— Беше много висока, поне метър и осемдесет, и много силна. С широки рамене. Така и не видях лицето й, но си спомням, че косата й беше черна и къдрава. Носеше и очила с дебели рамки. Винаги облечена в черно. С някакви пуловери, памучни или вълнени…
— А бащата на Юд? Никога ли не ви е говорила за него?
— Не, никога.
— Колко пъти идва при вас?
— Четири или пет. Винаги в неделя. Сутринта. Даде ми списък с имена и адреси — на фотографа, на семействата, които биха могли да имат снимки. Прибирах снимките през седмицата. Откривах семействата и лъжех, крадях. Подкупих фотографа с парите, които тя ми даде…
— Тя взимаше ли снимките след това?
— Не. Нали ви казах? Искаше аз да ги изгоря. Когато идваше, просто зачеркваше имената от списъка. След като зачеркна всички, като че ли се поуспокои. И изчезна завинаги. А аз потънах в мрака. Избрах тъмнината, самотата. Само Божият поглед ми е поносим. Оттогава всеки ден се моля за онова момченце. Аз…
Тя млъкна, сякаш изведнъж я осени някаква скрита истина.
— Защо сте дошли? Защо разпитвате? Господи, да не би Юд…
Карим стана.
— Направили сте каквото е трябвало. Но не е свършило работа — каза той глухо. — Момченцето е починало месец по-късно. Не знам при какви обстоятелства. Не знам защо. Но жената не е била толкова луда. А снощи гробът на Юд в Сарзак беше осквернен. Сега съм почти сигурен, че това е дело на дяволите, от които се е страхувала тогава. Тази жена е изживяла истински кошмар, сестро. И кошмарът започва отново.
Сестрата изстена и сведе още повече глава. Карим продължи с по-висок глас:
— Аз съм полицай без много опит, сестро. Бях гамен, сега съм самотник. Но в известен смисъл снощните мръсници нямат късмет с мен. Защото съм дал обещание на момченцето, разбирате ли? Защото идвам от никъде и нищо и никой не може да ме спре. Защото се бия за собственото си знаме, схващате ли? За собственото си знаме!
Полицаят се наведе напред.
— Сега е моментът добре да размислите, сестро. Спомнете си нещо, каквото и да е, което да ме насочи. Трябва да тръгна по следите на майката на Юд.
Монахинята поклати отрицателно глава.
— Нищо не знам.
— Помислете! Къде бих могъл да намеря жената? Къде е отишла след Сарзак? И къде е била преди това? Дайте ми някоя подробност, нещо, което да ми позволи да продължа разследването!
Сестра Андре сподави риданията си.
— Аз… мисля, че тя идваше с него.
— С него?
— С детето.
— Вие видяхте ли го?
— Не. Оставяше го в града, близо до гарата, в един увеселителен парк. Паркът все още съществува, но никога не съм имала смелостта да отида там при панаирджиите… Може би някой от тях ще си спомни за момченцето… Това е всичко, което мога да ви кажа…
— Благодаря ви, сестро.
32
Увеселителният парк бе разположен край железопътната линия на изхода на малкия пуст град. Нямаше зяпачи, никакъв посетител не идваше тук в понеделник вечер.
Карим влезе вътре. Едно голямо колело бавно се въртеше. По спиците му бяха накачени лампички, половината от които не светеха. Под плющящите на вятъра сенници се виждаха томболи, стрелбища… Потискаща картина.
Абдуф неубедено започна да разпитва панаирджиите. Спомена името на детето — Юд Итеро, датата — юли 82-а. Понякога изобщо не получаваше отговор, или само някакво отрицателно ръмжене. Други недоволно питаха: „Преди четиринайсет години? Още нещо да искате?“ Карим се почувства обезсърчен. Кой би могъл да си спомни? Колко ли пъти е идвал Юд тук? Три, четири, най-много пет?
Въпреки това съвестно обиколи целия парк. Вече се готвеше да тръгва, когато забеляза малък цирк. Отправи се натам — не беше истински цирк, по-скоро палатка, в която се изпълняваха някои циркови номера.
