— Обзалагам се, че Шон ще се изненада, като ме види да ходя.
— Всички ще се изненадат — съгласи си Ада. Вдигна поглед и се усмихна.
— Не мога ли да опитам още сега? До събота ще свикна и ще отидем с Шон за риба.
— Гари, не бива да храниш много големи надежди. Отначало ще ти бъде трудно. Ще трябва да се научиш да използват протезата. Също като язденето на кон — спомняш ли си колко пъти падаше, докато се научиш да яздиш?
— Но нали сега мога да започна?
Ада посегна към шишето със спирт, наля малко в шепата си и го втри на мястото на ампутацията.
— Трябва да изчакаме разрешението на доктор Ван Роойен. Няма да се забави.
Така и стана. След поредното си посещение докторът каза на Уейт, който го изпращаше до кабриолета му.
— Може да пробвате как ще се справи с протезата — това ще запълни времето му. Не му позволявайте да се преуморява и следете да не би мястото да се разрани. Не можем да допуснем нова инфекция.
„Протеза“ — тази грозна дума кънтеше в съзнанието на Уейт, докато наблюдаваше как кабриолетът изчезва в далечината. „Протеза“. Сви отпуснатите си ръце в юмруци. Не му се искаше да се обърне и да погледне изпълненото с копнеж лице на верандата.
6
— Сигурен ли си, че така ти е удобно? — попита Уейт и клекна пред стола на Гарик.
— Да, да, чакай да опитам сега. Хей, как ще се изненада Шон, а! Ще мога да замина с него в понеделник, нали? — Гарик нямаше търпение.
— Ще видим — измърмори сговорчиво Уейт. Стана и заобиколи масата.
— Ада, скъпа, хвани го за другата ръка. Гари, слушай внимателно. Искам първо да изпробваш протезата. Ще те повдигнем, така че да се опреш с нея, без да губиш равновесие. Разбираш ли ме?
Гарик енергично кимна с глава.
— Добре, хайде сега, ето изправяме те.
Гарик придърпа дървения крак към себе си и краят му изскърца по-дървения под. Двамата го повдигнаха и той пренесе тежестта си върху протезата.
— Вижте ме — стоя на нея. Ей, вижте, на нея съм! — Лицето му светна. — Искам да ходя! Пуснете ме да ходя.
Ада погледна съпруга си и той кимна. Двамата поведоха Гарик напред. Момчето се спъна на два пъти, но те го държаха. Троп-троп и отново троп-троп тракаше протезата по пода. Преди още да достигнат края на верандата, Гари вече се бе научил да повдига крака си, за да го премества напред. По обратния път към стола той се спъна само веднъж.
— Браво, Гари, справяш се отлично — засмя се Ада.
— Скоро ще започнеш да ходиш сам — ухили се с облекчение Уейт. Не се надяваше, че ще бъде толкова лесно.
Окуражен от думите му, Гарик помоли:
— Пуснете ме сам.
— Още е рано, момчето ми, като за първи ден ти се справи великолепно.
— Е, хайде де, тате, моля те. Няма да се опитвам да ходя, само ще застана прав. Ти и мама ще ме пазите. Моля те, татко, моля те.
Уейт се поколеба и Ада го подкани:
— Пусни го, скъпи, справя се толкова добре. Това ще му помогне да стане по-уверен в себе си.
— Добре. Но не се опитвай да ходиш — съгласи се Уейт. — Готов ли си, Гари? Пусни го!
Двамата внимателно отдръпнаха ръце. Гарик се олюля леко и те моментално го хванаха.
— Всичко е наред — пуснете ме.
Усмихна им се уверено и те отново го пуснаха. За миг остана неподвижен и стабилен, сетне погледна към пода. Усмивката застина на лицето му. Беше самичък върху висока планина, нещо в стомаха му се преобърна и изведнъж изпита силен и необясним страх. Олюля се и преди да успеят да го хванат, извика:
— Падам. Свалете я! Махнете я!
Внимателно го положиха на стола.
— Свалете я! Ще падна!
Ужасените писъци късаха сърцето на Уейт, докато той бързо сваляше каишките, които държаха протезата.
— Свалих я, Гари, успокой се. Ето, аз те държа.
Бащата го притисна до гърдите си, като се опита да му вдъхне увереност със силните си ръце и голямото си тяло, но Гарик продължаваше да се бори и да пищи ужасен.
— Отнеси го в стаята, хайде, вътре в стаята — каза припряно Ада и Уейт бързо го занесе вътре, като го притискаше към гърдите си.
Тогава Гарик откри своето убежище. В мига, в който ужасът стана непоносим, той усети, че в главата му нещо се раздвижва и погледът му се премрежва. Мъглявината се сгъсти и заличи и светлина, и звук. В нея беше топло — топло и безопасно. Тук никой не можеше да го докосне, защото тя го обгръщаше и предпазваше. Беше в безопасност.
— Струва ми се, че заспа — прошепна Уейт на жена си, но в гласа му имаше нотка на изненада. Изгледа внимателно лицето на момчето и се вслуша в дишането му.
— Стана много бързо — това не е нормално. И въпреки това изглежда добре.
— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекаря? — попита Ада.
— Не — поклати глава той. — Само ще го завия и ще остана до него, докато се събуди.
Гарик спа до вечерта, когато стана и им се усмихна, сякаш нищо не се беше случило. Спокоен и развеселен, той вечеря с апетит. Никой не спомена за протезата. Като че ли и момчето бе забравило за нея.
7
Шон се върна у дома в петък следобед. Едното му око бе насинено, но явно не отскоро, по краищата синината вече ставаше зелена. Шон не спомена кой го е разкрасил така. Донесе със себе си и гнездо с яйца на сива мухоловка, които даде на Гарик, и една жива змия с червени устни в картонена кутия, на която Ада моментално произнесе смъртна присъда въпреки разпалената му защитна реч. Донесе и лък, изработен от месинга, което според него бе най-доброто за направата на подобно оръжие.
Пристигането му предизвика обичайните промени в Теунис Краал — шумотевица, движение и смях.
За вечеря имаше печено с необелени печени картофи.
Това бяха любимите ястия на Шон и той им се нахвърли гладен като вълк.
— Не си тъпчи устата — смъмри го Уейт, седнал начело на масата, но в гласа му се долавяше обич. Трудно му бе да прикрие кой от синовете си обича повече. Шон прие упрека в духа, в който той беше направен.
— Тате, кучката на Фрики Оберхолстър роди кученца, цели шест.
— Не! — Ада бе категорична.
— Е, мамо, поне едно!
— Чу какво каза майка ти.
Шон поля месото си със сос, разряза на две един картоф и лапна едната половина. Биваше си го. В действителност той не очакваше да проявят подобно единодушие.
— Какво учихте тази седмица? — попита Ада.
Това бе много гаден въпрос. Беше научил толкова, колкото да си няма неприятности, поне засега.
— Ами най-различни работи — отвърна непринудено и попита, за да смени темата: — Тате, завърши ли вече дървения крак на Гари?
Настъпи тишина. Лицето на брат му беше безизразно и той сведе очи към чинията си. Шон лапна другата половина на картофа и заговори с пълна уста:
— Ако си го завършил, утре ще можем да отидем с Гари за риба при водопада.
— Не говори с пълна уста — отсече Уейт с излишна строгост. — Храниш се като прасе.
— Извинявай, татко — измънка той.
Останалата част от вечерята премина в неловко мълчание. Веднага щом се нахраниха, Шон изчезна в стаята си. Гари тръгна с него, подскачайки по коридора, като се подпираше с ръка на стената, за да пази равновесие.
— Защо татко е толкова сърдит? — обидено попита Шон, когато останаха сами.
— Нямам представа — отвърна Гарик и седна на леглото. — Понякога се сърди просто така, за нищо — ти го знаеш.
Шон съблече ризата си през глава, сви я на топка и я хвърли към насрещната стена.
— По-добре я вдигни, защото иначе ще загазиш — предупреди го меко Гарик.
Шон свали панталоните си и ги ритна подир ризата.
Това предизвикателство му пооправи настроението. Пресече стаята и застана гол пред Гарик.
— Виж — каза той с гордост. — Косми!
Гарик ги разгледа. Безспорно бяха косми.
