— Сър — каза тя с тих глас. Майстор Уил не й отговори, затова тя го подръпна несмело за ръкава.
— Какво? — Старецът я погледна.
— Казвам се Таг, сър. Магистър Иманиел ме праща да карам неговата каруца.
Очите на майстор Уил за миг се разшириха и той хвърли поглед наоколо да провери дали някой не ги слуша. Ситрин се ощипа мислено. Не каруцата на магистър Иманиел. Банката нямаше каруца в кервана. Тя щеше да кара каруца с вълнени платове. Първата й грешка. Майстор Уил се изкашля и я хвана за рамото.
— Закъсня, момче. Помислих, че няма да дойдеш.
— Съжалявам, сър.
— За бога, дете, по-добре не говори.
Поведе я бързо през навалицата към една тясна висока каруца. Вехтите дъски изглеждаха яки, а на извити железни пръчки беше опънат насмолен брезент, който да пази от дъжда топовете сив плат. Осите бяха железни и дебели, колелетата — обковани със стомана. Твърде яка каруца за някакви си топове плат. Двете мулета във впряга едва ли можеха да теглят нещо толкова тежко, помисли си с ужас Ситрин. Цялата схема беше повече от прозрачна. Стражите на принца щяха да се досетят за измамата дори без нейното позорно пелтечене и смехотворна маскировка. Стомахът й се надигна. Добре, че не беше яла нищо тази сутрин — фалшивите й мустаци едва ли щяха да издържат на повръщането. Майстор Уил се наведе към нея и прошепна в ухото й:
— Най-отгоре има два реда плат. Отдолу са подредени запечатани кутии и сандъчета. Ако брезентът пропусне и товарът се намокри, няма страшно.
— Книгите… — промълви тя.
— Книгите са опаковани в толкова овчи кожи и восък, че можеш да вкараш каруцата в морето. За тях нямай грижа. Не мисли какво има отзад. И в никакъв случай недей да ровиш в товара.
Ситрин се подразни. Той за глупачка ли я имаше, или какво?
— Можеш да спиш отгоре, върху платовете — продължи майстор Уил. — Никой няма да се усъмни. Слушай какво ти казва водачът на кервана, грижи се за мулетата и недей да си общуваш много-много с другите.
— Да, сър — каза тя.
— Добре тогава. — Старецът я потупа по рамото. Усмивката му беше насилена и напрегната. — Желая ти късмет.
Обърна й гръб и тръгна към магазията си. Ситрин с мъка потисна желанието си да извика след него. Указанията му бяха толкова оскъдни… Сигурно имаше още нещо, някаква задача за нея, подготовка някаква и съвет, който да й даде. Преглътна, сгърби рамене и обиколи каруцата. Мулетата я погледнаха тъпо. Поне те не бяха уплашени.
— Аз съм Таг — представи им се тя, после прошепна в дългите им меки уши: — Е, всъщност съм Ситрин. — Жалко, че не им знаеше имената.
Видя войниците чак когато се покатери на капрата. Мъже и жени с доспехи от дебела кожа и с мечове на кръста. Всичките бяха първокръвни с изключение на един тралгун с халки на ушите и гигантски лък на рамо. Капитанът на охраната, тралгунът и един възрастен мъж с дълга роба и прибрана назад коса разговаряха енергично с тимзинския водач на кервана. Ситрин стисна юздите, кокалчетата на ръцете й побеляха от напрежение. Капитанът кимна към нея, а водачът на кервана вдигна рамене. Ситрин гледаше с ужас как тримата войници тръгват към нейната каруца. Трябваше да бяга. Щяха да я убият.
— Момче! — каза капитанът, впил в нея светлите си очи. Беше суров мъж, по-млад от магистър Иманиел и по-стар от Безел. Пясъчнорусата му коса беше твърде къса според антийската мода и твърде дълга според модата на Свободните градове. Наведе се напред и вдигна вежди. — Момче? Чуваш ли ме?
Ситрин кимна.
— Не си малоумен, нали? В договора ми не пише, че ще охранявам момчета, които не могат да спазват елементарни указания.
— Да. Не — изграчи Ситрин. Изкашля се, като внимаваше да удебелява гласа си по момчешки. — Да, сър.
