал някой от вас да ме придружи до станцията.
Един от мъжете, очевидно шефът им, се изправи и попита:
— Какво има?
— Искам да знам дали е валяло миналата събота. Водя разследване.
Метеорологът посочи към огромния балон, който постепенно се издуваше. Ниманс направи извинителен жест.
— Балонът ще почака.
Ученият се отправи към лабораторията, като мърмореше:
— Не е валяло в събота.
— Ще видим.
Човекът бе прав. Справката показа, че през този октомврийски ден в Гернон не е имало нито едно облаче, да не говорим за пороен дъжд или за буря. Спътниковите карти на екрана на централния пулт бяха недвусмислени — нито през деня, нито през нощта на събота срещу неделя не бе паднала и капка дъжд в цялата област.
Ниманс помоли инженера да провери и за неделя сутрин, след това за неделя следобед. Никаква буря, никакъв дъжд. Разшириха проверката в радиус от сто километра. Нищо. Двеста километра. Нищо.
Комисарят удари с юмрук по бюрото.
— Не е възможно. Все някъде трябва да е валяло, имам доказателство. В дъното на някоя долина. На върха на някой хълм. Някъде наоколо е имало буря.
Метеорологът сви рамене.
Клетъчният телефон на Ниманс иззвъня.
— Господин комисар? Ален Дерто на телефона. Мислих за вашата история с лигнита. Проверих някои неща. Съжалявам, но съм сбъркал.
— Сбъркал?
— Да. Не е възможно дъжд с такава киселинност да е падал тук през уикенда. Нито когато и да било.
— Защо?
— Поразпитах за лигнита. Дори в източните страни пушекът от това гориво минава през специални филтри. Или пък сярата предварително се отделя от минерала. С други думи, този вид замърсяване много е намалял от шейсетте години насам. Дъждове с такава киселинност не падат вече от трийсет и пет години. За щастие! Заблудих ви — извинете ме.
Ниманс мълчеше. Екологът продължи с невярващ тон:
— Сигурен ли сте, че по вашия труп има следи от такава вода?
— Абсолютно — отвърна Ниманс.
— Тогава може да е невероятно, но излиза, че трупът ви е дошъл от миналото. След като носи следи от дъжд, валял преди трийсет и пет години…
Полицаят затвори телефона с разсеяно „довиждане“.
Уморено тръгна към колата си. За миг бе помислил, че е попаднал на истинска следа. Но тя бе изтекла между пръстите му като тази нелепа киселинна вода.
Ниема вдигна очи към хоризонта.
Слънчевите лъчи рикошираха във върховете на планината, отразявайки се във вечните снегове. Как е могъл той, професионалният полицай, човек с рационално мислене да повярва, че няколко облака ще му покажат мястото на убийството?
Как е могъл…
Изведнъж Ниманс вдигна ръце към искрящия пейзаж, имитирайки жеста на Фани Ферера, младата алпинистка. Сега вече знаеше къде е бил убит Реми Кайоа. Знаеше къде има трийсет и пет годишна вода.
Не на земята.
Не на небето.
В ледовете.
Реми Кайоа е бил убит в ледниците на три хиляди метра надморска височина. Там, където дъждовете замръзват и остават затворени в прозрачната вечност на леда.
Там е мястото на убийството. И това вече беше нещо конкретно.
IV
17
Тринайсет часът. Карим Абдуф влезе в кабинета на Анри Крозие и постави рапорта си на бюрото му. Съсредоточен в писмото, което пишеше, последният попита, без да вдига поглед:
— Е?
— Скинарите нямат нищо общо, но са видели два силуета да излизат от гробницата. През същата нощ.
— Описаха ли ти ги?
— Не. Било е много тъмно.
Крозие благоволи да го погледне.
— Може би лъжат.
— Не лъжат. И наистина не са осквернили гробницата.
Карим замълча, после продължи:
— Имали сте свидетел, господин комисар. И не сте ми казали. Предупреждават ви, че скинарите са бродели покрай гробището през онази нощ и сте решили, че те са виновните. Но нещата са по-сложни. Ако ме бяхте оставили да разпитам свидетеля ви…
Крозие успокояващо вдигна ръка.
— Спокойно. Тукашните хора се доверяват само на местните. Нямаше да научиш и една десета от това, което ми разказаха. Само това ли разбра от бръснатите?
