Не, не бълнуваше. Слънцето бе изгряло. Температурата се покачваше.
— По дяволите — изруга Фани. — Не мърдайте.
Погледна най-близкия клин. Той блестеше в ледената стена, по която се стичаха дълги водни сълзи. Всеки момент щяха да се откачат. Фани заповяда:
— Отдръпнете се.
Ниманс направи крачка назад, подхлъзна се и с все сила се вкопчи във въжето, за да възстанови равновесието си. И в един миг чу пукота на откъсващия се клин и стърженето на котките по леда. Заедно с това усети как в последната секунда Фани го сграбчва за врата и го притиска до стената. Ледената вода хапеше лицето му. Фани прошепна в ухото му:
— Не мърдайте.
Ниманс замръзна на място, превит, задъхан. С невероятна бързина Фани го завърза отново и заби още два клина в леда.
Ниманс затвори очи. Усещаше, че се плъзга, че потъва. Викът на Фани го върна към реалността.
— Там, ето го — извика тя.
Ниманс погледна в посоката, в която тя сочеше. И видя невъзможното.
В прозрачната крепост се очертаваше силуетът на затворено в ледовете тяло. В поза на зародиш. С отворена уста. Водата се стичаше отгоре му и набраздяваше образа на посинелия и наранен труп.
Въпреки потреса си, въпреки студа, който бе на път да ги убие и двамата, комисарят веднага разбра, че съзерцава само отражението на истината. Внимателно се обърна и погледна към отсрещната стена. Прошепна:
— Не. Там е.
Не можеше да откъсне очи от кървавите контури на истинското тяло, вклинено в отсрещната стена.
25
Ниманс остави папката на бюрото и се обърна към капитан Барн:
— Откъде сте сигурен, че този човек е нашата жертва?
— Майка му беше тук преди малко. Казва, че синът й е изчезнал през нощта…
Комисарят отново се намираше в един от кабинетите на жандармерията, на първия етаж. Едва сега започваше да се затопля. Преди час Фани бе успяла да го измъкне от бездната. И двамата бяха горе-долу добре. А и шансът бе на тяхна страна — точно в този момент се бе върнал и хеликоптерът.
Оттогава екипите на спасителната служба се мъчеха да извадят трупа от ледения му ковчег.
Барн бе съобщил за нов изчезнал: Филип Сертис, двайсет и шест годишен, ерген, санитар в болницата в Гернон. Ниманс отпи от горещото кафе и повтори въпроса си:
— Как можете да сте сигурен, че е той, преди да са идентифицирали трупа?
Барн измънка:
— Ами… заради приликата.
— Приликата?
Капитанът подаде на Ниманс снимка на млад човек с тясно лице, ниско подстриган. В младежкото му, почти детско изражение прозираше нервност. Комисарят разбра какво искаше да каже Барн — човекът приличаше на Реми Кайоа, първата жертва. Същата възраст. Същото тясно лице. Същата прическа. Двама хубави млади мъже, излъчващи някакъв вътрешен смут.
— Това е серия, господин комисар.
Ниманс отново отпи от кафето и вдигна поглед.
— Какво?
Барн се поклащаше от крак на крак.
— Нямам вашия опит, разбира се, но… Ако втората жертва наистина е Филип Сертис, очевидно става дума за серия. За сериен убиец, искам да кажа. Той избира жертвите си според външния им вид. Това лице вероятно му напомня за… някаква травма и…
Капитанът млъкна и се усмихна смутено.
— Капитане, хайде да не фантазираме. Не сега, когато дори не знаем коя е жертвата.
— Аз… имате право, господин комисар.
Барн изглеждаше едновременно объркан и на края на силите си. Ниманс почти можеше да прочете мислите му: „Сериен убиец в Гернон“. Събитието щеше да го обсебва до пенсия, че и след нея.
— Докъде стигнаха спасителите?
— Скоро ще извадят жертвата. Ледът се е затворил над трупа. Според колегите човекът е бил поставен там миналата нощ. Трябва да е било много студено, та да се вледени толкова бързо.
