Остави чинията и ножа и се измъкна тихо към потока. Мисълта как ще се справя с телесните си нужди, без да се издаде, я измъчваше от самото начало, а отговорът на магистър Иманиел — „И мъжете клякат, когато са по голяма работа“ — с нищо не бе успокоил страховете й. Сама в мрака и мъглата, със смъкнати на коленете панталони и маскировъчната топка плат в ръка, Ситрин получи облекчение в повече от един смисъл. Едно на нула за нея. Този път й се беше разминало. Сега оставаше да кара в същия дух още няколко седмици, докато стигнат в Карс.
Докато се връщаше към огъня, видя, че някакъв мъж е седнал до нейната чиния. Беше от охраната, но не капитанът, слава богу, нито заместникът му тралгун. Ситрин седна на мястото си. Мъжът й кимна с усмивка. „Дано не е от приказливите“, помисли си тя.
— Умее да говори нашият водач — подхвърли охранителят. — Бива го. Би могъл да стане добър актьор, само дето няма много свестни роли за тимзини. Орман от Огнения цикъл, но това кажи-речи е всичко.
Ситрин кимна и лапна лъжица от изстиналия боб.
— Сандр — каза охранителят. — Аз де. Казвам се Сандр.
— Таг — отвърна Ситрин с надеждата, че покрай мърморенето й с пълна уста е прозвучала убедително по мъжки.
— Радвам се да се запознаем, Таг — каза Сандр. Размърда се в мрака и дръпна към себе си един мях. — Ще пийнеш ли?
Ситрин вдигна рамене с надеждата, че така вдигат рамене каруцарите, Сандр се ухили и измъкна запушалката на мяха. Ситрин беше пила вино в храма и на празници, но винаги разредено с вода и по малко. Течността, която се изля в устата й сега, беше коренно различна. Опари езика и бузите й, хързулна се в гърлото й, разцъфна като пламък в стомаха й. Имаше чувството, че се е пречистила.
— Хубаво е, нали? — каза Сандр. — Взех го от запасите на майстор Кит. Той няма да има нищо против.
Ситрин надигна още веднъж меха, после го върна неохотно на мъжа. Сандр отпи на свой ред точно когато водачът на кервана прочете последните редове на откъса и половин дузина гласове изрекоха напевно ритуалния финал. Луната бе мека, обвита в лека мъгла. Ситрин с изненада установи, че виното е отпуснало възела в стомаха й. Не докрай, но достатъчно, за да се усети разликата. Топлината се бе разпростряла в гърдите и корема й. Запита се колко ли трябва да изпие, за да стигне това чувство до раменете и врата й.
Трябваше да внимава обаче. Би било адски глупаво да се напие. Някой извика Сандр и той скочи на крака. Не си взе меха с виното.
— Тук съм, сър — каза Сандр и тръгна към огъня. Уестер и тралгунът събираха войниците си. Ситрин плъзна поглед по менливите сенки наоколо, погледна към огъня, после уж небрежно придърпа малкия мях и го пъхна под жакета си.
Стана и тръгна с бърза крачка към своя фургон. Някой запя, после още един глас се включи в изпълнението. Нощна птица нададе вик. Ситрин се покатери на капрата. Топовете вълнен плат се бяха покрили с роса, малки капчици, които улавяха лунния светлик. Зачуди се дали не трябва да смъкне брезента, но беше тъмно и вместо да се занимава с брезента, тя се сгуши между топовете, измъкна меха от пазвата си и го надигна. Само една глътка — и малка при това.
Трябваше да внимава.
Досън Калиам
Барон на Остерлингов хребет
Посоката на удара се промени в последния миг и стоманеното острие свърна към лицето му. Ако Досън беше млад като противника си, стратегията би постигнала успех — той щеше да се дръпне инстинктивно назад, да се извърти и да свали гарда си. Досън обаче се дуелираше от много години. Премести меча си с два пръста настрани и посрещна неочаквания удар на косъм от попадението.
Фелдин Маас, барон на Ибинлес и противник на Досън в този малък двубой, както и във всичко останало, се изплю на земята и се ухили.
