— Всички са сигурни. Само за това говорят. Как богаташите отплуват като плъхове от горяща баржа, а банките им съдират по две кожи от гърба. Когато представят менителниците си в Карс, Киаря или Столборн, няма да получат и половината от стойността им.
— Пазарът се диктува от купувача, вярно е — каза доволно магистър Иманиел. — Но може да възникне проблем с наличността.
След вечеря Ситрин се качи в стаята си и отвори прозореца да позяпа вдигащата се над каналите мъгла. Въздухът миришеше на есенното ленено масло, с което мажеха дървените сгради и мостове като защита срещу предстоящите дъждове и снегове. Усещаше се и богатият зелен аромат на водораслите, които растяха в канала. Понякога Ситрин си представяше големите къщи като кораби, които се носят по гигантска река, а каналите — като единна неизбродна мрежа, чиито дълбини са недостъпни за нейния взор.
В края на улицата една от железните порти се беше отворила и скърцаше под поривите на вятъра. Ситрин потръпна зиморничаво, затвори прозоречните капаци, съблече се за лягане и духна свещта.
Събудиха я крясъци. А после на вратата се потропа тежко — като с тояга с оловен накрайник.
Ситрин отвори капаците и се наведе през прозореца. Мъглата се беше вдигнала и улицата се виждаше ясно. Десетина мъже с ливреите на принца, половината с вонливи факли в ръце, се тълпяха пред вратата. Гласовете им бяха високи, развеселени и коравосърдечни. Един от войниците погледна нагоре, видя я и се ухили. Ситрин не знаеше какво става, затова се усмихна смутено и се дръпна назад. Кръвта й изстина още преди да е чула гласовете — тревожния тон на магистър Иманиел, смеха на капитана, а после и сърцераздирателния вик на Кам.
Хукна надолу по стълбището. Слабият светлик на далечен фенер къпеше коридорите в по-светла отсянка на черното. Дълбоко в себе си Ситрин разбираше, че да тича към входната врата е лудост, че би трябвало да тича в обратната посока. Но беше чула гласа на Кам и трябваше да разбере какво става.
Когато стигна до вратата, стражарите си бяха тръгнали. Магистър Иманиел стоеше като истукан с фенер от метал и стъкло в ръка. Лицето му беше безизразно. Кам бе коленичила до него, притиснала юмрук към устата си. А Безел — съвършеният Безел, Безел красавецът — лежеше на каменния под, окървавен, но некървящ. Ситрин усети как вик се надига в гърлото й и спира там като в капан.
— Доведи хитрец — каза магистър Иманиел.
— Късно е — каза Кам със задавен от сълзи глас.
— Не съм те питал. Доведи хитрец. Ситрин, ела. Помогни ми да го внесем.
Надежда нямаше, но въпреки това направиха каквото им беше казано. Кам наметна вълнен плащ и излезе на бегом. Ситрин хвана Безел за краката, магистър Иманиел го хвана за раменете. Внесоха младежа в трапезарията и го положиха на голямата дървена маса. По лицето и ръцете на Безел имаше порезни рани. Дълбок срез започваше от едната му китка и свършваше малко под лакътя, ръкавът бе съдран от острието. Безел не дишаше. Не кървеше. Изглеждаше спокоен, все едно спи.
Хитрецът дойде, втри някакви прахчета в празните очи на Безел, притисна длани към неподвижните му гърди, призова духовете и ангелите. Безел си пое дъх дълбоко и накъсано, но магията се оказа недостатъчна. Магистър Иманиел плати на хитреца три тежки сребърни монети и го отпрати. Кам запали огън в камината и пламъците заиграха по лицето на Безел: създаваха лъжлива илюзия за живот там, където живот нямаше.
Магистър Иманиел стоеше до масата и гледаше пода. Ситрин пристъпи и хвана ръката на Безел — студена, вкочанена почти. Стонове напираха в гърдите й, но сълзи нямаше. Страх и болка вилнееха в нея, но не намираха изход. Не можеше да повярва, не можеше да повярва. Вдигна очи и видя, че магистър Иманиел я гледа.