— Кога ще свършат?
— Трябва им още поне един час. Съжалявам, господин комисар.
Ниманс стана и отвори прозореца. Студът нахлу в стаята.
Осемнайсет часа.
Над града вече притъмняваше. Сянката бавно изпиваше керемидените покриви и дървените фасади. Реката се плъзгаше в мрака като змия между два камъка.
Комисарят потръпна. Провинцията определено не беше неговият свят. Поне не тази — забутана в подножието на планината, шибана от бурите и студа, смръщена, потайна, враждебна.
— Имаме ли резултати от разследването?
— Никакви. Проверките не дадоха нищо. Никакъв скитник, никакъв освободен затворник, чийто профил би напомнял за този на убиеца. Нищо от хотелите, гарите, автобусните спирки.
— А библиотеката?
— Библиотеката?
След появата на втория труп следата с книгите изглеждаше второстепенна, но комисарят не искаше да пропусне нищо. Той обясни:
— Хората от съдебната полиция проучват книгите, ползвани от студентите.
Капитанът сви рамене.
— А, да. Трябваше да видите Жоано, за да…
— Къде е той?
— Нямам представа.
Ниманс се опита да се свърже с младия лейтенант по клетъчния му телефон. Нямаше отговор. Беше го изключил.
— А Вермон?
— Все още е горе с взвода си. Обикалят хижите.
Ниманс въздъхна.
— Поискайте подкрепление от Гренобъл. Трябват ми още поне петдесет души. Да се завъртят около ледника Валерн и кабинковия лифт. Да претърсят цялата планина до върха й.
— Ще имам грижата.
— Блокирани ли са пътищата?
— Всичките. Магистралата, двете национални шосета, петте областни. Гернон е под наблюдение, господин комисар. Но както ви казах…
Полицаят го прекъсна:
— Капитане, сега сме сигурни в едно: убиецът е опитен алпинист. Разпитайте всички, които са способни да се спуснат в ледник. В Гернон и околностите.
— Няма да е лесно. Алпинизмът е местният спорт и…
— Става дума за експерт, Барн. За човек, способен да се спусне на трийсет метра дълбочина под леда и да пренесе човешко тяло. Вече наредих на Жоано да се занимае с това. Проверете докъде е стигнал.
Барн кимна.
— Добре. Но пак ви казвам — ние сме планински народ. Опитни алпинисти има във всяко село, във всяка къща по склоновете на планинските масиви. Това е местна традиция.
— Какво искате да кажете?
— Че ще трябва още да разширим издирването. До селата в най-високите части на планината. Това ще отнеме дни.
— Поискайте още подкрепления. Нека проверят кой къде е бил по време на убийствата, с каква екипировка разполага — всичко. И за Бога, искам заподозрени!
Комисарят отвори вратата и заключи:
— Извикайте майката.
— Майката?
— Майката на Филип Сертис. Искам да разговарям с нея.
26
Ниманс слезе на партера. Жандармерийският участък изглеждаше като всички такива участъци във Франция и вероятно в света — метални картотеки, бюра с пластмасово покритие, замърсен линолеум. Харесваше тези унили места, защото бяха преддверия към истинския занаят на полицая — от тях се излизаше на улицата, от тях тръгваха колите с включени сирени.
Тогава я забеляза. Седеше в коридора, загърната в одеяло. Отново се почувства затворник на ледовете и усети дъха й във врата си.
— Още ли сте тук?
Фани Ферера вдигна поглед.
— Трябва да подпиша показанията си. Това взе да им става навик. Не разчитайте на мен, когато се появи третият.
— Третият?
— Третият труп.
— Мислите, че убийствата ще продължат?
— А вие не мислите ли?
Младата жена долови болката в изражението на Ниманс и прошепна:
— Извинете ме. Иронията е моят начин да се разтоварвам.
Тя потупа мястото до себе си на пейката, както би направила, за да накара малко дете да седне до нея. Ниманс се подчини.
— Бих искал да ви благодаря — каза той. — Без вас на оня лед…
— Изпълних ролята си на гид.
