Комисарят огледа помещението, помириса го, опипа го. Наистина бе производствено хале, но извънредно чисто. Носеше се мирис на хлорен препарат. И на диви животни.
Ниманс продължи огледа си. Сега стъпваше върху някакъв белезникав прах. Наведе се, откри съвсем ситни метални стърготини. Постави няколко в найлонов плик, после събра и малко от прахта. Не може да разпознае миризмата й. Може би сода. Или гипс. Във всеки случай не беше наркотик.
Забеляза и признаци, че тук е била поддържана висока температура. В продължение на години. В контактите в четирите ъгъла на стаята може би са били включени електрически радиатори, както свидетелстваха по-белите петна по стените.
Хрумнаха му две различни обяснения. Отглеждане на животни, изискващо топлина. Или лабораторни опити в стерилни условия. Не знаеше кое от двете е вярно, но изпита силен страх. По-дълбок от онзи, който бе усетил в ледника.
Сега бе сигурен в две неща — че безличният Филип Сертис се е отдавал тук на някаква окултна дейност и че точно преди да умре е бил принуден спешно да се изнесе.
Ниманс отново опипа стените и усети на височина метър и осемдесет четириъгълна вдлъбнатина. Разкъса тапета и видя ниша с етажерки, покрити с прах и плесен.
Под една от дъските напипа нещо плоско. Измъкна го. Оказа се тетрадка.
Веднага я разлисти. Всички страници бяха покрити с дребни неразбираеми цифри. Но на една от страниците, косо върху цифрите се виждаха написани с кръв букви. Ниманс прочете: ...
НИЕ СМЕ ГОСПОДАРИТЕ, НИЕ СМЕ РОБИТЕ.
НИЕ СМЕ НАВСЯКЪДЕ, НИЕ СМЕ НИКЪДЕ.
НИЕ СМЕ ПЪРВОПРОХОДЦИТЕ.
НИЕ ВЛАДЕЕМ ПУРПУРНИТЕ РЕКИ.
Полицаят се облегна на стената. Не бе открил връзка между Реми Кайоа и Филип Сертис. Но бе открил нещо по-добро — сянка, тайна в дискретния живот на младия санитар. Какво означаваха цифрите и загадъчните сентенции от тетрадката? На какво си е играл Сертис в тайното си хале?
Реми Кайоа бе страдал от остра шизофрения, опасна за околните, и може би в миналото бе извършил някакъв престъпен акт. Филип Сертис се занимаваше с тайна дейност в зловещото си ателие, която се бе опитал да заличи няколко дни преди смъртта си.
Комисарят не разполагаше с никакво доказателство, но ставаше все по-очевидно, че нито библиотекарят, нито санитарят са невинни жертви.
VI
30
Карим шофираше от вече близо два часа. И мислеше за лицето. За лицето на момченцето. Съвършено гладко лице, без нос, без скули, пронизано от две бели и лъскави орбити. Или пък обикновено детско лице с мили, безобидни черти. Толкова обикновено, че никой не си спомняше за него. След това му се струваше, че вижда физиономия с невъзможни черти, които се променяха и отразяваха лицето на онзи, който го гледа. Ченгето потръпна. Беше сигурен, че ключът към истината е в това лице. Само в него.
Посещенията у фотографа и свещеника бяха разбили първоначалните му версии. Карим внезапно разбра, че липсващите документи от училището „Жан Жорес“ може би не бяха откраднати предната нощ. По пътя се бе обадил на директорката. На въпроса: „Възможно ли е документите да са изчезнали през 1982 г. и никой да не е забелязал това през изминалите оттогава години?“ тя бе отговорила: „Да.“ На въпроса: „Възможно ли е да са открили това изчезване едва днес?“ отговори отново с „Да“. На въпроса: „Чували ли сте за монахиня, която се е опитвала да събере училищните снимки по онова време?“ директорката каза: „Не.“
И все пак… Преди да тръгне, Карим бе потърсил телефоните и адресите на бившите ученици и се бе свързал с някои от тях. Никой не пазеше снимките от 81-а и 82-а година. Или бе избухнал пожар и снимките бяха изгорели, или крадец бе проникнал в къщата и ги бе отнесъл, без да задигне нищо друго. Или, но по-рядко, си спомняха за сестрата, дошла да търси снимките, но не биха могли да я познаят. Всички тези събития се бяха случили през кратък период от време — през юли 1982 г. Месец преди смъртта на Юд.
