— Разполагаме с 20. Можем веднага да ги удвоим.
— О, не! не! — възпротиви се той енергично — в никой случай не трябва да купувате повече легла и да влизате в нови разноски. Вие ще се разорите мисис Хорн.
— Няма да се разоря — каза тя презрително.
— Господ да ви възнагради — произнесе той. Това бе традиционната фраза, която испанските монаси употребяваха от незапомнени времена, събирайки милостиня за бедните. На Фани се стори, че сега тя прозвуча фалшиво и унизително. И тя каза:
— Аз не чакам нищо от бога. Очите на Ередия светнаха мрачно. Думите на Фани бяха твърде остри, за да не го засегнат. Нещо се бе променило между двамата, нещо, което може би изведнъж го накара да говори направо, и това бе твърдостта с която Фани отблъскваше всяка двусмисленост.
— Мисис Хорн! — произнесе той и коприненият глас, с който обещаваше отплатата на бога, стана суров. Ние свикнахме да се уважаваме. Искате ли това да продължи до край? — той изчака мълчаливо кимването на главата и, и гласът му по-остър и по-металически, продължи отново:
— Моята душа е в ръцете на бога. Аз съм я обрекъл нему. Разбирайте, както искате, това. Аз гледам на света по друг начин, имам друга цел и други радости в живота си. Може би аскетизмът е испанска болест, която убива и мъчи, предупреждавам ви, такъв ще бъда винаги, докато съм тук…
— Зная — каза Фани.
— Не!… Не знаете всичко! — продължи той. — нашата съвместна работа се наложи от интересите на ордена. Всичко, което допускам — той подчерта думата „допускам“ — между нас, се определя от интересите на ордена. Съзнавате го, нали? … — Гласът му стана ироничен. — Бих могъл да действувам с схоластика, с формализъм, с reservatio mentalis, с всички тия похвати, които познавате от черната легенда за ордена и които за нас са обикновено човешко средство за постигане на целта, която преследваме. Ние не се спираме пред родствата, защото тази цел ни дава достатъчно морална сила да не ги избираме. Но пред вас аз не действувам или поне занапред реших да не действувам така… Съзнавате ли го?
— Да — каза Фани.
— Откъде знаете, че аз не го правя пак в интерес на ордена? — попита той с неочаквана, жестока и цинична усмивка.
— Трябваше да премълчите поне това!
— Трябваше да ви кажа и това. Беше необходимо за да стигнем до последната възможна точка на разговорите си. — Стигнахме я!
— Да, за удобство.
— И колко ловко!
От гърдите му се изтръгна остър смях.
— Сега мога да ви кажа, че докато сте тук, ще ви използувам непрестанно за целите на ордена. Тази вечер в Пеня Брава има монархическо събрание, на което ще говоря. Затова исках линейката.
— Значи, болницата е параван? Тя служи да прикрива агитациите ви за дон Луис де Ковадонга?
— Да, между другото — сухо каза йезуитът.
— Монархията? Това ли е целта на ордена?
И в същия миг съзна, че тълпата от хора, която прииждаше прииждаше, надминаваше многократно числото на оздравелите или умрелите. Палатките се препълниха. Фани обзаведе още четиридесет легла, при което големината на сумата, която държеше в банката за чуждестранен кредит, намаля значително. Скоро и тия пари се свършиха. Адвокатът, който уреждаше паричните въпроси помежду безделниците в семейството Хорн, преведе нови суми в Испания. В същото време братът счетоводител, който завеждаше финансите на йезуитите в провинцията Толедо, съкрати тайно с три четвърти разходите на ордена по издръжката на болницата в Пеня Ронда. И в края на краищата болницата на йезуитите и тази на Фани се сляха напълно заедно с персонала си. Вече не можеше да става въпрос, дали Фани работеше при Мюрие, или при Ередиа. Работата я викаше навсякъде. Едно старо огнище на епидемия и смърт се разгаряше бързо в тая най-дива, най-безплодна и най-фанатична част на Кастилия, докато десничарската революция приближаваше и роялистки агитатори сновяха неуморно и разнасяха лозунгите за сваляне на републиката, за императорска Испания и за дон Луис де Ковадонга. Че Испания отново щеше да стане, империя, бе малко съмнително, но нима господ нямаше да помогне да се очисти поне от комунистите? Смутовете, подклаждани от храбри идалговци, които се бяха заклели да умрат за господ и за краля, ставаха все почести. Един следобед местната фаланга се опита да направи манифестация, но биде пръсната от въоръжени комунисти. Взводът от цивилната гвардия, който бе изпратен да въдвори реда, се разбунтува внезапно срещу командира си, така че трябваше да се намеси войската.