Първоначалният спор беше съвсем дребен. Въпреки че Досън владееше повече земя, Маас беше настоял да сервират първо на него в кралския двор преди три дни, защото носел титлата Пазител на Южния предел. Досън беше обяснил на Маас грешката му. Маас се беше обидил. Скараха се и само дето не се сбиха в голямата зала. Така се стигна до дуела, който да разреши спора им по старомодния начин.
Дворът за двубои бе оградено пространство спечена пръст, достатъчно дълго за турнири и достатъчно тясно за срещи като днешната — с къси мечове и кожени доспехи. От едната страна се издигаха стените и кулите на Кралски шпил, от другата се спускаше дълбокият триста метра Прорез, който делеше града на две и беше дал името си на Разсечения трон.
Отстъпиха един от друг и отново подхванаха играта на дебнене. Обикаляха се в кръг, бавно и напрегнато. Дясната ръка на Досън беше толкова уморена, че сякаш гореше в огън, но върхът на меча му не трепваше. Той се гордееше, че след трийсет години на бойното поле е точно толкова силен, колкото и при първия си дуел. По-младият мъж не държеше меча си толкова стабилно, формата му също търпеше критика. Но Досън знаеше, че тези уж издайнически признаци може да са подвеждащи.
Кожените подметки на ботушите им шушнеха тихо по сухата земя. Фелдин нападна. Досън парира, премина в контраатака и принуди противника си да отстъпи. Усмивката на Фелдин поувехна, но Досън не повярва и на това. Щеше да се радва чак когато копелето се сдобиеше с калиамския белег. Фелдин Маас замахна ниско и силно, от китката. Досън парира, подлъга го, че ще нападне отдясно, и нападна отляво. Беше в чудесна форма, но противникът му не беше глупав и отскочи в правилната посока. И двамата бяха твърде опитни, за да се хващат на стари номера.
Нужно бе нещо неочаквано.
В истинска битка атаката на Досън щеше да е самоубийствена: оставяше го открит и с нарушено равновесие. Беше лишена от всякакво изящество и точно затова постигна желания успех. Фелдин отскочи назад, но твърде късно. Усещането за слабото съпротивление на срязана човешка кожа се плъзна по меча и Досън го усети в дръжката и извика:
— Кръв!
Между два удара на сърцето видя как изражението на Фелдин се променя от изненада в гняв, от гняв в хладна пресметливост и оттам в студена фалшива ирония. За миг Фелдин изглеждаше готов да премине в контраатака. Контраатака, на която Досън не би могъл да се противопостави. Младият Фелдин се бе изкушил, разбра Досън. Въпреки честта, свидетелите и закона Фелдин Маас се беше изкушил да го убие. А това правеше вкуса на победата още по-сладък. Фелдин отстъпи назад, посегна към ребрата си и вдигна окървавени пръсти. Лекарите се втурнаха да погледнат раната. Досън прибра меча си в ножницата.
— Добре го изигра, старче — каза Фелдин, докато му събличаха ризата. — Използваш чувството ми за чест като свой щит? Мисля да го приема за комплимент. Заложи живота си на моето благородство.
— По-скоро на страха ти да не нарушиш правилата.
В очите на младия мъж се появи опасен блясък.
— Спрете. Дуелът свърши — каза главният лекар. — Нека не започваме друг.
Досън извади кинжала си за поздрав. Фелдин разбута слугите и извади своя. Кръвта, която се стичаше по хълбока му, беше добър знак. Явно новият му белег щеше да е от дълбоките. Досън прибра кинжала, обърна се и си тръгна с непокътната чест.
Камнипол. Разделеният град и седалището на Разсечения трон.
Още от времето на драконите Камнипол бил световното средище на първокръвната мощ. В тъмните опожарени векове, след като голямата война детронирала бившите господари на света и освободила поробените раси, Камнипол бил светлият фар в мрака. Черен, златен и горд на своя хълм, градът призовал разпръснатите първокръвни да се върнат у дома. Богатства бяха вехнали и креели през вековете, ала градът стоеше вечен, разделен на две от Прореза и попил от мощта на Кралски шпил, където сега живееха крал Симеон и невръстният принц Астер.
