— Няма да им е лесно на тези, които решат да се вмъкнат тук. Както виждате, инвестирал съм в сигурността…
Карим се поусмихна и заяви:
— Да проверим все пак. Познавам доста типове, на които подобна система би попречила не повече от изтривалката пред вратата. Нали пазите негативите?
Изражението на Ко се промени.
— Негативите ли? Защо?
— Може би сте запазили тези, които ме интересуват.
— Не. Съжалявам, но това е поверително…
Ченгето забеляза вената, която пулсираше на врата на фотографа. Време беше да смени тона.
— Негативите, татенце. Или ще се нервирам.
Човекът се поколеба, после кимна, отстъпвайки. Отвори друг шкаф. Ръцете му трепереха. Лейтенантът коленичи до фотографа. Усещаше, че човекът е обзет от все по-голямо безпокойство, от някакъв необясним страх. Сякаш, докато търсеше, си бе спомнил за нещо, за някаква подробност, която сега го тровеше. Накрая спря да рови и вдигна поглед. По лицето му пробягваха тикове.
— Няма ги.
Карим грубо хвана човека за гърлото и го вдигна. Гласът му все още беше спокоен.
— Бъди разумен, Ко. Обрали ли са те, или не?
— Н-н-не… Кълна ви се…
— Тогава какво си направил с тия шибани снимки?
Ко измънка:
— Про… продадох ги.
Поразен, Карим отпусна хватката си.
— Продал си ги? Но… кога?
Човекът отговори:
— Боже мой… Това е стара история… Мога да правя каквото си искам с моите…
— Кога ги продаде?
— Не си спомням вече… Преди петнайсетина години…
— Започни отначало. Защото май не ми е много ясно.
Ко направи гримаса.
— Една вечер през лятото… дойде една жена… Искаше снимките. Същите, които искате вие. Сега си спомням…
Тези нови факти обръщаха всичко наопаки. Излизаше, че още през 82-а година са търсили снимките на малкия Юд.
— Спомена ли за Юд? Юд Итеро?
— Не. Само взе снимките и негативите.
— Даде ли ти пари?
Човекът кимна.
— Колко?
— Двайсет хиляди франка. Цяло богатство за онова време… за няколко клишета на деца…
— Защо й трябваха?
— Не знам. Не съм я питал.
— Ти сигурно си видял тези снимки. Имаше ли на тях дете с нещо особено в лицето?
— Не. Не съм видял такова нещо… Не знам… Не си спомням.
— А жената? Как изглеждаше? Висока едра жена? Майка му ли беше?
Старецът избухна в смях.
— Как пък не!
— Защо?
— Защото беше монахиня. Скапана католическа монахиня!
21
В Сарзак имаше три черкви. Едната беше в ремонт, в другата се подвизаваше стар, едва кретащ свещеник, в третата служеше младо кюре, за което се носеха най-странни слухове. Разправяха, че тайно пиянствал заедно с майка си, скрит в свещеническия си дом. Лейтенантът, който ненавиждаше всички жители на Сарзак и още повече страстта им към клюките, трябваше да признае, че този път имаха право — самият той бе ходил да разтървава майката и сина, вкопчени в апокалиптична битка.
Карим избра тъкмо този свещеник, за да получи нужната информация.
Кюрето живееше в безлична едноетажна къща до модерната черква с асиметрични витражи. На малка табела бе изписано: „Моята енория“. Пред прага растяха тръни и коприва. Карим позвъни. Минаха минути. Отвътре се чуваха приглушени викове. Полицаят изруга — не беше сега моментът.
Накрая му отвориха.
В средата на следобеда свещеникът вече вонеше на алкохол, физиономията му на изпосталяло теле бе обрамчена с неподдържана брада и чорлави коси, сякаш посипани с пепел. Очите му бяха с цвят на никотин.
— Какво желаете, сине мой?
Гласът бе дрезгав, но твърд.
— Карим Абдуф, лейтенант от полицията. Познаваме се.
Човекът оправи сивкавата си яка.
— А, май да… Съседите ли ви извикаха?
Карим се усмихна.