— Трябваше да отстъпим — обади се Кам. — Да дадем на принца каквото иска. Това са само пари.
— Донеси ми негови дрехи — каза магистър Иманиел. — Чиста риза. И онзи червения жакет, който той не харесваше.
Очите му вече не гледаха в една точка, а се стрелкаха все едно четат думи, написани във въздуха. Кам и Ситрин се спогледаха. Първата налудничава мисъл на Ситрин бе, че магистърът иска да изкъпе и облече тялото за погребение.
— Кам? — каза магистър Иманиел. — Не ме ли чу?
Старата жена до камината се надигна и забърза във вътрешността на къщата. Магистър Иманиел се обърна към Ситрин. Лицето му беше почервеняло, но дали от гняв, срам или нещо по-дълбоко, Ситрин не смееше да гадае.
— Можеш ли да караш каруца? — попита я той. — С малък впряг? От две мулета.
— Не знам — каза Ситрин. — Може би.
— Събличай се — каза той.
Ситрин примигна.
— Нощницата — продължи магистърът. — Съблечи я. Трябва да видя с какъв материал ще работим.
Смутена, Ситрин посегна към връзките на раменете си, развърза ги и остави нощницата да се свлече на пода. Настръхна от студения въздух. Магистър Иманиел я обиколи бавно, като издаваше тихи гърлени звуци. Оглеждаше я преценяващо, макар че какво точно преценяваше, беше загадка. Трупът на Безел не помръдваше. Ситрин се засрами. Осъзна, че за пръв път стои гола пред погледа на мъж.
Кам се върна, очите й се ококориха, а ченето й провисна. А после, след няма и миг, лицето й се втвърди като камък.
— Не — каза тя.
— Дай ми ризата — нареди магистър Иманиел.
Кам не реагира. Магистърът отиде при нея и взе от ръцете й дрехите на Безел. Тя не понечи да го спре. Без да каже и дума, магистър Иманиел нахлузи ризата през главата на Ситрин. Материята беше мека и топла, ухаеше на Безел. И беше достатъчно дълга, за да възстанови поне отчасти благоприличието. Магистър Иманиел се дръпна назад, огледа я изпитателно и бръчките в ъгълчетата на очите му се позагладиха. Подхвърли жакета на Ситрин и й даде знак да го облече.
— Ще трябва да играе иглата тук-там — каза той, — но иначе става.
— Не го правете, сър — обади се Кам. — Тя е момиче.
Магистър Иманиел не й обърна внимание. Вместо това се приближи отново и прибра косата на Ситрин назад. Потърка пръсти, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после се наведе към камината и прокара палец по нагара от сажди. Натърка брадичката и страните на Ситрин с чернилката, която миришеше на стар дим.
— Ще ни трябва нещо по-добро, но… — каза очевидно на себе си. — Така… как ти беше името?
— Ситрин — каза тя.
Магистър Иманиел се изсмя хрипливо.
— Това не е име за каруцарче като теб. Таг. Ти си Таг. Кажи го.
— Аз съм Таг — каза тя.
Магистър Иманиел изкриви презрително лице.
— Говориш като момиче, Таг.
— Аз съм Таг — повтори Ситрин, този път с по-дебел глас.
— Става — каза той. — Горе-долу. Но ще трябва да поработим още.
— Не го правете — обади се Кам.
Магистър Иманиел се усмихна. Усмивката не стигна до очите му.
— Принцът премина границата — каза той. — Политиката на банката е категорична. Той няма да получи нищо.
— Виесте политиката на банката — възрази Кам.
— И съм категоричен . Таг, момче? След седмица ще отидеш при майстор Уил в Стария град. Той ще те наеме за каруцар в керван, който потегля към Северобреж. Товарът е от небагрени вълнени платове, които Уил се надява да спаси от войната.
Ситрин нито кимна, нито поклати глава. Виеше й се свят, имаше чувството, че е част от нечий ужасен кошмар.
— Като стигнете в Карс — продължи магистър Иманиел, — ще закараш каруцата при холдинговата компания. Ще ти дам карта и указания. И писмо, в което се обяснява всичко.