Карим спря пред манастира. Помисли си, че никога не се бе сблъсквал с религията толкова често. Това му напомни за едно разсъждение, което вече бе чувал. Когато учеше в школата за инспектори в Кан-Еклюз, понякога идваха комисари да споделят с школниците опита си. Един от тях бе направил на Карим дълбоко впечатление. Висок, късо подстриган, с очила с метални рамки. Комисарят бе обяснил, че престъплението винаги се отразява в ума на свидетелите и на близките. Че трябва да ги разглеждаме като огледала и че убиецът се крие някъде по ъглите им.
Човекът имаше вид на луд, но слушателите бяха покорени. Беше им говорил и за атомните структури. Според него, когато някои елементи, подробности, дори незначителни, непрекъснато се появяват в хода на разследването, трябва да им се обръща сериозно внимание, защото с положителност имат важно значение. Всяко престъпление е атомно ядро и повтарящите се елементи са неговите електрони. Карим се усмихна. Прав беше онзи с металните очила. Забележката му можеше да се приложи и към собственото му разследване. Религията беше повтарящ се елемент.
Карим се отправи към малка, обрамчена с камък врата и позвъни. След няколко мига вратата се открехна и се появи усмивката на възрастна монахиня. Още преди Карим да отвори уста, сестрата се отдръпна и го покани: „Влезте, сине мой.“
Ченгето влезе в тъмен вестибюл. Само семпъл дървен кръст се открояваше на една от белите стени. Вдясно по дългия коридор се виждаше сивата светлина на няколко отворени врати.
— Следвайте ме — каза монахинята. — Тъкмо вечеряме.
— По това време? — учуди се Карим.
Сестрата се изкиска закачливо като младо момиче.
— Явно не познавате разписанието на кармелитките. В деветнайсет часа четем молитвите си.
В трапезарията трийсетина монахини вечеряха и разговаряха помежду си. Някои от тях погледнаха към полицая, поусмихнаха се, но никоя не прекъсна разговора си. Подканен от възрастната монахиня, Карим седна в края на дългата маса пред чиния със супа.
— Хапнете, сине мой. Голямо момче сте…
Пак „сине мой“. Но на Карим сърце не му даваше да скастри сестрата. Сведе очи над чинията и се сети, че не е ял от вчера. Изгълта супата, после изяде няколко филии хляб със сирене. Храната имаше особения приятен вкус на домашното производство. Вдигна поглед и срещна погледа на сестрата, която тихо каза:
— Говорехме за прическата ви…
— И какво?
Сестрата се засмя.
— Как ги сплитате тези плитки?
— Те са естествени — обясни Карим. — Ситно къдравите коси от само себе си се сплитат, ако не ги подрязвате. В Ямайка мъжете никога не се подстригват, нито се бръснат. Това противоречи на религията им, като при равините. Когато плитките станат достатъчно дълги, те ги запълват с пръст, за да станат по-тежки и…
Карим млъкна. Спомнил си бе повода за посещението си. Понечи да заговори, но сестрата го попита със сериозен глас:
— За какво сте дошли, сине мой? Защо носите пистолет под якето си?
— От полицията съм. Трябва да видя сестра Андре. На всяка цена.
Жената каза:
— Добре. Ще ви заведа при нея. Елате с мен.
Ченгето се поклони на монахините в знак на признателност и последва монахинята. Внезапно тя се обърна.
— Знаете, нали?
— Какво?
— Можете да й говорите, но не можете да я виждате. Можете да я слушате, но не можете да се приближавате до нея. Сестра Андре даде обет за вечен мрак. Не сме я виждали от четиринайсет години. Трябва вече да е ослепяла.
