— Страшен майтап — каза сърдито Гедер. — Ще ида да намеря някакви чисти…
— А, не — прекъсна го Содай с носовия си аристократичен говор. — Моля те, приятелю. Не разваляй всичко. Беше шега! Приеми го като шега, моля те.
— Така е — каза Клин и преметна ръка през раменете на Гедер. — Позволи ни да ти поднесем извиненията си. Хайде, приятели! Към палатките!
Четиримата се запрепъваха в мрака, повлекли Гедер със себе си. От четиримата единствено Джори, изглежда, му съчувстваше искрено, пък макар и мълчаливо.
В детските си години Гедер често си мислеше какво ли ще е да служи на краля, да тръгне на военен поход, да докаже съобразителността и бойните си умения. Четеше книги за древни герои, слушаше занемял пиянските историйки на баща си за войнишкото другарство.
Реалността го разочарова.
Палатката на капитана беше от дебела кожа, изпъната върху метално скеле. От тавана висяха копринени драперии, в ямата гореше голям огън, димът се отвеждаше навън посредством висящ комин от осаждена кожа на тънки вериги. Беше горещо като в разгара на лятото, имаше пълна с вода вана и Гедер свали мръсните си дрехи, без да се разтрепери зиморничаво. Другите свалиха ръкавиците и куртките, които бяха пострадали в някаква степен от допира си с Гедер, и едно момче тимзин отнесе купчината.
— Ние, приятели мои, сме гордостта и надеждата на Антеа — заяви Клин, докато сипваше вино в една висока чаша.
— За крал Симеон! — каза Госпи.
Клин тикна чашата в ръката на Гедер и изправи гръб, стиснал тържествено кожения мях.
— За кралството и империята — каза той. — А ванайското парвеню да го духа!
Другите наставаха. Гедер се изправи във ваната, нищо че водата се стичаше по него, защото да остане седнал би било държавна измяна, пък макар и дребна. Това беше първата от много наздравици. Сър Алан Клин си имаше много кусури, но никога не пестеше виното. И ако Гедер имаше чувството, че допълват неговата чаша по-често от чашите на другите четирима, то това несъмнено беше знак за смущението на капитана, един вид извинение за грубата шега.
Содай изрецитира последния си сонет, цветиста възхвала на една от най-популярните обозни курви, които пътуваха с войската. Клин го надмина, като изнесе пространна реч за мъжките добродетели, а именно майсторство в боя, изтънчените изкуства и сексуалната мощ. Джори и Госпи изпълниха весела песничка на два гласа, акомпанирайки си с барабан и тръстикова свирка. Когато дойде ред на Гедер, той се изправи във ваната, чиято вода отдавна беше изстинала, и изпълни едно конкретно стихотворение заедно със съпътстващата го джига. Стихотворението го беше научил от баща си по време на сериозен запой и досега не го беше изпълнявал пред чужди хора. Чак когато завърши изпълнението си и видя, че другите се превиват и цвилят от смях, съобрази, че трябва да е адски пиян, за да повтори стихотворението точно тук и точно сега. Усмихна се в опит да прикрие жегналата го тревога. Дали не беше станал неволен съучастник в собственото си унижение? Усмивката му ги развесели още повече и те се смяха, докато Клин, останал без дъх, не удари по пода и не даде знак на Гедер да седне във ваната.
Поднесоха им сирене и наденица, още вино, симиди и туршия, още вино. Говориха за неща, които упорито се отскубваха от вниманието на Гедер и не оставиха никаква следа в спомените му. По някое време си даде сметка, че дърдори адски сериозно за удавените като артистично изражение, или може би като естетическо намерение.
