— Това е женско име, нали?
Карим се обърна. Селие стоеше зад него с големите си патъци и уплашения си вид. Лейтенантът отговори с половин уста:
— Не, мъжко е.
— Да не е английско?
— Еврейско.
Селие си изтри челото.
— Господи, да не е оскверняване като в Карпантрас? Да не е замесена крайната десница?
Карим се изправи и отърка една в друга ръцете си.
— Не, не мисля. Бъди така добър, изчакай ме на портала с другите.
Селие се отдалечи, като ругаеше под нос. Карим отново заразглежда отворената врата. После се реши да влезе вътре. Приведе се и заслиза по стъпалата, като запали фенера си. Имаше чувството, че нарушава вековно табу. Не беше вярващ и се поздрави за това. Спря пред малкия ковчег от светло дърво. С пресъхнало гърло се приближи и го огледа. Беше дълъг около метър и шейсет и украсен по ъглите със сребърни арабески. В добро състояние. Карим го опипа, като си каза, че без ръкавици не би посмял да го докосне. Яд го беше, че изпитва такъв страх. На пръв поглед ковчегът не бе отварян. Захапа фенера и се приготви за по-подробен оглед, когато чу зад себе си глас:
— Какво правите тук?
Карим подскочи. Отвори уста, фенерът падна върху дървения ковчег. На вратата стоеше човек с приведени рамене и кепе на главата. Арабинът пипнешком затърси фенера си и едва изрече:
— Полиция. Аз съм лейтенант от полицията.
Човекът горе изръмжа:
— Нямате право да влизате тук.
Карим знаеше, че прави нарушение. Дори в случай като този му беше нужно писмено разрешение, подписано от семейството, или специална заповед от началството. Изкачи стъпалата и каза:
— Дръпнете се. Излизам.
Човекът се отмести. Карим погълна светлината като еликсир. Извади трицветната си карта и заяви:
— Карим Абдуф. От комисариата в Сарзак. Вие ли открихте оскверняването?
Човекът мълчеше и оглеждаше арабина с безцветните си очи — мехурчета въздух в сива вода.
— Нямате право да влизате тук.
Карим разсеяно кимна.
— Добре, добре. Хайде да не спорим. Ченгетата винаги имат право.
После продължи:
— Кажете ми какво знаете. В колко часа открихте това?
Старецът въздъхна.
— Дойдох в шест. Тази сутрин имаме погребение.
— Кога за последен път минахте оттук?
— В петък.
— Значи може да са проникнали в гробницата по всяко време през уикенда?
— Аха. Обаче си мисля да е било тази нощ.
— Защо?
— Щото валя в неделя следобед, а в гробницата няма влага… Значи вратата трябва да е била затворена.
Карим попита:
— Наблизо ли живеете?
— Никой не живее наблизо.
Арабинът огледа малкото гробище, в което цареше покой и ведрост.
— Да са идвали насам скитници?
— Не са.
— Никакви подозрителни посетители? Да е имало прояви на вандализъм? Някакви окултни церемонии?
Пазачът се изплю върху чакъла.
— Нищо такова.
— Гробница само за едно дете… Малко странно, а?
— Аха. Странно е.
— Познавате ли родителите?
— Тц. Никога не съм ги виждал.
— Бяхте ли тук през 82-а?
— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.
— Гробницата изглежда поддържана.
— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.
Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.
— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.
— А? Май да.
— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?
— Не.
Карим се изправи и свали ръкавиците си.
— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.
Старецът кимна с глава.
9
Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:
— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?
— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?
— Моля ви, отговорете на въпроса ми.
— Ами… Трябва да погледна в архивите.
— Да вървим тогава. Веднага.
Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.
— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.
— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.
Внезапно забеляза, че жената се колебае.
— Какво има?
— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…
— Какво?
— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.
Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.
— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.
— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.
Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.
— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?
— Втори. Или дори трети.
Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:
— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?
Директорката размисли.
— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.
Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.
— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…
Карим огледа ключалката. Насилена, но пак крайно внимателно. Влезе вътре. Просторно таванско помещение без прозорец, само с малка капандура с решетки. Върху метални конструкции бяха натрупани множество папки. Миришеше на суха и прашна хартия.
— Къде са папките за 81-а и 82-а? — попита Карим.
Без да отговори, директорката се отправи към една купчина и започна да рови в нея. Трябваха й само няколко минути, за да каже:
— И те са изчезнали.
Карим усети, че го полазват тръпки. Училището. Гробището. Годините 1981 и 1982. Името на момченцето — Юд Итеро. Тези елементи бяха свързани в едно цяло.
— Тук ли бяхте през 1981-а?
Жената кокетно изрече:
— Хубава работа, инспекторе. Тогава бях още студентка.
— Нищо особено ли не е случило в училището по онова време? Нещо сериозно, за което да сте чували?
— Не. Какво имате предвид?
— Някой ученик да е умрял.
— Не. Не съм чувала за подобно нещо. Но бих могла да се осведомя.