— Не са кой знае колко много — каза Гарик, но не можа да прикрие завистта си.
— Абе, обзалагам се, че имам повече от теб — предизвика го Шон. — Я да ги преброим.
Но той си знаеше, че позорно е загубил баса, смъкна се от леглото и заподскача из стаята. Като се подпря на стената, спря, събра захвърлените дрехи и ги сложи в коша за мръсно бельо. Шон го наблюдаваше. Гарик се сети, че не е отговорил на поканата му.
— Гари, татко завърши ли протезата ти?
Бавно се обърна, преглътна и кимна веднъж рязко и сковано.
— Какво представлява? Пробва ли я вече?
Гарик изпадна в паника. Лицето му се изкриви. По коридора се чуха стъпки. Шон скочи в леглото си, нахлузи нощницата и се пъхна под завивката. Когато баща им влезе в стаята, завари Гарик до коша с мръсното бельо.
— Хайде, Гари, какво правиш там?
Той бързо се запъти към леглото си и Уейт изгледа Шон. Синът му се усмихна с цялото си очарование, на което беше способен, и лицето на Уейт също омекна в усмивка.
— Хубаво е, че си у дома, момчето ми. — Невъзможно бе да му се сърди дълго.
Протегна ръка и я зарови в гъстата черна коса на Шон.
— Да не чувам никакви разговори в стаята, след като лампата угасне — ясно ли е?
Погали нежно Шон, учуден от силата на чувствата си към него.
8
На другата сутрин, когато слънцето се издигаше високо, Уейт Кортни се върна за закуска в имението. Един от слугите пое юздите на коня и го отведе в конюшнята, той застана пред помещението и се огледа. Разглеждайки белите стълбове на яхъра, добре пометения двор, добре обзаведената къща. Богатството създаваше приятно чувство — особено след като си бил беден. Шестдесет хиляди декара хубави пасбища, добитък, колкото тази територия може да изхрани, злато в банката. Усмихна се и тръгна да пресече двора.
Чу Ада да пее в мандрата:
„Как препуска фермерът?
Троп-троп тра-ла-ла.
А момичетата на Кейптаун казват:
Целуни ме бързо, целуни ме бързо, тра-ла-ла.“
Гласът й бе чист и мелодичен, усмивката на лицето му стана още по-широка — хубаво бе да си богат и влюбен. Спря се пред вратата на мандрата, в помещението бе хладно и тъмно поради дебелите каменни стени и тежкия сламено-катранен покрив. Ада стоеше с гръб към вратата, тялото й се движеше в такт с песента и движенията на бухалката за биене на масло. Уейт я погледа една минута, после застана зад нея и я прегърна през кръста.
Изненадана, тя се завъртя в ръцете му и той я целуна по устата.
— Добро утро, красива помощничке.
Отпусна се в ръцете му.
— Добро утро, сър.
— Какво има за закуска?
— О, за какъв романтичен глупак съм се оженила! — въздъхна тя. — Хайде, ела да видим.
Свали престилката си, окачи я зад вратата, оправи косата си и му подаде ръка. Прекосиха двора, хванати за ръце, и влязоха в къщата. Уейт шумно подуши.
— Мирише приятно. Къде са момчетата?
Джоузеф разбираше английски, макар че не можеше да го говори. Вдигна поглед от печката.
— Господарю, на предната веранда са.
Слугата имаше типичното широко като погача лице на зулус и когато се усмихваше, големите му бели зъби ярко се открояваха на фона на черната му кожа.
— Играят с дървения крак на младия господар Гари.
Лицето на Уейт пламна.
— Как са го намерили?
— Младият господар Шон ме попита къде е и аз му казах, че сте го прибрал в шкафа за бельото.
— Глупак такъв! — изрева Уейт. Пусна ръката на Ада и хукна. Когато стигна хола, чу вика на Шон и след това шума от падането на човек. Спря по средата на хола, не можеше да понесе срещата с ужасеното лице на Гарик. Призля му от ужас и от яд към Шон.
Изведнъж Шон започна да се смее.
— Стани, приятелю, недей да лежиш така.
Не вярваше на ушите си, но чу гласа на Гарик.