— Не, Имам нужда от помощта ви. За едно разследване.
— Така ли? Ами добре. Влезте.
Ченгето влезе в къщата и веднага усети, че подметките му залепват. Сведе поглед — по линолеума се точеха лъскави следи.
— Майка ми — прошепна свещеникът. — Вече за нищо не я бива. Всичко цапа с конфитюрите си. Откачена работа, само това яде.
През отворената врата полицаят видя нещо като дневна с разпръснати безвкусни възглавници и купчина градинарски инструменти на пода. В друго помещение отсреща се виждаше маса с пластмасово покритие, отрупана с мръсни чинии, и неоправено легло.
Свещеникът го поведе към дневната, като леко залиташе. Карим каза:
— Пийнете една чашка. Ще спечелим време.
Кюрето го изгледа враждебно.
— Я се погледнете, синко. Целият треперите.
Карим преглътна. Все още бе в състояние на шок. След сеанса при фотографа не бе успял да размисли, да разгледа нещата отстрани. Усещаше само, че главата му бучи. Машинално обърса лице с ръкава на якето си като сополив хлапак.
Свещеникът си сипа чаша алкохол.
— Искате ли? — попита с неприятна усмивка.
— Не пия.
Човекът в черно отпи една глътка. Кръвта нахлу в мършавото му лице. Трескавите му очи заблестяха още по-силно. Засмя се подигравателно.
— Исляма, а?
— Не. Предпочитам да ми е бистра главата. Заради работата. Това е.
Свещеникът вдигна чашата си.
— За работата ви.
Карим забеляза в коридора майката — прегърбена старица, която притискаше до гърдите си буркан с конфитюр. Припомни си отворената гробница, скинарите, монахинята, която купуваше училищни фотографии. Сега и тези два призрака. Бе отворил кутията на Пандора, която не спираше да бълва кошмари.
Свещеникът улови погледа му.
— Не й обръщайте внимание, сине мой. Слушам ви.
Карим кротко изрече:
— Само ще ви помоля да не ме наричате „сине мой“.
— Прав сте — изсмя се човекът. — Професионална деформация. Какво разследване водите?
Карим с облекчение разбра, че кюрето още не знаеше за оскверняването на гробницата. Значи Крозие бе успял да предотврати изтичането на информация.
— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Знайте само, че търся един манастир. Някъде в околностите на Сарзак и Каор. Или на друго място в областта. Надявам се да ми помогнете да го открия.
Човекът си сипа втора чаша.
— Има ги доста по тия места.
— Колко?
— Само в окръга поне десетина.
Карим бързо пресметна. Да обиколи манастирите в цялата област щеше да му отнеме поне един ден. А вече минаваше четири следобед. Разполагаше с два часа.
Свещеникът бе станал и ровеше в един шкаф. „А, ето.“ Разлисти нещо като указател. В стаята влезе майката и заситни към бутилката. Наля си, без да погледне Карим. Виждаше само сина си. Свещеникът каза:
— Остави ни, мамо.
Жената не отвърна. Държеше чашата с двете си ръце. Внезапно се взря в Карим и попита с писклив глас:
— Кой сте вие?
— Остави ни — повтори свещеникът и се обърна към Карим. — Ето. Отбелязал съм страниците на десетте манастира, запишете си селата, в които се намират. Но са доста отдалечени един от друг.
Карим извади бележника си и грижливо отбеляза адресите.
— Кой сте вие? — настоя майката.
— Върви си в стаята, мамо! — извика свещеникът, после се приближи до Карим. — Какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна…
— Търся една монахиня. Монахиня, която се интересува от фотографии.
— Какви фотографии?
Беше само за миг, но на Карим му се стори, че долавя някакъв проблясък в погледа на свещеника.
— Чувал ли сте за подобна история?
Човекът се почеса по главата.
— Ами… не.
Карим попита:
— На колко сте години?
— Аз ли? На двайсет и пет.
Майката си наля още една чаша и наостри уши.
— В Сарзак ли сте роден?
— Да.
— И сте учили тук?
— Да, до гимназията. После влязох в…
— В кое училище? „Жан Жорес“?