Карим отвърна:
— Видели са и бяла кола да потегля оттам към два часа сутринта.
— Каква кола?
— Лада. Или друга източна марка. Някой трябва да се заеме с това. Подобни коли едва ли са много в областта и…
— Защо не се заемеш ти?
— Господин комисар, знаете какво искам. Разпитах скинарите. Сега искам да направя щателен оглед на гробницата.
— Пазачът каза, че си влизал вътре.
Карим се направи, че не е чул, и попита:
— Докъде стигна разследването на гробищата?
— Доникъде. Няма отпечатъци от пръсти. Никаква следа. Ако са били вандали, явно са взели страхотни предпазни мерки.
— Не са вандали. Професионалисти са. Във всеки случай са знаели какво търсят. В тази гробница има тайна, която са искали да разкрият. Съобщихте ли на семейството? Какво казват родителите? Съгласни ли са да…
Карим млъкна. Крозие изглеждаше притеснен.
— Не открихме семейството. Няма хора с такава фамилия в града. Нито в областта.
— Погребението е извършено през 1982 г. Все трябва да има някакви документи.
— Засега не откриваме нищо.
— Смъртния акт?
— Няма смъртен акт. Поне в Сарзак.
Лицето на Карим просветна.
— Има някакъв проблем с тази гробница и с това дете. Сигурен съм. И той е свързан с обира в училището.
— Карим, имаш прекалено въображение. Има хиляди начини да се обясни тази мистерия. Може би малкият Юд е загинал в автомобилна катастрофа. Може да е починал в болница в съседен град и да е погребан тук, защото е било най-лесно. Може би майка му все още живее тук, но не носи същото име. Може би…
— Говорих с пазача на гробището. Гробницата е отлично поддържана, но никога не е видял човек да влиза в нея.
Крозие не отговори. Отвори един железен шкаф и извади отвътре бутилка алкохол с кехлибарени отсенки. Сипа си в малка чашка.
— Ако не открият семейството, ще можете ли да издействате разрешение за влизане в гробницата?
— Не.
— Тогава нека аз да потърся родителите.
— А бялата кола? А следите около гробището?
— Ще дойдат подкрепления. Те ще се справят с това.
Дайте ми няколко часа, господин комисар. За тази част от разследването. Искам да я водя сам. Крозие посочи чашката си.
— Искаш ли?
Карим поклати отрицателно глава. Крозие изпи чашката на екс и млясна с език.
— Имаш време до осемнайсет часа. Включително за да си напишеш рапорта.
18
Карим отново се обади на директорката на училището „Жан Жорес“, за да разбере дали е узнала нещо за Юд Итеро. Жената бе поискала информация от областната академия, но не бе получила нищо — името на детето не фигурираше в архивите на окръга. „Възможно е да грешите — каза тя. — Детето, което търсите, може да не е живяло в нашия окръг.“
Карим затвори и погледна часовника си. Тринайсет часът и трийсет минути. Даде си два часа, за да се порови из архивите на другите училища и да провери списъците на класовете, съответстващи на възрастта на детето.
Направи го за по-малко от час и не откри и следа от Юд Итеро. Отново се върна в училището. Беше му хрумнало нещо, докато прелистваше архивите. Жената с големите очи го посрещна с трескава възбуда.
— Поработих за вас, лейтенант.
— Слушам ви.
— Издирих имената и адресите на преподавателите, които са работили тук по онова време.
— И?
— Нямаме късмет. Бившата директорка се е пенсионирала.
— Детето е било на девет и на десет години през 81-а и 82-а година. Можем ли да открием учителките?
— Можем. Още повече, че по една случайност и двата класа са имали една и съща класна.
— Къде е тя сега?
— Не знам. Напуснала е училището в края на учебната 81–82 година.
Карим изруга. Директорката каза сериозно:
— Има нещо, което сме пропуснали.
— Какво?
— Училищните фотографии. Пазим по една групова снимка на всички класове.
Лейтенантът прехапа устни. Как не се беше сетил? Директорката продължи:
— Проверих в архива. Интересуващите ни снимки също са откраднати. Направо невероятно…
Истината се разливаше в съзнанието на полицая като изгряваща светлина. Сети се за овалната рамка, закачена върху надгробния камък. И разбра, че момченцето е било „заличено“ — взели са името му, откраднали са лицето му. Жената се обади: