Осъдени души - Димов Димитр 18 стр.


— Мислиш ли, че това може да продължи така? — попита Мюрие, преди да се разделят. — Не зная — каза Фани уморено.

Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.

— Кармен!… — викаше тя на момичето, което спеше при нея. — Заключи вратата!

Тук няма врата, сеньора! — уплашено отговаряше испанката. — Спиме в палатка.

Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше, й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болницата и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.

Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа нещо на масата, отрупана с много книжа. О!… Мисис Хорн. — поздрави той равнодушно, и стана от масата. — Още ли сте тук?

Очаквахте да се махна ли? — попита тя тихо, Очаквах да отидете в Пеня Брава.

— Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.

— Зная — каза той враждебно. — Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни? Не разчитам на нищо.

— Тогава защо сте още тук?

— Нима не знаете?

Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста руменина.

— Всичко това е твърде просто за вас — произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, — докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да ни разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…

— Други? Какви? Той се поколеба.

— Да ги наречем лични… Много съжалявам, ако това, което чуете, ви наскърби. Аз не можех да не известя за идването ви моя супериор, отец Сандовал. Прочее… в деня на пристигането ви аз му писах. Отговорът се получи днес — той се намръщи и посочи една хартия върху масата. — Отец Сандовал допуска да работим заедно… Той, изглежда, не може да си спомни името ви и не подозира мотивите, които са ви накарали да дойдете тук… Искам да кажа, отец Сандовал позволява да работим заедно само ако се съгласите да съединим двете болници в една, която да функционира от името на ордена. Освен това той иска да поемете и съответната част на разходите по подръжката на персонала и болните. Фани слушаше поразена.

— Къде е личното ви съображение? — попита тя.

— О!… Къде! — Лицето на отец Ередиа се изчерви още по-силно, но гласът му остана хладен и тих — Вие ще рискувате живота си и ще поемете разноски, без да получите нищо! Нищо! — повтори той със съчувствена ирония.

Устните на Фани се свиха горчиво.

— Тогава защо настоявате да си замина? — произнесе тя бързо. — Защо действувате против интересите на ордена?

— Казах ви, че отец Сандовал не знае защо сте дошли тук, а аз зная… Мислех за честолюбието ви.

Наистина ли щадеше честолюбието и, наистина ли я уважаваше толкова!… Но защо тогава бе побързал да пише веднага на Сандовал? Та нима последният бе тъй оглупял да не се сети коя е Фани и защо бе дошла в Пеня Ронда? Нещо убоде дълбоко гордостта й. За пръв път тя съзна, че светата Дружина на Христа, Сандовал, Ередиа можеха да шарлатанствуват! Но ако Ередиа шарлатанствуваше, той правеше това заради ордена. Орденът, орденът над всичко! …

— Приемам условията — каза Фани.

— Мир на душата ви, мисис Хорн! — произнесе йезуитът.

Мир!… Можеше ли да има мир у една болна прокълната душа? Тази троха, тази дребна милост която Фани откупи от ордена така унизително, я привърза с още по-голяма сила към Ередиа! Сега имаше възможност да го вижда всеки ден. Сега вървеше по петите му, следеше движенията му, поглъщаше всяка негова дума, всеки поглед, всеки жест… Сутрин първата й мисъл бе за него, вечер заспиваше, унесена в дребните случки, които засилваха доверието му и кой знае може би удивлението му към нея. Едва ли някога Фани бе предполагала че можеше да бъде тъй безшумна, тъй сдържана, тъй скромна и работлива сред страстта, която кипеше в душата й и която подобно на вода в язовир се издигаше все по-високо, за да разкъса бента изведнъж.

Отношенията между Ередиа и Мюрие се поправиха бързо, при все че последният не можа да се отърси напълно от злобата си към монаха. В новите палатки постъпиха около десетина болни, които французинът се съгласи да лекува по методата, прилагана от Ередиа. Освен това след дълги молби от Фани Мюрие почна да помага, макар и съвсем неохотно, в масовите опити с новата ваксина на йезуита.

Опитите с тази ваксина са цяло престъпление — ругаеше той. — Присадените я понасят с висока температура и сърдечна слабост… Ние просто превръщаме хората в носители на вирус!

Рано е да се предрича — дълбокомислено забелязваше Фани. — Ще трябва да изчакаме проверката по закона за вариационната статистика.

Глупости!… След тази проверка Ередиа трябва да бъде екзекутиран публично.

Но аз се възхищавам от неговата вяра в успеха.

Вяра!… Та там е най-лошото, че се осланя само на вярата си! Не мога да не се смея, когато гледам усърдието, с което лекува заболелите, а след това ги опява в гробищата. Впрочем за него душата е безсмъртна!

Дали не е наистина така? — Не зная!… Питай Оливарес!