Влезе вътре и застина пред ослепителната гледка — пламъци, глух пукот, мирис на бензин. Бяха гълтачи на огън, които се придвижваха в кръг, изпълнявайки странен балет. Глътка бензин. Пламъци. Нова глътка. Нови пламъци.
Карим седна на една от дървените пейки и се взря в начинаещите дракони. Усещаше, че трябва да остане тук, да разпита тези мъже. Не знаеше защо. Накрая един от тях благоволи да го забележи.
— От нашите ли си? — попита.
— От вашите?
— Аха. Панаирджия ли си? Работа ли търсиш?
— Не. Ченге съм.
— Ченге значи. Не приличаш на такъв.
— Зависи от представата ти за ченге.
— Какво искаш?
Карим не отговори. Обгърна с поглед платнения купол, манежа, после си каза, че през 82-а този млад мъж трябва да е бил на петнайсетина години. Попита:
— Преди четиринайсет години беше ли вече тук?
— Ами да. Циркът е на моя старец.
Карим бързо произнесе:
— Търся едно момченце, което може би е идвало тук по онова време. През юли 82-а. Няколко недели подред. Търся хора, които да си спомнят за него.
Гълтачът на огън се вгледа недоверчиво в очите на Карим.
— Сериозно ли говориш, човече?
— Нямам ли такъв вид?
— Как се е казвало момчето ти?
— Юд. Юд Итеро.
— И си въобразяваш, че някой ще си спомни за хлапе, което може би е минало оттук преди четиринайсет години?
Карим се изправи.
— Добре. Остави.
Младият човек внезапно го хвана за якето.
— Юд идва тук няколко пъти. Гледаше ни, докато репетирахме. Беше като хипнотизиран.
— Какво?
— Човече, беше ужасно горещо лято. С Юд бяхме почти на една възраст. Играехме заедно. Научих го да гълта огън. Детски истории.
— И ти си спомняш за него сега, след четиринайсет години?
— Нали на това се надяваше?
Ченгето повиши тон:
— Питам те как така си спомняш.
— Спомням си, защото у Юд имаше нещо по-особено.
Карим потръпна.
— На лицето ли? Нещо по-особено на лицето?
— Не, не на лицето. (Младежът се разсмя.) Човече, Юд беше момиче.
33
Истината бавно се очертаваше. Според огнегълтача детето, с което се беше срещал четири пъти, беше момиченце, грижливо дегизирано като момче. Късо подстригани коси, подходящи дрехи и маниери. Човекът беше категоричен: „Тя никога не ми каза, че е момиче… Това беше нейната тайна, схващаш ли? Само че аз веднага забелязах, че нещо не е наред. Първо, беше много хубава. Страхотно. А и гласът. И дори формите й. Трябва да беше на десет-дванайсет години. Започваше да й личи. Имаше и други неща. Носеше цветни лещи. Очите й бяха черни, обаче мастилено черни, изкуствено черни. Аз бях малък, но си давах сметка за тия неща. И все се оплакваше, че я болят очите…“
Карим бавно сглобяваше елементите от загадката. Майката на Юд се е бояла повече от всичко от дяволите, които искали да унищожат детето й. Вероятно затова е напуснала родния си град и е дошла в Сарзак. Тук — Карим трябваше да се сети — е сменила самоличността си, дала е друго име на детето и е променила пола му. Така е нямало опасност някой да го познае. Но след две години дяволите се появили и в Сарзак. Все още търсели детето и били на път да го открият.
Да я открият.
Майката била обзета от паника. Затова унищожила всички документи, всички регистри и формуляри с името, макар и измислено, на дъщеричката си. И главно снимките, защото едно е било сигурно — дяволите може и да не са знаели новото име на детето, но са познавали лицето му. И са търсели точно това лице — доказателството, уликата. Но кои са били тези преследвачи? И откъде? Карим попита огнегълтача:
— Момиченцето споменавало ли ти е нещо за дяволи?
— За дяволи? Не. Юд не говореше много. Нали ти казвам — бяхме деца. Просто я научих да гълта огън.