Докато ставаха тия безредици, отец Ередиа изчезна някъде в продължение на три дни. Когато се върна, едната му ръка беше превързана, а върху лицето му имаше сини петна и драскотини. Ередиа даде краткото обяснение, че паднал от мулето, минавайки през стръмни планински пътеки. Върху целта на пътуването си той не каза нищо. Впрочем това бе напълно излишно.
След къса почивка той изчезна отново за още два дни. Върна се пак с мулето си, но здрав и читав. Привечер Фани помоли Мюрие да го посетят в палатката му.
Искаше да го зарадва с една малка, прибързана, но благоприятна статистика за новата му ваксина, опитана в Пеня Брава. Пред палатката на Ередиа те видяха брат Гонзало фармацефта. Последният притежаваше всички изисквания на които трябваше да отговаря един иезуит: за духовните си упражнения винаги избираше темата на Страшният съд и бе потаен до непроницаемост. Той вечно стискаше в ръцете си молитвеника, говореше винаги за величието на бога и за своето нищожество и когато трябваше да поздрави някого правеше това с дълбок поклон и притворени клепачи, както повеляваха правилата на ордена написани от самия Лойола. Причината за всичко това бе отчасти порочната му природа, отчасти един особен вид умствено разстройство, което бе настъпило у него на духовните упражнения при постъпването му в ордена. Когато видя Фани и Мюрие, брат Гонзало прие кроткият си вечно унизен вид.
— Здрав ли е отец Ередия — неспокойно попита Фани.
— Да, Да, сеньора. Той е в параклиса и чете молитвеника си.
— Отдавна ли?
— От два часа.
— Дали ще свърши скоро?
— Не зная, сеньора. Тази сутрин болните от Дос Фуентесму попречиха да се моли и сега трябва да свърши молитвите си определени за днес.
— Изглежда, че молитвите ви са доста много! — каза Мюрие.
— Да сеньор! Молитвеника за летните месеци, нареден от нашия татко Лойола, съдържа 672 страници.
Фани бе прелистила веднъж молитвеника на Оливарес и си представи тия страници на латински език с дребни червени и черни букви върху финна оризова хартия.
— По колко пъти се молите на ден — попита Мюрие.
— По два часа в зори, половин на обяд и половин вечерта. Но супериорът ни позволи да се молим само сутрин и вечер, тъй като имаме много работа с болните през деня. — и брат Гонзало добави смирено: — Молитвите са от голямо значение за нас.
— Сигурно, братко… — съгласи се Мюрие. — , брат Доминго чете ли ги редовно?
В целия лагер бе известно, че брат Доминго, който изучаваше медицина, проявяваше забележителна неизпълнителност към правилата на ордена. Той злоупотребяваше с тютюн, не се отказваше, когато Фани му предлагаше уиски, и дори закачаше Долорес.
— Не зная, сеньор! … — сухо отговори брат Гонзало. — Всеки отговаря пред бога за себе си.
— Предайте на отеца да ни се обади утре сутринта — каза Мюрие. — Искаме да му съобщим нещо за ваксината.
Фани и Мюрие тръгнаха обратно към палатките си.
слънцето залязваше и безплодната степ, окъпана в кроените светлини на залеза, приличаше на огромен нар. Крачеха бавно. Лагерът бе затихнал и само от време на време зад платнищата на големите палатки се разнасяха глухи стонове, които замираха безсилно и протяжно.
— Madrecita10… — проплака един детски гласец. — Мad recital …
— Estoy aqui, hijo!… Estoy aqui!11 — немощно отговори гласът на болната майка, а после всичко се удави в безбрежна мъчителна тишина.
— Докога ще продължаваш да купуваш нови легла? — внезапно попита Мюрие.
— Докато има нужда.
— А знаеш ли, че в банката нямаш вече пезети?
— Зная. Ще направя нов превод от Брентон и Мъргй.
— Не забравяй, че зад гърба си нямаш милиони.
