— Добро утро, Уейт.
— Добро утро, Дейвид — викна Уейт с малко престорена сърдечност. Не бяха минали дори шест месеца, откакто беше изплатил и последното си погашение по ипотеката за Теунис Краал, и споменът за заема още бе пресен в съзнанието му. Почувствува се неловко като току-що освободен затворник, който среща на улицата началника на затвора.
— Можеш ли да се отбиеш при мен, след като оставиш момчетата си?
— Само приготви кафето — съгласи се Уейт. Беше добре известно, че при Дейвид Пай на посетителите не се поднасяше кафе. Файтонът продължи надолу по улицата, зави наляво в долния край на църковния площад, мина покрай съда и се спусна към ниското, където беше училищното общежитие.
В двора имаше шест шотландски каруци и файтони-четириколки. Около тях се трупаха малки момчета и момичета, които разтоварваха багажа си. Бащите се бяха събрали в единия край на двора. Бяха мъже със загорели лица, грижливо вчесани бради, чувствуващи се неловко в костюмите си, по които още личаха гънки от дългото висене по гардеробите. Тези мъже живееха твърде далеч, за да можеха децата им да пътуват всеки ден до училище. Земите им се простираха чак до брега на реката Тугела, а от другата страна — до края на платото, на половината път до Питърмарицбург.
Уейт спря файтона, скочи от него и разхлаби сбруята на конете. Шон скочи на земята и се затича към най-близката групичка момчета. Уейт отиде при мъжете, те го обградиха отвсякъде, поздравиха го с усмивки и се изредиха да се ръкуват с него. Гарик седеше самичък на предната седалка на файтона, кракът му стърчеше вдървено пред него и раменете му се бяха свили, сякаш искаше да се скрие.
След известно време Уейт се обърна. Видя Гарик да седи сам и понечи да хукне, но моментално спря. Очите му затърсиха сред рояка дребни тела и откриха Шон.
— Шон.
Момчето спря по средата на оживена дискусия.
— Да, татко.
— Помогни на Гари да свали куфара.
— Е, ама, тате — сега си говорим.
— Шон! — озъби се Уейт.
— Добре, отивам.
Поколеба се още един миг и отиде при файтона.
— Хайде, Гари. Подай ми куфарите.
Гарик се надигна и тромаво се прекачи през облегалката. Подаде багажа на брат си, който го подреди до колелото, след което се обърна към групичката, която го бе последвала.
— Карл, можеш да вземеш това. Денис, поеми кафявата чанта. Дръж я здраво, приятелю, вътре има четири буркана мармалад — нареждаше Шон. — Хайде, Гари.
— Шон, знаеш ли какво? — каза високо Карл. — Татко вече ми разреши да стрелям с карабината му.
Шон се закова, после повече с надежда, отколкото с увереност каза.
— Не ти е разрешил!
— Разреши ми — заяви щастливо Карл.
Гарик ги настигна и всички зяпнаха Карл.
— Колко пъти ти даде да стреляш? — попита някой със страхопочитание.
За малко да каже „шест“, но бързо се отказа.
— О, много — колкото си искам.
— Ще започнеш да се отнасяш небрежно с пушката — баща ми казва, че ако започнеш да стреляш твърде рано, никога няма да станеш добър стрелец.
— Досега нямам нито едно неточно попадение — озъби му се Карл.
— Хайде — обади се Шон още веднъж, никога през живота си не беше изпитвал такава завист.
Карл забърза след него.
— Обзалагам се, че никога не си стрелял с карабина, Шон, обзалагам се, че не си, а?
Усмихна се загадъчно, докато търсеше нова тема за разговор, ясно му бе, че Карл ще го преследва до дупка.
Едно момиче се затича от верандата на общежитието, за да го посрещне.
— Това е Ана — каза Гарик.
Тя имаше дълги, слаби, загорели крака, полата й се преплиташе в тях, докато тичаше. Косата й бе черна, лицето — дребничко, с волева брадичка.