— Добре — каза капитанът. — Ти ли ще караш тази каруца?
Ситрин кимна.
— Ясно. Идваш последен, затова изпусна инструкциите. Ще карам накратко. Аз съм капитан Уестер. Това е Ярдем. Той ми е заместникът. А това е нашият хитрец, майстор Кит. Ние ще охраняваме кервана и ще съм ти задължен, ако правиш каквото ти кажем и без бавене. Ние имаме грижата керванът да стигне без проблеми до Карс.
Ситрин кимна отново. Капитанът я изгледа преценяващо — явно още се съмняваше, че може и да е малоумна.
— Така — каза той и й обърна гръб. — Да тръгваме.
— Както кажете, сър — обади се тралгунът с дълбок тържествен глас.
Капитанът и тралгунът тръгнаха към водача на кервана и гласовете им бързо потънаха в уличната врява. Хитрецът — майстор Кит — пристъпи към Ситрин. Беше стар, в косата му имаше повече сиво, отколкото черно. Лицето му беше издължено и смугло. Усмивката му беше изненадващо топла.
— Добре ли си, синко? — попита той.
— Притеснявам се — каза Ситрин.
— За пръв път ли тръгваш с керван?
Ситрин кимна. Чувстваше се като идиот, който кима постоянно. Глухоням идиот. Усмивката на хитреца беше мека и успокоителна като на свещеник.
— Подозирам, че най-неприятна ще ти се стори скуката. След три дни на капрата гледката става крайно досадна.
Ситрин се усмихна, този път почти наистина.
— Как се казваш? — попита хитрецът.
— Таг — отвърна тя.
Той примигна и усмивката му сякаш изгуби част от топлотата си. Ситрин наведе глава, така че бретонът да покрие очите й. Сърцето й препускаше като лудо. Майстор Кит кихна и поклати глава. Когато проговори, гласът му бе все така утешителен като мека фланела.
— Добре дошъл в кервана, Таг.
Тя кимна отново и хитрецът се отдалечи. Сърцето й забави ритъма си до по-нормални стойности. Ситрин преглътна, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите на раменете и врата си. Не я бяха разкрили. Всичко щеше да е наред.
След час фургоните потеглиха. Най-отпред се движеше голямата кола на походната кухня, втори в колоната беше покрит фургон, който дрънчеше толкова силно, че Ситрин го чуваше от мястото си в кервана. Водачът тимзин обикаляше напред-назад покрай колоната, яхнал едра бяла кобила, и потупваше фургони, фургонджии и животни с дълга гъвкава пръчка, нещо като камшик. Когато стигна до нея, Ситрин тръсна юздите и извика на мулетата, както я беше учил Безел, когато още беше жив, когато още се усмихваше и флиртуваше с нея, бедната банкова повереница. Мулетата дръпнаха напред и водачът й се разкрещя ядосано:
— Не толкова бързо, момче! Това да не ти е състезание, мамка му!
— Съжалявам — измрънка Ситрин и дръпна юздите. Едното муле изпръхтя и я погледна през рамо. Ъгълът на ушите му, реши смутено тя, определено изразяваше раздразнение. Подкара ги по-бавно. Водачът поклати глава и препусна към следващия фургон в колоната. Ситрин стискаше ожесточено юздите, но истината бе, че нямаше нужда да прави нищо. Мулетата си знаеха работата — просто следваха колата отпред. Бавно, с цената на викове и ругатни, керванът влезе във форма. Напуснаха широките улици на Стария град, минаха покрай каналите, които водеха към реката, минаха и по Моста на покровителя в сянката на двореца, кацнал високо над тях.
Ванаи, градът на детството й, се точеше покрай нея. Ето го пътя към пазара, където Кам й беше купила медена питка за рождения ден. Ей там пък беше сергията, където един обущарски чирак си открадна целувка от нея, а магистър Иманиел се ядоса и го наби. Беше забравила онази случка, но сега си я спомни. Минаха покрай къщата на учителя, където Ситрин ходеше да се учи на четмо и писмо като малка. Някъде в града бяха гробовете на майка й и баща й. Никога не беше ходила на гробовете им и сега съжаляваше.
Като се върнеше, щеше да отиде, каза си тя. Когато войната свършеше и светът се успокоеше, щеше да се върне и да види къде са погребани.