— Да, но…
Карим внезапно направи връзката.
— Тя е идвала тук.
— Какво?
— Монахинята, която търся. Идвала е, за да купи от вас училищните снимки. Господи. Отмъкнала е всички снимки, които хората са пазели по домовете си. В един клас ли бяхте с Юд Итеро? Говори ли ви нещо това име?
Свещеникът бе пребледнял.
— Не разбирам за какво говорите.
— Добре. Започвам отначало. Ако сте се учили нормално, трябва да сте били в трети клас през 1982 г., нали?
— Но това е преди петнайсет години!
— И във втори през 81-а.
— Да… така излиза.
— Следователно сте били в една паралелка с момче на име Итеро. Юд Итеро. Името не е обикновено. Размислете. Много е важно.
— Не, наистина, аз…
Карим направи крачка напред.
— Но си спомняте за монахиня, която е търсела училищни снимки, нали?
— Ами…
Майката не пропускаше нито дума.
— Ах ти, мизернико! Вярно ли е това, което разправя арабинът?
Тя се обърна и заподскача към вратата. Карим се възползва от това, стисна свещеника за раменете и му прошепна на ухото:
— Разкажете ми. Хайде, обяснете ми!
Свещеникът се отпусна върху канапето.
— Така и не разбрах какво стана онази вечер…
Карим коленичи до него. Свещеникът глухо продължи.
— Тя дойде… през една лятна вечер.
— През юли 82-а?
Човекът кимна.
— Почука на вратата… Беше ужасно горещо… ужасяващо… Не знам защо, но бях сам. Отворих й. Господи! Представяте ли си? Бях само на десет години и тази монахиня се появи в полумрака с черно-белия си воал…
— Какво ви каза?
— Първо ме заразпитва за училището, какви са ми бележките, кои предмети предпочитам. Говореше много кротко… След това поиска да види съучениците ми. Показах й снимката на класа… Онази, на която бяхме всички… Бях много горд да й представя приятелите си, разбирате ли? Тогава разбрах, че търси нещо. Дълго разглежда снимката и попита дали може да я вземе… За спомен, така каза…
— Поиска ли ви други снимки?
— Снимката на класа от предишната година.
Карим бе сигурен — можеше да разпита всички родители на учениците от двата класа и нито един нямаше вече да притежава снимките. Но защо са й на една монахиня?
Майката отново се появи на вратата. Притискаше до гърдите си кутия за обувки.
— Малък подлец. Дал си снимките. Училищните ти снимки. Когато беше толкова сладък, толкова послушен…
— Стига, мамо! Вече чувствах у себе си призванието, разбирате ли? Бях като хипнотизиран от тази висока жена…
— Висока? Висока ли беше?
— Не знам. Бях на десет години. Но все още я виждам, с черната й пелерина… Говореше с толкова благ глас… Искаше снимките и аз й ги дадох, без да се колебая. Благослови ме и изчезна. Стори ми се, че това е знак свише. Аз…
— Каза ли ви защо са й снимките?
— Не.
— Спомена ли нещо за Юд?
— Не.
— Даде ли ви пари?
— Не! Поиска ми двете снимки и толкова. Господи! Мислех, че това посещение е знак свише!
Свещеникът се разрида.
— Още не знаех, че съм само едно нищожество. Че ще стана алкохолик. Бездарник, неудачник… Син на тази… Как да пръскаш светлина, когато си потънал в мрака? Как? Как?
Майка му изпусна кутията, по пода се разпиляха снимки. Хвърли се върху него и го заудря по гърба, по раменете.
— Мръсник, мръсник, мръсник!
Карим ужасено отстъпи. Разбра, че трябва да си тръгва, ако не иска и сам да превърти. Но още не разполагаше с всички отговори. Отблъсна жената и се наведе над свещеника.
— След няколко мига си тръгвам. Всичко ще свърши. Още веднъж — видяхте монахинята, нали?
Човекът кимна, разтърсван от ридания.
— Как се казва?
— Сестра Андре.
— От кой манастир?
— „Сен Жан дьо ла Кроа“. Кармелитките.