— Къде е това?
— Между… между Сет и нос Агд, до морето. От време на време я посещавам, когато ме обземат съмнения. Разбирате ли? Тя ми помага… Аз…
Ченгето вече тичаше към колата си.
V
22
Небето отново бе помрачняло. Под облаците връх Белдон се издигаше като чудовищна вкаменена вълна. Въжетата на кабинковия лифт чертаеха тънки линии по заснежените му склонове.
— Мисля, че убиецът се е качил там горе заедно с Реми Кайоа още докато е бил жив. (Ниманс се усмихна.) Мисля, че са използвали лифта. Опитният алпинист лесно може да задвижи системата.
— Защо сте толкова сигурен, че са били горе?
Фани Ферера, младата преподавателка по геология, беше прекрасна — под качулката на якето лицето й трептеше от свежест, от преливаща младост. Косите й леко се вееха на слепоочията, очите й блестяха в полусянката на кожата й. Ниманс изпитваше неудържимо желание да захапе тази изтъкана от живот плът. Отговори:
— Имаме доказателство, че тялото е пътувало в един от ледниците в планината. Инстинктът ми подсказва, че става дума за връх Белдон и за ледника Валерн. Защото именно този връх се намира точно над университета и града. И защото от този ледник извира реката, която минава покрай университета. Мисля, че след това убиецът е слязъл в долината по реката с някаква лодка. И че жертвата е била на борда. Едва после я е натикал в скалата така, че да се отразява в реката…
Фани притеснено се оглеждаше. Около кабинките на лифта се суетяха полицаи. Тя упорито каза:
— Това не ми обяснява каква работа имам тук.
Комисарят се усмихна.
— Много просто. Смятам да се кача горе и да потърся някакви следи. Необходим ми е гид.
— Какво?
— Ще летя над ледника Валерн, докато открия следа. И имам нужда от познавач, който да ме насочва. Естествено, сетих се за вас. Самата вие ми казахте, че великолепно познавате планината.
— Отказвам.
— Бъдете разумна. Мога просто да ви задължа да ми станете гид. Знам, че притежавате диплома. Не се опъвайте. Ще се качим на хеликоптера и ще прелетим над ледника. Работа за няколко часа.
Ниманс направи знак на полицаите, които донесоха няколко големи сака и ги оставиха до тях.
— Осигурил съм и екипировка. За експедицията. Ако искате да видите дали…
— Защо аз? — подзе тя. — Всеки жандарм би се справил. Планинската помощ е тяхно задължение.
Полицаят се наведе над нея.
— Ами да кажем, че ви свалям.
Фани му хвърли разярен поглед.
— Господин комисар, преди по-малко от двайсет и четири часа намерих труп, напъхан в скалата. Многократно ме разпитваха и прекарах доста време в управлението. На ваше място щях да внимавам с тия мъжкарски номера! (Фани скръсти ръце.) Та защо аз?
— Защото сте геолог.
Жената смръщи вежди. Изражението й се промени. Ниманс обясни:
— Химическият анализ показа, че водата, която намерихме в очите на жертвата, е от шейсетте години. Замърсена е със съединения, които вече не се използват. Съединения, които са се съдържали в дъжд, паднал преди близо трийсет и пет години. Разбирате какво означава това, нали?
Младата жена изглеждаше заинтригувана, но не отговори. Ниманс коленичи и начерта на земята с парче дърво няколко успоредни линии.
— Осведомих се. Всяка година валежите образуват леден пласт с дебелина двайсет сантиметра в най-високо разположените ледници, там, където няма топене. Пластовете са запазват завинаги, нещо като кристални архиви. Тялото е било в един от тези ледници и е задържало дошлата от миналото вода.
Той погледна Фани.
— Искам да отида до тези ледници, Фани. Да сляза до някогашните води. Защото точно там убиецът е довършил жертвата си. Или я е пренесъл, не знам. И имам нужда от знаещ човек, който да намери мястото, откъдето може да се стигне до тези дълбоки ледове.