— Извинявай, попадна между дъските на пода.
Уейт отиде до прозореца и погледна към верандата. В далечния й край братята бяха паднали един върху друг. Шон продължаваше да се смее, а на лицето на Гарик бе застинала плаха усмивка. Шон се изправи на крака.
— Хайде. Ставай.
Подаде ръка на Гарик и го изправи. Братята стояха вкопчени един в друг, като Гарик рисковано балансираше на крака си.
— Обзалагам се, че ако бях аз, щях да ходя без никакво усилие.
— Обзалагам се, че нямаше да можеш, дяволски е трудно.
Пусна го и се отдръпна назад с разперени ръце, готов да го хване, ако се наложи.
— Хайде, я да видим.
Шон отстъпваше назад и Гарик колебливо го следваше, разперил ръце, за да пази равновесие, а лицето му бе сериозно. Стигна края на верандата и се хвана за перилата с двете си ръце. Сега вече се присъедини към смеха на брат си.
Уейт усети, че Ада е до него, хвърли й кос поглед и видя, че тя беззвучно му казва „изчезвай“. Хвана го под ръка.
9
В края на юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година Гарик се върна в училище заедно с Шон. Бяха изминали почти четири месеца след прострелването. Караше ги Уейт. Пътят за Лейдибург минаваше през рядка гора в два успоредни коловоза трева, която докосваше дъното на файтона. Копитата на конете отмерваха безшумен тръс в прахоляка. На билото на първото възвишение Уейт намали хода им и се обърна на седалката си, за да погледне имението. Изгряващото слънце придаваше на белите варосани стени на Теунис Краал оранжев отблясък, а лехите около сградата блестяха със зеленината си. Навсякъде другаде тревата беше изсъхнала в ранната зима, листата на дърветата също. Слънцето още не се бе издигнало толкова високо, че да отнеме цвета на пасбищата и да ги огрее с равномерната ослепително бяла светлина, както правеше това по обяд. Листата бяха златисти и червеникавокафяви, същото това червеникавокафяво, което стадата добитък насяха сред дърветата. Зад всичко това беше стръмният склон с черно-зелен, като ивици на зебра, храсталак, който растеше в неговите оврази.
— Шон, виж, папуняк.
— Да, отдавна го видях. Мъжки е.
Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.
— Как разбра?
— Ами че по бялото на крилете й.
— Всички имат бяло на крилете си.
— Не е така — само мъжките.
— Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си — каза колебливо Гарик.
— Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.
Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката си.
— Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.
— Нали ти казах — храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.
— Ти всичко знаеш — измърмори саркастично Шон. — Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?
Брат му самодоволно се усмихна.
— Виж, ето влака.
Той се спускаше по стръмния склон, влачейки дълга пухкава опашка от дим. Уейт подкара конете в тръс.
Спуснаха се при бетонния мост над реката Бабуун Строом.
— Видях жълта риба.
— Змиорка беше, и аз я видях.
Реката беше границата на земята на Уейт. Преминаха по моста и се озоваха на другата страна. Пред тях се простираше Лейдибург. Влакът навлизаше в града покрай яхърите за продажба на добитък, той изсвири и изстреля облаче пара високо във въздуха.
Градът се бе разпрострял на доста голяма територия, всяка къща бе оградена от собствена овощна и зеленчукова градина. В която и да е от широките улици можеше да навлезе стадо от тридесет и шест глави едър рогат добитък. Къщите бяха от жълто-кафяви тухли или с варосани стени, със сламено-катранени покриви или от гофрирана ламарина, боядисана в зелено или в тъмночервено. Площадът беше в центъра и шпилът на църквата беше пъпът на Лейдибург. Училището беше в далечния край на града.
Уейт пусна конете в лек тръс по главната улица. По тротоарите имаше само няколко души, те крачеха под пищните дървета по протежение на улицата и всеки от тях извикваше по нещо за поздрав към Уейт. Той махваше с камшика към мъжете и вдигаше шапка на жените, но не много високо, за да не се види плешивото му теме. Магазините в центъра на града бяха отворени, а пред своята банка стърчеше Дейвид Пай. Беше облечен в черно като агент на погребално бюро.