— Ама това са седмици път! — развика се Кам. — Или месеци, ако е паднал сняг в прохода.
Магистър Иманиел се обърна към нея. В очите му пламтеше гняв. Гласът му беше тих и студен.
— И какво искаш да направя? Да я задържа тук? Наистина ли вярваш, че ще е на по-сигурно място в нашата къща, отколкото като каруцарче в търговски керван? А и няма просто така да приема загубата, няма!
— Не разбирам — каза Ситрин. Чу гласа си някак отдалече, сякаш крещеше да надвика прибоя.
— Хората на принца ни наблюдават — обясни магистър Иманиел. — Вероятно наблюдават всички служители на банката. Както и повереницата на банката, Ситрин полусинайката. Каруцарчето Таг, от друга страна…
— Каруцарче? — каза Ситрин, повече като ехо на неговите думи, отколкото като плод на собствени размисли.
— Каруцата е фалшива — каза Кам, гласът й бе натежал от отчаяние. — Безел трябваше да я откара. Да пренесе тайно толкова пари, колкото успеем да измъкнем от града.
— Златото? — попита Ситрин. — Искаш аз да откарам златото до Карс?
— Част от него, да. — Магистър Иманиел кимна. — Но златото е тежко. Затова е по-добре да изпратим скъпоценни камъни и бижута. Те са с по-висока стойност. Подправки. Тютюн на листа. Коприна. Неща, с които да напълним каруцата, без да строшим осите й. И счетоводните книги също. Истинските. Колкото до монетите и златните слитъци… е, все ще измисля нещо и за тях.
Усмихна се като изрисувана маска. Трупът на Безел сякаш помръдна рамене на треперливата светлина. Студено течение ужили голите бедра на Ситрин, а възелът в стомаха й се стегна толкова, че в устата й загорча на повръщано.
— Можеш да се справиш, мила моя — каза магистър Иманиел. — Вярвам в теб.
— Благодаря — промълви тя и преглътна.
Ситрин вървеше по ванайските улици със стегнат на топка стомах. Фалшивият й мустак беше от онези тънки рехави нещица, които съзряващите момчета си отглеждат с гордост. Дрехите й бяха сбиротък от ризи и жакети на Безел, преправени в уединението на банката, и каквито там евтини закърпени дрипи успяха да намерят с Кам. Не бяха посмели да й купят нищо ново. Косата й бяха боядисали с чай — резултатът беше безцветно мишо кафяво — и я бяха сресали напред, за да й скрива максимално лицето. Ситрин вървеше с широки крачки, както й беше показал магистър Иманиел, а в гащите си усещаше овързаната топка плат, напъхана там да й напомня, че би трябвало да има пишка.
Чувстваше се като последната глупачка, че и по-лошо. Чувстваше се като актьор с клоунска маска и огромни обувки. Чувстваше се като най-непохватния измамник в града, в целия свят. А всеки път, когато затвореше очи, трупът на Безел я чакаше. Викнеше ли някой на улицата, сърцето й подскачаше. Убедена бе, че всеки момент ще я застигне нож, стрела, тояга с оловен край. Ала улиците на Ванаи не й обръщаха внимание.
Ванаи беше зает с подготовката за война, навсякъде. Търговци заковаваха с дъски витрините си. Фургони и каруци задръстваха улиците — семейства, смятали да останат в града, сега бяха променили решението си и бързаха да се изнесат към провинцията, а други, които вече бяха заминали, се връщаха, решили, че тук ще е по-безопасно, отколкото на село. Викачи на служба при принца уведомяваха на висок глас гражданите за подкреплението, което новият съюзник на Ванаи е пратил насам, а престарелите тимзини, които по навик клечаха край кея, се смееха и казваха, че ще е по-добре да ги завладеят антийците, отколкото да ближат задника на Макиа. Хората се пръскаха пред плъзналите групи по мобилизацията като кокошки пред глутница вълци. А в Стария град високите тъмни богато резбовани врати на майстор Уил бяха отворени широко. Улицата беше пълна с каруци и фургони, с мулета, коне и волове. Керванът се събираше на площадчето. Ситрин си проби път през навалицата към майстор Уил.