Скоро, твърде скоро, градската стена издигна снага пред тях, зид от светли камъни, висок два човешки ръста. Портата стоеше отворена, но пътят беше задръстен и това ги забави. Мулетата явно имаха опит с подобни престои, защото спряха и зачакаха търпеливо водачът на кервана да разчисти пътя, налагайки с камшика си хора и животни. Високо на кулата при портата стоеше мъж с лъскава гвардейска броня. Ситрин изтръпна, защото й се стори, че мъжът е същият, който беше погледнал ухилен към нея от улицата в нощта, когато донесоха трупа на Безел. Гвардеецът извика, но не на нея, а на капитана.
— Ти си пъзльо, Уестер!
Ситрин затаи дъх, смаяна от тежката обида.
— Чумата да те тръшне, Досен — отвърна със същия тон капитанът и се ухили. Може би бяха приятели, което едва ли говореше добре за капитана, помисли си Ситрин. Но важното беше, че гвардеецът на принца не ги спря. Фургоните потеглиха отново, напуснаха със скърцане и друсане ванайския калдъръм и стъпиха на широкия зелен път от драконов нефрит. Карс се намираше на северозапад от Ванаи, но тук пътят се виеше на юг, успоредно на далечния морски бряг. Разминаха се с няколко каруци, пътуващи към града. Ниските хълмове се бяха окичили с есенната окраска на дърветата — червено, жълто и златно. Когато слънцето ги огрееше под определен ъгъл, все едно горяха пожари. Ситрин се изгърби на капрата. Ръцете й се бяха схванали, ставаше й студено на краката.
След няколко дълги и бавни мили тревогата й взе да отслабва, залъгана от полюшването на каруцата. Почти не се сещаше коя е, какво е оставила зад себе си и какво има във фургона. Докато светът й се състоеше от мулетата, фургона отпред и дърветата отстрани, беше все едно е сама. Слънцето се спусна. Грееше право в очите й, заслепяваше я. Водачът на кервана се развика, фургоните забавиха и спряха. Тимзинът препусна покрай колоната, както го беше направил при потеглянето, и посочи на всеки от каруцарите място на равното поле отстрани. Щяха да лагеруват. За щастие мястото на Ситрин беше близо до пътя и не изискваше виртуозни каруцарски умения. Тя обърна мулетата, закара фургона на посоченото й място и скочи от капрата. Разпрегна животните и ги заведе до близкия поток. Те потопиха муцуни във водата и пиха толкова дълго, че тя започна да се изнервя. Можеше ли едно муле да изпие толкова вода, че да се разболее? Дали не трябваше да ги спре? Но другите животни правеха същото. Ситрин наблюдаваше предпазливо другите каруцари и се опитваше да не привлича внимание с нищо.
Нощта се спусна бързо и донесе студ. Докато Ситрин нахрани мулетата и ги изчетка, полето потъна в мъгла. Водачът беше напалил огън и миризмата на печена риба внезапно и болезнено върна стомаха на Ситрин към живот. Тя се нареди на опашката за храна. Другите каруцари се смееха и приказваха. Ситрин чакаше с наведена глава. Опиташе ли се някой да я включи в разговора, изсумтяваше нечленоразделно или отговаряше едносрично. Готвач на кервана беше ниска тимзинка, толкова дебела, че хитиновите люспи едва удържаха напора на телесата й. Ръцете й приличаха на натъпкани до пръсване наденици. Когато дойде ред на Ситрин, готвачката й връчи тенекиена чиния с тънко филе от пъстърва, черпак варен боб и филия черен хляб. Ситрин благодари с кимване и отиде да седне при огъня. Студената влага се беше пропила в панталона и жакета й, но тя не смееше да седне по-близо до топлината на пламъците. По-добре да стои назад.
Докато хората се хранеха, водачът на кервана извади от фургона си ниско столче, стъпи на него и започна да им чете откъс от една свещена книга на светлината от огъня. Ситрин го слушаше с половин ухо. Магистър Иманиел също беше религиозен или поне смяташе, че е добре да се прави на религиозен. Тя много пъти беше слушала свещените текстове, но Бог и ангелите така и не успяха да подпалят въображението й.