— Това интересно ли й беше?
— Направо я очароваше. Казваше, че иска да се научи… за да се защитава. И да защитава майка си.
— Нищо ли не ти каза за майка си?
— Не. Нито веднъж не я видях. Юд оставаше около час или два, после изведнъж изчезваше… Като Пепеляшка.
— Нищо ли друго не си спомняш? Някоя подробност, някакъв по-особен факт?
— Не. Всъщност имаше нещо, на което тя държеше…
— Какво?
— Ами аз веднага я нарекох „Юд“, с английски акцент, като в песента на Бийтълс. Това много я ядоса. Искаше да я наричам Юуд, с френски акцент. Още виждам устенцата й: „Ю-уд“.
Панаирджията се усмихна замечтано. После на свой ред попита:
— Разследване ли водиш? Защо? Какво става с нея? Тя трябва да е вече на…
Карим не го слушаше. Мислеше за момиченцето, което бе учило две години под чуждо име. Как е успяла майката да фалшифицира документите на детето, когато го е записвала в училището? Как е успяла Юд да минава за момче в очите на всички и особено на учителката, която я е виждала всеки ден?
Внезапно му хрумна нещо. Вдигна очи и попита огнегълтача:
— Имате ли телефон?
— Естествено. Да не сме клошари? Ела.
Карим набра номера на директорката на училището.
— Спомняте ли си учителката, за която ми разказвахте, онази, която напуснала училището през 82-а?
— Разбира се.
— Казахте, че е преподавала на втори и трети клас?
— Точно така.
— Всъщност на класовете на Юд Итеро.
— Да. Може и така да се каже, но това често се случва…
— Как й беше името?
— Чакайте да видя… Фабиен Паско.
Името не говореше нищо на Карим. И нямаше нищо общо с псевдонима на детето. Попита:
— Знаете ли бащиното й име?
— Това е бащиното й име.
— Не беше ли омъжена?
— Беше вдовица. Поне така пише на фиша й. Странно. Върнала си бе бащиното име.
— Как се казваше по мъж?
— Момент… Ето: Еро.
Отново задънена улица.
— Добре. Благодаря ви, аз…
Внезапно се сети. Ако беше прав, ако тази жена бе майката на Юд, фамилията на момиченцето трябва да е била също Еро. А малкото му име…
Карим си спомни думите на панаирджията. Защо Юд толкова е държала да произнасят името й по френски? Може би защото й е напомняло истинското й име?
— Изчакайте малко.
Коленичи и написа върху пясъка с нервна ръка двете имена с главни букви. Едно под друго. ...
ФАБИЕН ЕРО
ЮД ИТЕРО
Последните две срички имаха еднакво звучене. Размисли, после изтри с ръка имената и написа, разделяйки сричките: ...
Ю-ДИ-ТЕ-РО
После: ...
ЮДИТ ЕРО
За малко да нададе победоносен рев. Юд Итеро се наричаше всъщност Юдит Еро.
Момченцето беше момиченце. И майката наистина беше учителката. Бе върнала бащиното си име, за да заличи следите, и леко бе променила името на детето си, несъмнено, за да не го безпокои прекалено или за да му е по-лесно да приеме новата си самоличност на момче.
Карим стисна юмруци. Сигурен бе, че нещата са станали точно така. Жената е успяла да промени самоличността на детето си, защото самата тя е била в училището. Това обясняваше лекотата, с която е заблудила всички в Сарзак и е откраднала официалните документи. С треперещ глас Карим попита директорката:
— Можете ли да получите по-подробни сведения за тази учителка от академията?
— Тази вечер ли?
— Тази вечер.
— Ами… Да, познавам там някои хора. Възможно е. Какво искате да знаете?
— Искам да знам къде е отишла Фабиен Паско-Еро след като е напуснала Сарзак. И къде е преподавала, преди да дойде в града ви. И с кого се е познавала. Имате ли клетъчен телефон?
Жената му даде номера си. Карим продължи:
— Колко време ви е нужно, за да отидете лично до академията и да получите тази информация?