— От кого?
— В областната академия. Аз…
— Ще можете ли да узнаете дали момченце на име Юд Итеро е учило тук през тези две години?
— Ами… няма проблем, инспекторе. Ще…
— Побързайте. Ще мина след малко.
Карим заслиза по стълбите, но спря на средата и се обърна.
— Само едно нещо за полицейската ви култура. Днес ченгетата не са „инспектори“, а „лейтенанти“. Като в Америка.
Директорката широко отвори очи и се загледа след изчезващата сянка.
От всички ченгета в управлението Карим най-малко мразеше шефа Крозие. Не защото му беше началник, а защото прекрасно си познаваше работата и понякога проявяваше истинска интуиция на копой.
Роден в Лот, бивш военен, петдесет и четири годишният Анри Крозие работеше във френската полиция от двайсетина години. Имаше нос като картоф, а косата му изглеждаше сресана с гребло. Излъчваше строгост и твърдост, но понякога проявяваше объркващо добродушие. Крозие беше самотник. Нямаше жена, нито деца и да си го представиш в семейно обкръжение си беше чиста фантастика. По тази самотност си приличаха с Карим. Но само по нея. Иначе шефът притежаваше всички черти на ограничено и дори тъповато френско ченге. Нещо като хрътка, която би искала да се преобрази в немска овчарка.
Карим почука и влезе в кабинета му.
— Какво става? — попита Крозие, седнал зад бюрото си.
— Обир и оскверняване. И двете много дискретни и внимателни. И много странни.
Крозие изръмжа:
— Какво са откраднали?
— В училището няколко регистъра от архивите. На гробището не знам. Трябва да се направи внимателен оглед вътре в гробницата, където…
— Мислиш, че двата случая са свързани?
— Как да не си го помислиш? Два обира през един и същ уикенд в Сарзак. Съвпадението може да съсипе всяка статистика.
— Откри ли връзка между двата случая?
Крозие почисти дъното на черната си лула. Карим мислено се усмихна: карикатура на комисаря от черните серии от петдесетте години.
— Струва ми се, че да. Тънка връзка, но…
— Слушам те.
— Осквернената гробница е на момченце с оригинално име. Юд Итеро. Починало е на десетгодишна възраст през 1982-а. Може би си спомняте?
— Не. Продължавай.
— Откраднатите регистри са от 81-а и 82-а година. Казах си, че може би малкият Юд е учил в това училище и то точно през тези години…
— Имаш ли с какво да подкрепиш тази хипотеза?
— Не.
— Провери ли в другите училища?
— Не още.
Крозие дръпна от лулата си. Карим се приближи към него и каза с най-благия си тон:
— Нека аз да водя разследването, господин комисар. Усещам нещо тъмно в тези случаи. Има някаква връзка.
Може да изглежда невероятно, но ми се струва, че са пипали професионалисти. Търсели са нещо. Нека най-напред открием родителите на детето, после ще направя задълбочен оглед на гробницата. Аз… Не сте ли съгласен?
Комисарят бе свел очи и грижливо тъпчеше лулата си. Измърмори:
— Скинарите са.
— Какво?
Крозие вдигна поглед.
— Казвам, че гробището е работа на бръснатите глави.
— Какви бръснати глави?
Комисарят се разсмя и скръсти ръце.
— Виждаш ли, още много има да учиш за нашето местенце. Трийсетина са. Живеят в един изоставен склад в Келюс. На двайсет километра оттук.
Абдуф се замисли. После подхвана:
— Мисля, че грешите.
— Селие ми каза, че гробът е еврейски.
— Нищо подобно! Казах просто, че Юд е еврейско име, производно на Юда. Това не означава нищо. В гробницата няма никакъв символ на еврейската религия, а и евреите предпочитат да бъдат погребвани в семейните си гробници. Господин комисар, това дете е починало на десетгодишна възраст. В такива случаи на еврейските надгробни плочи винаги има някаква рисунка, мотив, който да илюстрира рано прекъснатия живот. Примерно част от колона или отсечено дърво. Тази гробница е християнска.
— Голям специалист си. Откъде знаеш всичко това?
— Чел съм го.
Крозие невъзмутимо повтори:
— Само са скинарите.
— Това е нелепо. В случая няма расизъм. Нито дори вандалщина. Търсено е нещо друго…
— Карим — прекъсна го Крозие с приятелски тон, в който се усещаше известно напрежение. — Ценя оценките и съветите ти. Но все още аз командвам тук. Довери се на стария звяр. Тръгни по следата на бръснатите глави. Ако им направиш едно посещение, може и да разберем нещо.
Карим се изправи и преглътна.
— Сам?
— Не ми казвай, че се боиш от няколко остригани младежи.
Карим не отговори. Крозие си падаше по подобни изпитания. В неговото съзнание това означаваше едновременно да направиш мръсно и да проявиш уважение. Лейтенантът опря ръце в ръба на бюрото. Ако Крозие иска да играе, той нямаше нищо против.