Фани прошепна:
— Ами ако е клопка? Ако убиецът само е взел няколко кристала, за да ви привлече горе на върха? Пластовете, за които говорите, се намират на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височина. Това не е малка разходка. Там горе ще бъдете уязвим и…
— Помислих за това — призна Ниманс. — Но тогава значи става дума за послание. Убиецът иска да се качим. И ние ще се качим. Знаете ли къде са пукнатините в ледника Валерн, през които можем да стигнем до старите ледове?
Фани кимна.
— Колко са? — попита Ниманс.
— В този ледник се сещам само за една пукнатина, много дълбока.
— Прекрасно. Можем ли двамата да се спуснем вътре?
Фани хвърли поглед към кацналия наблизо хеликоптер и се усмихна:
— Ще трябва доста да се потрудите, господин полицай.
23
Видени от небето, скалите и дърветата си поделяха територията и образуваха низ от върхове и долини, от светлина и сянка. Докато хеликоптерът облиташе пейзажа, Ниманс се любуваше на езерата от тъмни дървеса, на морените и канарите. Имаше чувството, че пред очите му се разкрива тайната истина на планетата. Внезапно появила се истина — гола, неподкупна, неподатлива на човешката воля.
Седнала до пилота, Фани се взираше в релефа, в проблясващите води на реката. Оттук нататък тя щеше да ръководи операцията.
Постепенно горите отстъпиха, сякаш неспособни да мерят сили с небето. Дойде ред на черните земи — каменисти и безплодни, почти замръзнали през цялата година. Черни мъхове, рехави лишеи, сковани от студ блата, които пораждаха силно чувство на опустошение. Скоро се появиха сиви гребени. После отново вдлъбнатини, подобни на ровове на древни крепости. Планината разкриваше своите ридове и бездни.
Накрая дойде ослепителната непорочна белота. Заснежените куполи. Реките, вледенени в коритата си. На фона на сивото небе повърхността на тези змии от светлина блестеше, сякаш нажежена до бяло.
Фани нагласи микрофона, закрепен на каската й, и се обърна към пилота:
— Там, на североизток, циркуса.
Пилотът кимна и зави към един голям кратер с дължина не по-малко от триста метра във формата на бумеранг. Вътре проблясваше чудовищен леден език, чиято белота потъмняваше в долния му край. Фани извика:
— Тук. Точно под нас. Голямата пукнатина.
Хеликоптерът се отправи към края на ледника, където прозрачните му, стъпаловидно подредени гребени свършваха до дълга бездна. Пилотът приземи машината близо до ръба й.
— Два часа — извика той. — Ще се върна след два часа. Преди да се стъмни.
Ниманс и Фани скочиха на земята с по един голям непромокаем сак в ръка. Хеликоптерът веднага отлетя, сякаш всмукан от небето, и остави двата силуета в тишината на вечните снегове.
Ниманс се взря в ледената пропаст, до която се намираха — две малки човешки точици в бялата пустиня. Струваше му се, че долавя, в контраст с необята на пейзажа, лекия шепот на снега.
Погледна към младата жена. Тя дишаше дълбоко, сякаш искаше да напълни дробовете си със студ и чистота. Планината й бе възвърнала доброто настроение. Полицаят предположи, че Фани Ферера е щастлива само тук, сред тези преливащи се отблясъци. Заприлича му на фея. На родено от планините създание. Посочи пукнатината и попита:
— Защо тази, а не някоя друга?
— Защото само тук можем да стигнем до пластовете, които ви интересуват. Дълбока е сто метра.
Ниманс се доближи.
— Сто метра? Но според моите изчисления трябва да се спуснем само на няколко метра, за да стигнем до пластовете от шейсетте години. По двайсет сантиметра на година, това…
Фани се усмихна.
— Така е, но само на теория. В този ледник ледовете са разположени косо. Всъщност всяка година е представена от пласт, дебел около метър. Сметнете пак, господин полицай. За да се върнем трийсет и пет години назад, трябва да се спуснем…
— … на повече от трийсет и пет метра?