Не си Клара Саутдаун!
На вечеря той не хапна нищо и разглеждаше Фани с мълчаливо съчувствие така, както би разглеждал неизлечим болен пациент, с когото не знае какво да предприеме.
— Защо не ядеш? — попита Фани учудено.
— Ще вечерям у маркиза на Досфуентес.
— О, значи, пак влезе в светска среда!
— А какво да правя? Да гълтам приспивателни ли? — попита той.
— Има ли млади дами?
— Разбира се!… Но има и симпатични господа.
— Роялисти навярно! … Колко забавно!
— Ередиа е също роялист! — насмешливо каза Мюрие.
— Откъде знаеш?
— От маркиза на Досфуентес, който му е братовчед. Ередиа обикаля планините и агитира за дон Луис де Ковадонга. Ередиа и Ковадонга са били приятели от детинство. Ако претендентът се качи на престола, Ередиа ще вдигне кръстоносен поход срещу комунистите… Испания винаги е била сабята на християнството.
Фани стана. С Мюрие никога не можеше да се приказва сериозно.
— Искаш ли да дойдеш с мене? — попита той.
— Не! — отказа тя троснато.
— Какво ще правиш тук?
— Ще легна и ще заспя.
Без да получи покана, Мюрие тръгна след нея и влезе в палатката й. Той запали цигара и започна да разглежда книгите върху масичката до леглото й, произнасяйки високо и натъртено заглавията им. Повечето бяха подарени на Фани от Оливарес. Между тях се намираха „Светата инквизиция“, „Животът на благородника Лойола“, „йезуитски мисии в Западна Индия и Тихия океан“ и много други все от тоя род. Това бяха патетични страници за оправдаване на инквизицията, за възродения от Лойола католицизъм, ужасни страници, разказващи за монаси, които умираха в мъчения, пеейки псалми, които загиваха от чума и жълта треска, лекувайки болни, които падаха с кръст в ръка, пронизани от копията на диваци. Но в тия книги бе пропуснато да се отбележи колко живи хора бе изгорила светата инквизиция в Европа и колко диваци бяха изклани от набожните католици в Южна Америка.
— Наистина ли ще спиш? — попита Мюрие и в гласа му прозвуча съмнение. След това взе от масичката едно стъкло с хапчета луминал, погледна етикета и го мушна в джоба си. — Не завиждам на този сън. До каква доза си стигнала?
— Аз дори не го вземам! … — излъга Фани.
В куфара си тя имаше друго стъкло, което бе получила от брат Гонзало.
— Лека нощ! … — каза Мюрие.
Той целуна ръката й и този жест я накара да си припомни без съжаление миналия забравен вече живот.
Мюрие отиде да се обръсне и облече смокинга си за вечерята на роялистите. Фани угаси лампата. Кармен си бе легнала и спеше отдавна, защото сутрин ставаше рано.
Фани реши тази вечер да не взема луминал и да чака търпеливо идването на естествения сън.
VI
Но сън не идваше и Фани остана будна.
В палатката се чуваше само равномерното дишане на Кармен и далечното виене на чакалите в степта. Червеникава луна показва диска си зад една междина на платнищата. От Сиера Дивисория полъхна вятър и листата на близкото маслинено дърво зашумоляха. Няколко изстрела и един далечен отчаян вик — вик на същество, което загиваше — смутиха мълчанието на испанската нощ. И всичко пак утихна, пак потъна в предишната тишина, нарушавана само от появяването на вятъра и шумоленето на маслиновото дърво, което сякаш разказваше за вечното страдание на тази безплодна кастилска земя и за приближаващите епидемии, глад и революция. И тогава в полумрака всред тая тишина и това тъжно шумолене пред Фани пак изпъкна кошмарният призрак на монаха, това неземно красиво лице на светия и езически бог, и пак в тялото й всред самотната нощ се разпали безумна жажда да види аскетичните му устни, сгърчени от спазмата на сладострастието.
Тя чу как Робинзон влезе в палатката на Мюрие: и му донесе изгладения смокинг. А после със задавено бумтене и леко скърцане от градчето пристигна кола и спря на десетина метра от палатките, които се намираха на края на лагера. Чу с изненада непознат женски глас. Любопитството я накара да стане и да надзърне зад платнището. Зад кормилото на спортната кола тя видя една много красива, ала не твърде млада жена с профил на Тицианова мадона. Косата й бе омотана в чер воал.