Сестрата отключи една врата и се оттегли. Карим пристъпи няколко крачки в тъмното помещение. В дъното, в нещо като ниша сестра Андре стоеше напълно неподвижна.
31
Беше свела глава и воалът изцяло закриваше лицето й. Карим разбра, че няма да го види и внезапно получи нещо като просветление. Сестрата и момченцето може би имаха някакъв белег по лицата си, показващ родство. Може би бяха майка и син. Тази мисъл така завладя съзнанието му, че не чу първите думи на жената.
— Какво казахте? — прошепна той.
— Попитах ви какво искате.
Гласът бе плътен, но нежен.
— Сестро, аз съм от полицията. Дойдох да поговорим за Юд.
Тъмният воал дори не потрепна.
— Преди четиринайсет години — подзе Карим — в градче, наречено Сарзак, вие сте откраднали или унищожили всички снимки на едно момченце — Юд Итеро. В Каор сте подкупили един фотограф. С измама сте вземали снимките от децата. Предизвиквали сте пожари, вършили сте кражби. И всичко това, за да заличите едно детско лице. Защо?
Сестрата не помръдваше.
— Изпълнявах заповеди — изрече тя накрая.
— Заповеди? Чии?
— На майката на детето.
Карим усети, че го полазват тръпки. Знаеше, че жената казва истината. И веднага се отказа от предположението си, че тя самата е майката на момченцето.
— Слушам ви — каза той.
— Тя дойде при мен една неделна вечер през юни 82-а.
— Познавахте ли я?
— Не. Разговаряхме точно тук. Не видях лицето й. Не ми каза името си. Само ме помоли да й помогна. Имала нужда от мен за някаква специална мисия… Искаше да унищожа училищните снимки на детето й. Искаше да заличи всяка следа от лицето му.
— Защо?
— Беше луда.
— Моля ви се. Намерете друго обяснение.
— Казваше, че детето й е преследвано от дяволи.
— От дяволи?
— Така се изразяваше. Казваше, че търсят лицето му…
— Никакво друго обяснение ли не ви даде?
— Не. Казваше, че синът й е прокълнат. Че лицето му е доказателство, улика. Че тя и синът й са спечелили две години, но нещастието отново ги е застигнало, дяволите отново бродят наоколо. Думите й бяха лишени от смисъл. Луда. Беше напълно луда.
Карим поглъщаше всяка дума. Не разбираше каква е тази история с „доказателството“, но едно му беше ясно — двете години отсрочка бяха прекараните в Сарзак, в най-дълбока анонимност. Откъде всъщност идваха тези хора?
— Ако малкият Юд наистина е бил преследван, защо е поверила тази тайна мисия на монахиня, за която всички ще си спомнят?
Жената не отговори.
— Моля ви, сестро — прошепна Карим.
— Казваше, че е опитвала всичко, за да скрие детето си, но дяволите били по-силни. Казваше, че единственото, което й остава, е да прогони нечистата сила от лицето на детето.
— Какво?
— Според нея точно аз трябвало да взема снимките и да ги изгоря. И така да прогоня нечистата сила. Да освободя лицето на сина й.
— Нищо не разбирам.
— Жената беше луда, нали ви казах.
— Но защо вие? Господи, та вашият манастир е на повече от двеста километра от Сарзак!
— Беше ме търсила. Беше ме избрала.
— Какво искате да кажете?
— Не винаги съм била кармелитка. Преди да почувствам призванието, имах семейство. Наложи се да напусна съпруга си и малкия си син. Жената мислеше, че точно заради тях ще погледна благосклонно на молбата й. И беше права.
Карим настоя:
— Не ми казвате всичко. Ако сте мислели, че тази жена е луда, защо сте й се подчинили? Защо сте изминали стотици километри заради няколко снимки? Защо сте лъгали, крали, горили?
— Заради детето. Въпреки безумието на тази жена, въпреки абсурдните й приказки, аз… усещах, че детето е в опасност. И че единственият начин да му се помогне е като се изпълнят желанията на майка му. Поне за нейно успокоение.
Абдуф преглътна.
— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?