Събуди се в палатката си от навосъчен брезент. Беше му студено, болеше го всичко и нямаше спомен как се е озовал тук. Оскъдната немилостива светлина на зората нахлуваше неканена през тънкото платно. Вятър подсвиркваше навън. Гедер се зави презглава с одеялото, както се забраждат рибарските съпруги, с надеждата да поспи още малко. Ленивите пипалца на съня тъкмо полазваха ума му, когато пронизителният зов за сбор сложи окончателно край на почивката му. Гедер се надигна с мъка, облече чиста униформа и върза косата си на тила. Коремът му се бунтуваше шумно. Главата му се чудеше дали повече я боли, или повече й се гади. Ако повърнеше в палатката, никой нямаше да го види, но пък щеше да отвори работа на оръженосеца си, който да почисти повръщаното, преди войската да е поела в поход. Ако излезеше да повърне навън, със сигурност щяха да го видят. Зачуди се колко ли е изпил снощи. Прозвуча вторият сигнал за сбор. Вече нямаше време за повръщане. Гедер стисна зъби и тръгна към палатката на капитана.
Ротата се беше строила — Калиам, Алинтот и две дузини други рицари, мнозина смогнали да навлекат ризници и нагръдници. Зад всеки от рицарите в пет редици се редяха сержантите и пешаците. Гедер Палиако направи геройски опит да изправи снага, защото знаеше, че мъжете зад него свързват шансовете си за слава и оцеляване с неговата компетентност. Точно както неговите шансове за въпросните неща зависеха от капитана, от лорд Терниган над него и накрая от върховния маршал, който командваше цялата армия.
Сър Алан Клин излезе от палатката си. В хладната светлина на утрото беше образ и подобие на образцовия воин. Светлата му коса беше събрана назад. Униформата му беше толкова черна, че приличаше на изрязана от среднощна доба. Широките му плещи и издадената брадичка бяха като на оживяла статуя. Двама роби изнесоха стъпенка и я поставиха пред него. Капитанът се качи на импровизирания подиум.
— Мъже — каза високо. — Вчера лорд Терниган разпрати нови заповеди. Ванаи е сключил съюз с Макиа. Съгледвачите ни докладват, че шестстотин пехотинци са потеглили в подкрепа на Ванаи и в момента се придвижват натам.
Замълча, докато хората смелят новината, и Гедер свъси чело. Макиа не беше традиционен съюзник на Ванаи. Тъкмо напротив. Двата града се бяха хванали за гушите заради търговията с подправки и тютюн и споровете им датираха поне от поколение. Чел беше, че сградите във Ванаи са дървени, защото Макиа контролирала каменоломните, а дървеният материал се транспортирал по реката от север. Но сигурно имаше други фактори, за които Гедер не знаеше нищо.
— Тези подкрепления няма да спасят Ванаи — продължи Алан. — Най-вече защото докато пристигнат, ние ще сме поели контрола над града.
Гедер усети как челото му се свъсва още повече, усети и възел от лоши предчувствия в изтерзания си корем. Пътят по вода от Макиа до Ванаи беше пет-шест дни най-много, а самите те бяха на седмица път от границата. За да пристигнат във Ванаи преди подкрепленията, трябваше да…
— Днес започваме усилен марш — каза Алан. — Ще спим на седлата. Ще се храним в движение. А след четири дни ще нападнем изненадващо Ванаи и ще покажем на ванайците каква сила притежава Разсечения трон! За краля!
— За краля! — извика Гедер в хор с останалите и вдигна уставно ръка, макар че основно беше зает с усилието да не се разреве.
Знаели го бяха. Още снощи го бяха знаели. А той вече предусещаше растящата болка в бедрата и гърба си. Пулсирането в главата му се удвои. Джори Калиам срещна погледа му за миг и отклони очи.
Това им беше шегата, това. Номерът с клозета беше само началото. Първо го бяха накиснали в лайната, после бе дошъл редът на извиненията. Залъжете го с топла вана. Напълнете тумбака му с вино. Накарайте го да танцува. Споменът как рецитира мръсните римички на баща си и танцува джига във ваната го прободе като нож в гърба. И всичко това за да обявят началото на усилен поход, докато дебелият идиот Палиако се опитва да не повърне пред строя. Бяха му отнели последния нормален сън и сега четири дни щяха да се забавляват със страданията му.