Сребърният мост прехвърляше Прореза и свързваше Кралски шпил с квартала на благородниците. Древният каменен градеж на моста беше положен върху ивица драконов изумруд, дебела не повече от длан, но вечна като слънцето и морето. Досън мина по моста с малка карета. В каретата му бяха впрегнати коне, а не роби, както повеляваше модата от по-новите времена. Колелетата трещяха и ята гълъби излитаха стреснато във въздуха. Досън се наведе през прозореца и плъзна поглед надолу по слоевете от руини и камък, които бележеха стените на Прореза. Чувал беше да казват, че древните сгради в ниското, в самата основа на гигантския каньон, били по-стари и от самите дракони. Камнипол, вечният град. Неговият град, сърцето на неговата нация и на неговата раса. След семейството си Досън най-много обичаше Камнипол.
Мостът над широкия каньон остана назад и кочияшът вкара каретата в малкото частно площадче на семейното имение. Къщата се издигаше гордо, чистите й изящни извивки нямаха нищо общо с безвкусните филиграни и украшения, които претрупваха домовете на парвенюта като Фелдин Маас, Алан Клин и Къртин Исандриан. Неговият елегантен класически дом имаше чудесен изглед към Кралски шпил от другата страна на Прореза и към широката равнина отвъд двореца и беше най-благородният дом в града, освен може би имението на лорд Баниен от Естинфорт.
Слугите се разтичаха да донесат стъпенката, но Досън, както правеше винаги, им махна да си приберат протегнатите ръце. Беше техен дълг да му предложат помощта си, той пък беше длъжен — пред достойнството си — да я откаже. Важно беше ритуалът да се спазва. Портиерът, стар роб тралгун със светлокафява кожа и посребрели косми по върховете на ушите, стоеше до вратата. Сребърна верижка го оковаваше към черната мраморна колона.
— Добре дошъл у дома, милорд — каза робът. — Дойде писмо от сина ви.
— От кой син по-точно?
— От Джори, милорд.
Стомахът на Досън се сви. Ако писмото беше от друго негово дете, щеше да го отвори с нетърпение и да прочете с радост новините, но писмо от Джори беше писмо от омразната му Ванайска кампания. Той протегна ръка с лоши предчувствия. Портиерът завъртя глава към вратата.
— Писмото е у милейди съпругата ви, милорд.
Интериорът на голямата къща беше решен в тъмни стенни драперии и светъл кристал. Кучетата се втурнаха надолу по високото стълбище, като джавкаха от радост — пет вълчака с лъскава сива козина и зъби като слонова кост. Досън ги почеса зад ушите, потупа ги по гърбовете и тръгна към солариума и съпругата си.
Стъклената стая беше неговият подарък за неговата Клара. Зимната градина разваляше линията на къщата откъм северната фасада, но тук Клара можеше да отглежда любимите си виолетки, които растяха по хълмовете на Остерлинг. Цветята й напомняха за дома и й помагаха да издържи сезона в Камнипол. През цялата зима къщата ухаеше на виолетки.
Клара седеше в дълбоко кресло с малко писалище отстрани, а масите с цветята се редяха около нея като войници на парад. Щом чу стъпките му, тя вдигна поглед и се усмихна.
Открай време беше съвършена. Годините бяха отнели в известна степен руменината от бузите й, черната й коса се беше прошарила с бяло, но това нямаше значение, защото Досън още виждаше в нея момичето. Имало бе по-големи красавици и по-умели поетеси, когато бащата на Досън беше избирал утробата, която да износи внуците му. Ала беше избрал Клара и Досън много бързо се увери в мъдростта на бащиния си избор. Тя беше с добро сърце. Можеше да му се падне съпруга с редки таланти, но ако не беше добра по сърце, другите й добродетели щяха да станат на пепел. Досън се наведе и както винаги я целуна по устните. И това беше ритуал, точно като отказа му да приеме помощта на робите в двора или да почеше кучетата, които го посрещаха ентусиазирано, зад ушите. Още нещо, което даваше смисъл на живота.