Наистина, отец Оливарес се бе заел усърдно с духовното превъзпитание на Фани. Почти всяка седмица той й подаряваше по една книга и развиваше пред нея блестящите си дисертации върху метафизиката на свети Тома Аквински. За нещастие, Фани бе основно покварена от материалистически идеи, които отричаха безсмъртието на душата. Освен това тя бе наклонна Да приеме най-много само съществуването на безличния бог. Мюрие пък не искаше да чуе дори за него. Всички спорове се развиваха след вечеря под лунна светлина, когато Фани караше Робинзон да изнесе походни столчета пред палатката й и канеше отците на чаша ликьор. Споровете бяха забавни, защото Мюрие ги коронясваше с необикновени заключения, които Оливарес не винаги успяваше да разясни.

Да продължим, отче!… — обърна се Мюрие веднъж към професора по схоластика. — Има ли действително теологични доказателства за съществуването на бог?

Разбира се, сеньор!… Вие познавате биологията по-добре от мене. Хармонията в природата е най-убедителното доказателство за съществуването на бога. Нима ме съзирате във всеки цвят, във всяко насекомо, във всяка жива твар устрем към цел, към всеобща хармония, която не е нищо друго освен необятната мисъл на бога, сътворил света?

— Така. А в петнистия тиф какво виждате?

Оливарес се усмихна. Всички хора на природните науки, когато възразяваха, тръгваха в тая посока, че възражението бе абсурдно, но то бе от тия, които можеха да се отстранят лесно. А да го отстрани, е както дълг, така и развлечение за Оливарес. Но едва ли някой подозираше, че зад този дълг и това развлечение стоеше собственото му безверие в личноста бог.

— Виждам страдание, сеньор! — каза йезуитът.

— Значи, страданието има цел?

— Положително.

— Каква е тази цел?

— Изкуплението!… След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършен.

— Тогава защо бог, вместо да създаде хората добри, ги е направил лоши и ги поправя с наказание? О, и на това схоластиката можеше да даде отговор!… Отец Оливарес се приготви да поведе слушателите си из лабиринта на християнската метафизика но веднага съзна, че това щеше да ги отегчи.

— Вие какво мислите, мисис Хорн? — внезапно попита Ередиа.

— Мисля, че е така — каза Фани тихо. — Мисля че идеята за изкуплението е достатъчно оправдание за християнството.

Тя не бе уверена в това, що казваше, но да се съгласи с Ередиа, да изпълни с абсурдна точност всяка работа, която й възлагаше, да заслужи мълчаливият му и признателен поглед бе върховно удоволствие за нея. Мисълта, че той виждаше и знаеше защо върши това, я изпълваше с опиянение. Тя изпитваше някаква болезнена наслада да излага живота си пред очите му. Влизаше да работи в най-опасната палатка, там дето двете стари монахини от Кармелитския орден npef; обличаха болните. Ередиа няколко пъти й забрани да работи там.

— Казах ли ви да не влизате тук? — кипна той веднъж.

— Не е ли все едно кой работи тук? Не е! — извика той и в очите му светнаха искри. — Това е, предполагам, вашата монашеска кробница — произнесе тя весело.

Това е моя заповед! — викна той още по-гневно. Властен и груб, той я изпроводи с поглед до изхода на палатката.

На другия ден бе неделя. Ередиа разпределяше часовете на дежурствата така, че всеки от светския персонал на болницата да бъде свободен за литургия. Фани бе усвоила навика да ходи на тези неделни литургии, които понякога отслужваше и самият Ередиа в черквата на селището. Отиде и тази сутрин, понеже вечерта бе научила от Доминго, че ще служи монахът. Сините гранитни стени, полумракът, мрачните звуци на органа и монотонната служба на латински, от която долавяше само Pater Noster и Dominus, я настроиха мистично. Но после, когато той извърна лицето си към богомолците, когато размаха кадилницата и тя го видя пак тъй прекрасен и недостъпен, у нея отново се разпали пламъкът на любовта й, дивият и сладостен копнеж да го притежава. Използува една пауза в службата и се премести напред, до първия ред коленичили жени, загърнати в черни воали. Те следваха движенията на йезуита със същия копнеж, може би го пожелаваха, несъзнателно по същия плътски начин, както Фани, но грешният им порив бе удавен в религиозен екстаз. Когато литургията свърши, всички се изправиха да му целуват ръка. Фани никога не бе правила това, но сега изведнъж я обзе желанието да сложи устните си върху ръката му. Бе последната от всички жени. Наведе се бързо, целомъдрено, като всяка от тях, но в последния момент ръката му изведнъж се втвърди и я отблъсна леко. Фани повдигна глава и го погледна с упрек. Видя само две тъмни очи. които я пронизваха мрачно.