Младата жена кимна.
— Избрах тази пукнатина и по друга причина. Последната станция на кабинковия лифт е само на осемстотин метра оттук. Ако предположенията ви са верни, ако убиецът наистина е завел жертвата си в пукнатина, много е възможно да е точно в тази. Тя е най-достъпната.
Фани се отпусна на земята и отвори сака си. Извади два чифта стоманени котки и подаде единия на Ниманс.
— Закрепете ги на краката си.
Фани вече вадеше от сака си останалата екипировка.
— Ще загубим всякаква представа за време и разстояние. Единственият ни ориентир ще бъде въжето. Имам няколко сака с въжета от по сто метра и само аз мога да преценя колко сме изминали. Вие ще вървите по стъпките ми и ще изпълнявате заповедите ми. Никаква лична инициатива. Никакви резки жестове. Ясно ли е?
— Да. Това ли е всичко?
Фани огледа облачното небе.
— Приех да участвам в експедицията само заради бурята. Ако изгрее слънце, веднага се качваме обратно.
— Защо?
— Защото ледът ще започне да се топи. Реките ще се пробудят и ще ни залеят. Вода с температура два градуса. А телата ни ще бъдат затоплени поради физическото усилие. Това ще е първият шок, от който може да ни се пръсне сърцето. Ако оцелеем, хипотермията ще ни довърши. Вкочанени крайници, забавени движения… Ще се вледеним за няколко минути, ще се превърнем в статуи, овесени на въжето. Така че каквото и да се случи, където и да се намираме, при първите признаци за слънце се изкачваме.
Ниманс попита:
— Това означава ли, че и убиецът е имал нужда от буря?
— От буря или от нощ.
Комисарят се замисли. Когато проучваше въпроса с облаците, бе научил, че онази събота е била слънчева в цялата област. Ако убиецът наистина се е спуснал с жертвата си в ледника, значи е изчакал нощта. Но защо толкова е усложнил нещата? И защо после се е върнал в долината с трупа?
24
Полицаят висеше на въжето, прекарано през самоблокиращ се стопер. За да се спусне, трябваше да го натисне и тя веднага освобождаваше въжето. Щом отслабеше натиска, системата блокираше. Тогава оставаше да виси в празното.
Ниманс слушаше заповедите на Фани, която, няколко метра по-долу, му казваше кога да се плъзне. Комисарят не виждаше жената, но изпитваше спонтанно доверие в уменията й.
Скоро светлината, идваща от небето, намаля. Двамата бяха проникнали в самото сърце на бездната. Накрая Фани стъпи на нещо като перваз, почти хоризонтален. Ниманс също достигна до това естествено стъпало. Двете стени на пукнатината се бяха доближили една до друга и разстоянието помежду им бе не повече от няколко метра.
— Ако вашият убиец е идвал в тази бездна, то той е минал оттук.
Ниманс я погледна неразбиращо.
— Намираме се точно на трийсет метра дълбочина, при кристализиралата вода от шейсетте години. Да продължаваме ли?
Ниманс кимна. Сега тръгнаха в хоризонтална посока, по перваза, завързани един за друг. Така извървяха около четиристотин метра. Никакъв знак, никаква следа, че убиецът е минал оттук. Внезапно на Ниманс му се стори, че стените потреперват. Счу му се лек пукот, далечен сардоничен смях. Всичко стана някак светло, отекващо, несигурно. Дали съществуваше нещо като леден мираж? Погледна към Фани, която вадеше ново въже. Тя като че нищо не бе забелязала.
Сърцето на Ниманс се сви от страх. Може би започваше да халюцинира. Разтрепери се. Със сълзи на очи се опита да се доближи до Фани. Краката му вече не го държаха. Успя да извика:
— Фани…
Младата жена се обърна и Ниманс изведнъж разбра, че не бълнува.
Лицето на алпинистката бе осветено от ярка светлина. Стената блестеше. И по нея се стичаха поточета вода.