— Вярно. Не само ми спасихте живота, но и ме заведохте точно където исках…
Фани попита:
— Докъде стигнахте? Искам да кажа в разследването. Защо е всичкото това… извратено насилие?
Ниманс направи неуспешен опит да се усмихне.
— Доникъде. Знам само това, което усещам.
— Тоест?
— Усещам, че имаме работа със сериен убиец. Но не в обикновения смисъл на думата. Убийствата не съответстват на някаква фикс идея. Те имат ясен, дълбок и рационален мотив.
— Какъв?
— Не знам. Все още.
Фани запали цигара и внезапно попита:
— От колко време сте в полицията?
— От двайсетина години.
— Защо избрахте тази професия? За да ловите лошите?
Ниманс се усмихна.
— Знаете ли, тази цел бързо се изпарява. А и справедливостта никога не ме е привличала.
— Тогава какво? Жаждата за печалба? Сигурността на занаята?
Ниманс се учуди.
— Странни идеи имате. Не, мисля, че избрах тази професия заради усещанията.
— Усещанията? Като тези, които изпитахме?
— Примерно.
— Ясно — каза иронично Фани. — Човек на силните усещания. Който всеки ден рискува живота си, за да му придаде стойност.
— А защо не?
Фани вече не се усмихваше. Тя сякаш отгатваше, че под прикритието на общите приказки Ниманс й разкриваше част от себе си.
— Защо не, наистина…
Полицаят сведе очи към ръцете на младата жена. Нямаше годежен пръстен. Само белези от рани. Сякаш алпинистката се беше омъжила за стихиите, за природата, за силните усещания.
— Никой не може да разбере полицая — поде той сериозно. — Още по-малко да го съди. Ние живеем в груб, нелогичен, затворен свят. Опасен свят с добре очертани граници. Ако сте отвън, не можете да го разберете. Ако сте вътре, губите обективност. Такъв е светът на ченгетата. Запечатан. Ограден с бодлива тел. Неразбираем. Такава е природата му. Но едно е сигурно — ние не приемаме уроци от бюрократите, които не биха рискували дори да си заклещят пръстите във вратата на автомобила си.
Младата жена попита:
— Сега какво ще правите?
— Ще продължим да търсим. И ще чакаме.
— Какво? — попита тя отново агресивно. — Следващата жертва?
Ниманс стана от пейката.
— Засега чакам тялото да слезе от планината. Убиецът ни бе определил среща. Беше оставил в първия труп знак, който ме заведе в ледника. Смятам, че е оставил знак и във втория труп, който ще ни заведе до третия… И тъй нататък. Нещо като игра, в която ние трябва всеки път да губим.
Фани на своя ред се изправи и взе якето си, което съхнеше на края на пейката.
— Ще трябва да ми дадете интервю.
— За какво говорите?
— Аз съм главният редактор на университетския вестник „Темпо“.
Ниманс усети как нервите му се напрягат.
— Не ми казвайте, че…
— Не бойте се, изобщо не ми пука за вестника. А и без да ви тревожа, както вървят нещата, скоро всички национални медии ще бъдат тук.
— Къде живеете? — внезапно попита комисарят.
— В университета.
— Къде точно?
— На тавана на централното здание. Имам апартамент до стаите на пансионерите.
— Където живее семейство Кайоа?
— Точно там.
— Какво мислите за Софи Кайоа?
На лицето на Фани се изписа възхищение.
— Тя е странно момиче. Мълчаливо. И страхотно хубаво. Двамата бяха затворени като миди. Как да ви кажа… Сякаш имаха обща тайна.
Ниманс кимна.
— И аз така мисля. Може би мотивът за убийствата е в тази тайна. Ако няма да ви преча, ще мина да ви видя тази вечер.
— Още ли ме сваляте?
Комисарят потвърди:
— Повече от всякога. И първо на вашето вестниче ще дам информация, когато се сдобия с такава.
— Казах ви, че не ми пука за вестника. И съм напълно неподкупна.