— Ах… доня Инес! … — забъркано произнесе Мюрие.
— Дойдох чак тука, за да те измъкна от тази ужасна мисис Хорн, докторе! … — бързо каза жената на френски.
— Тихо! … — произнесе Мюрие, като посочи с пръст към палатката на Фани.
— Тук ли спи? — попита доня Инес шепнешком. И после добави: — Каква е тази ужасна воня?
— От палатките на болните, мадам.
— Фу-у-у! … — произнесе аристократката с отвращение. — И мисис Хорн понася това заради моя побъркан братовчед йезуит? Що за личност е тази жена?
— Една влюбена Клеопатра — разсеяно обясни Мюрие.
Той седна до испанката и колата ги отнесе. Фани легна отново с тих вътрешен смях. Доня Инес го доведе с колата си късно след полунощ. Сега разговорът. между двамата се водеше на испански и бе твърде интимен. Фани не си направи труд да ги наблюдава, но, чу целувките им. Чу как Мюрие се прибра в палатката си, а след това, полупиян и отегчен до смърт от света, почна да пее някакъв безсмислен френски куплет. Горчивият му глас повтори няколко пъти куплета, сякаш искаше да намери утеха в глупостта му. После, млъкна и заспа.
А Фани продължаваше да лежи будна и да слуша как чакалите виеха в степта и тъжните пориви на вятъра от Сиера Дивисория караха да шумолят листата#1 на маслиновото дърво. Когато призракът на Ередиа сладък и мъчителен, бе уморил нервите й до такава степен, че почти заспиваше изнемощяла, от градчето почна да се приближава нов шум на моторна кола. Стори й се, че колата спря близо, но от другата страна на лагера, където се намираха палатките на йезуитите. Фани не обърна някакво внимание на това. Камиони докарваха болни и през нощта. Изведнъж обаче се чу тропот от стъпки и шум от възбудени гласове. Разнесе се женски писък. Стори й се, че това бе гласът на орес или на една от кармелитките. След малко чу стъпки на човек, който се приближаваше тичешком. Стъпките спряха пред палатката на Мюрие.
— Сеньор!… — произнесе човекът тревожно. — Сеньор, аз съм брат Гонзало.
Фани позна веднага гласа на брат Гонзало. Мюрие продължаваше да спи.
— Сеньор!… — за трети път извика брат Гонзало. В гласа му Фани долови ужас.
— Кой е?… Какво има? — сънливо попита Мюрие.
— Сеньор! … Анархисти отвличат отец Ередиа! Фани скочи като ужилена. Облече веднага пеньоара, върху него сложи мушамата си. Навлече пантофите и тръгна веднага към палатката на Мюрие, Луната все продължаваше да грее. Фани видя брат Гонзало, разтреперан от ужас. Мюрие бързо навличаше дрехите върху пижамата си.
По-скоро, Жак!… По-скоро — извика Фани от входа.
Без да съзнава ясно какво върши, тя изтича в своята палатка и взе от куфара малък броунинг. Мушна го в джоба на мушамата си. Когато излезе, Мюрие се бе облекъл. Тримата се спуснаха тичешком към другия край на лагера, където светеха фаровете на кола.
— Робинзон! — викаше Фани, докато тичаха — Робинзон!
— Ида, мисис! — обади се гласът на шофьора.
От палатките надзъртаха болни с пръстени лица и хлътнали очи. Под лунната светлина те приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си.
— Всички вътре! — гневно извика Мюрие. — Всички вътре!
Към групата се присъединиха Робинзон и двамата папски шофьори. Брат Гонзало разправяше на всеки отделно с тракащи зъби, че отвличат отеца, и така идваше паниката. Тичаха към светлината на автомобилните фарове, през която се мяркаха фигури, въоръжени с къси пушки. Когато стигнаха запъхтени до мястото, Фани видя класическата сцена на всяка испанска революция: няколко ожесточени дрипльовци влачеха йезуита. Те го държеха за ръцете и го теглеха към колата, докато други двама го блъскаха немилостиво с прикладите на пушките си по гърба. До тях вървеше отец Оливарес, който се хвърляше и увисваше по ръцете им с надежда да спре ударите.