Инцидентите в палатката на въшливите и в черквата бяха забравени скоро и отец Ередиа и Фани се ограничиха отново до всекидневната размяна на къси, служебни разговори. През тия разговори имаше един, който Фани очакваше страстно, и това бе мигът, когато погледите им се срещаха. Каква странна смес от удивление и безсърдечна хладина се появяваше в очите му, когато той виждаше, че всичко което бе заповядано на Фани, се изпълняваше от нея с точността на автомат, със себеотрицанието на безсънни нощни часове, които тя прекарваше в лабораторията и в палатките на болните! Не съзнаваше ли, че това себеотрицание, това усърдие и готовност да се самопожертва, които Фани проявяваше сред опасността от заразата, не се дължеше на християнско смирение и любов към ближния

Можеше ли да я осъди или оправдае? И с каква радост, която я опияняваше по-силно от всички удоволствия, изпълвани от нея до сега, тя виждаше все по-ясно разгадаването на вътрешната борба в душата му. Но тази борба, тези признаци на разколебание у него, уви, тъй редки! Те се подтискаха веднага от желязната воля на личността му, от лудостта на фанатизма му, който го обземаше още по-пълно. Една неделя — бе някакъв католически празник и по нареждане на Ередиа монасите отидоха в градчето да вземат участие в религиозната процесия — Фани седна да чете зад палатката си. Слънцето клонеше към запад. Наоколо свиреха скакалци, камбаната на селището пак биеше за мъртвец, а над тъжната равнина от червеникави глини и пясъци, осеяни с тръни и кактуси, висеше неизменно бездънно синьо небе. Тя четеше „Подражение на Христа“ — едно испанско издание, което и бе подарил Оливарес — и разсъждаваше меланхолично и снисходително върху величавата простота на тази книга. Загледана над книгата, тя забеляза изведнъж приближаването на Ередия. С бавни и замислени крачки той идваше към палатката и. Против навика си сега идеше сам.

Фани скочи бързо и влезе в палатката, за да хвърли пеньоара и навлече една глупава черна рокля, с която се явяваше винаги пред него. Когато излезе, той бе вече в лагера и разговаряше с Робинзон. Щом я видя, той поздрави вежливо, като свали черната си плъстена шапка с широка периферия, докато с другата ръка стискаше молитвеника, който винаги носеше със себе си. Фани го покани да влезе в палатката. Тя помисли, че монахът ще откаже поради отсъствието на Оливарес и Мюрие, но за нейна изненада той прие. Стори и се, че лицето му бе изтощено и замислено.

— Мога ли да поискам една цигара? — попита той естествено, като остави молитвеника и уморено избърса потта от челото си с една грамадна груба кърпа, която извади от джоба на расото си.

Фани знаеше, че той не е пушач, но подобно на много други монаси употребяваше емфие. Ала сега навярно дори този единствен лукс на аскетичното му тяло липсваше, защото бе пропуснал да се снабди достатъчно с него в Мадрид.

Фани му предложи от цигарите си.

— Дойдох за една услуга — каза той, като направи смешна гримаса и се закашля от острия виржински тютюн. — Лекарят от Пеня Брава ми съобщи преди малко по телефона, че там има девет нови заболявания. Нашата линейка отиде тази сутрин в Досфуентес и още не се е върнала.

— Ще изпратя някого от моите хора — бързо каза Фани. — Впрочем вие можете да разполагате с тях напълно във всяко време. Изпращайте ги, където искате, без да ме питате.

Йезуитът се усмихна горчиво.

— Вашите хора не ми се подчиняват — каза той.

— Как така? — възбудено попита Фани.

— Вълна от анархия залива цялата страна — продължи той мрачно. — Снощи са убити в Ескориал трима августинци и други двама в Авила. Застрелян е също и нашият супериор в Гранада.

Фани го погледна смутено.

— Защо става всичко това?

— Защото ние изкупваме винаги греховете на управляващите класи. Това е съдба, срещу която не се съпротивляваме.

„Та вие не сте ли също управляваща класа?“ — помисли Фани, но в същия миг сърцето й се разтуптя силно от безпокойство за Ередиа.

— Изглежда, че ще има революция — каза тя.

— Да, ще има!… — потвърди той.

— Каква? Десничарска ли?

Ередиа не отговори. В дълбините на погледа му Фани прочете оскърбително недоверие. И тя почувствува болка от неговата затвореност, от това недоверие.

— Ще заповядам на моите хора да ви се подчиняват — произнесе тя сухо.

— Не трябва да ги дразните сега.

— Защо?

— Защото е опасно.

— Аз дойдох да ви помоля само за Робинзон. Ако заминем с линейката сега, ще се върнем чак довечера.

— Робинзон не ми трябва. Заминете с него.

— Благодаря — произнесе той с признателност, с признателност, която и се стори някак противна. — Трябва да отида на всяка цена в Пеня Брава.

— Епидемията се разраства, изглежда, ваксината ми не дава добри резултати. Колко суетни са нашите човешки усилия! — добавя той със скръбна усмивка.

— Надявам се, че втората модификация ще даде по-добри резултати.

— Едва ли! Възлагах най-големи надежди на вируса, третиран със сулфамиди. Разполагате ли с още свободни легла — попита той, давайки си вид, че отправя въпроса си някак си разсеяно и случайно.

Назад Дальше