Другарството на меча. Братството на военната кампания. Празни думи. И тук не беше по-различно. Беше същото като у дома. Силните се подиграваха със слабите. Красивите съжаляваха грозноватите. Навсякъде и винаги хората с власт решаваха кого да похвалят и кого да превърнат в посмешище. Гедер се обърна и тръгна към палатката си. Оръженосецът му беше спешил робите да съберат багажа. Гедер не им обърна внимание. Влезе в палатката за последните минутки на уединение преди битката, от която го деляха дни. Посегна да вземе книгата.
Книгата не беше там, където я беше оставил.
Студени тръпки, които нямаха нищо общо с есента, плъзнаха по гръбнака му.
Не помнеше кога и как се е прибрал снощи. Можеше да я е преместил. Сигурно се беше опитал да почете преди лягане. Потърси я сред разбърканите завивки на походното си легло, погледна и под него. Разрови униформите си, претърси и дървения сандък, в който държеше другите си неща. Книгата я нямаше никъде. Задъхваше се. Лицето му се беше сгорещило, но дали от срам, или от гняв, нямаше време да мисли. Излезе от палатката си и робите побързаха да застанат мирно. Из целия лагер палатките се сгъваха и всичко се товареше във фургони и на мулешки гръб. Нямаше време. Гедер кимна на дартинския си оръженосец и робите се разбързаха да довършат багажа му. Гедер тръгна през лагера, стъпките му забавени от страх. Но трябваше, трябваше да си върне книгата.
Палатката на капитана вече беше събрана, кожените платна — свалени от металната рамка, самата рамка — разглобена на съставните си части и готова за път. Голото парче земя, където Гедер беше пирувал предната нощ, беше като приказен дворец от детска приказка, който изчезва при изгрев-слънце. Само дето сър Алан Клин беше там с кожения си походен плащ и с хубавия меч на кръста. Фуражирът, огромен мъж от смесен произход с доминираща кръв на йему, изслушваше заповедите му. Чинът на Гедер му даваше право да ги прекъсне, но той не го направи. Вместо това изчака.
— Палиако — каза Клин. От снощната топлота нямаше и помен.
— Милорд — каза Гедер. — Извинете, че ви притеснявам, но когато се събудих тази сутрин… след снощи…
— Изплюй камъчето, човече.
— Имах една книга, сър.
Сър Алан Клин затвори благородните си очи с дълги ресници.
— Мислех, че сме приключили с това.
— Така ли, сър? Значи знаете за книгата? Показал съм ви я?
Капитанът отвори очи и обходи с поглед организирания хаос на вдигащия се лагер. Гедер се почувства като момче, което губи времето на своя зает учител.
— Философско есе — каза Клин. — Стига бе, Палиако. Философско есе! Как може?!
— Беше по-скоро заради превода — излъга Гедер, внезапно засрамен от литературния си ентусиазъм.
— Доста… смело от твоя страна да си признаеш подобна слабост — каза Клин. — И смятам, че постъпи правилно, като реши да унищожиш книгата.
Сърцето на Гедер подскочи.
— Да я унищожа ли, сър?
Алан го погледна изненадано. А може би с престорена изненада.
— Изгорихме я снощи — каза капитанът. — Двамата, ти и аз, точно след като те заведох в палатката ти. Не помниш ли?
Гедер не знаеше дали капитанът го лъже, или казва истината. Изминалата нощ му беше като в мъгла. Не помнеше почти нищо. Възможно ли бе да е оглупял дотолкова от виното, че да се отрече от страстта си към философията и да изгори собствената си книга? Или сър Алан Клин, негов капитан и командир, го лъжеше в очите? И двата варианта му се струваха малко вероятни, но все единият трябваше да е верен. А да признае неведението си означаваше да признае, че не може да носи на пиене и че с право го смятат за посмешище на ротата.