— Здрасти, Шон.
Шон изсумтя. Тя се лепна за него, като подтичваше, за да не изостане.
— Добре ли прекара ваканцията?
Не й обърна внимание, тя винаги се въртеше около него и се опитваше да го заговаря, даже когато приятелите му го гледаха.
— Шон, имам цяла кутия масленки. Искаш ли да си хапнеш?
В очите му блесна интерес, обърна се към нея, защото сладкишите на госпожа Ван Есен бяха прочути из цялата област, но се опомни и продължи навъсено към общежитието.
— Шон, може ли да седя до теб този срок?
Той гневно изфуча.
— Не, не може. А сега си върви — зает съм.
Изкачи се по стъпалата. Ана остана в подножието им, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче и Гарик спря срамежливо до нея.
— Ако искаш, можеш да седнеш до мен — каза нежно той.
Погледна го, очите й се спряха на крака му. Сълзите й изчезнаха и тя се изкикоти. Беше хубава. Обърна се към него.
— Протеза — каза тя и отново се изкикоти. Той се изчерви и изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Ана вдигна ръце към устата си и се изкикоти през тях, после се обърна и затича, за да се присъедини към приятелките си пред отделението за момичета в общежитието. Все още с пламнало лице, Гарик се изкачи по стъпалата след Шон, като се придържаше за перилата.
Fraulein стоеше на вратата на спалнята на момчетата. Очилата със стоманени рамки и металносивата й коса придаваха на лицето й суровост. При появата на Шон усмивка озари лицето й.
— А, мой мили Шон, ето те и теб.
Всъщност това, което се получи, бе: „Хах, хах хмой хмили ХШон, хето хте и хтеб“.
— Здравейте, Fraulein. — Озари я Шон с една от най-хубавите си усмивки.
— Ето те пак пораснал — премери го с поглед Fraulein. — Не спираш да растеш, вече си най-голямото момче в училището.
Шон я наблюдаваше подозрително, готов да предприеме обходна маневра, ако тя се опиташе да го прегърне, както правеше понякога, когато не успяваше да сдържи чувствата си. Съчетанието у Шон на чар, приятна външност и арогантност беше завладяло тевтонското й сърце.
— Бързо, трябва да разопаковаш багажа си. Училището вече започва.
Тя насочи вниманието си към другите си задължения и Шон с облекчение поведе хората си към спалното помещение.
— Татко казва, че следващият уикенд ще мога да ходя на лов с карабината му, а не само да стрелям по мишени. — Карл отново се върна на парливата тема.
— Денис, постави куфара на Гари на леглото му. — Шон се престори, че не чува думите му.
Покрай стените бяха подредени тридесет легла, всяко с нощно шкафче. Помещението беше чисто и мрачно като затвор или училище. В далечния край пет-шест момчета седяха и разговаряха. Вдигнаха погледи, когато той влезе, но не го поздравиха — бяха от противниковия лагер.
Шон седна на леглото си и се друсна, за да го опита — беше твърдо като дъска. Протезата на Гарик тропаше по пода на спалното помещение, докато той отиваше към леглото си, и Рони Пай, водачът на противниковия лагер, пошепна нещо на приятелите си. Те се разсмяха, вперили погледи в Гарик. Той отново се изчерви и седна бързо на леглото си, за да скрие протезата.
— Предполагам, че първо ще стрелям по дяволица, преди татко да ми разреши да стрелям по куду или по голяма антилопа — заяви Карл и Шон се намръщи.
— Що за стока е новият учител? — попита той.
— Изглежда свестен — отговори едно от момчетата. — С Джими го видяхме вчера на гарата.
— Слаб с мустаци.
— Не се усмихва много.
— Предполагам, че през следващата ваканция татко ще ме заведе на лов оттатък Тугела — продължи Карл.
— Надявам се, че няма да е много придирчив към правописа и всякакви други неща — заяви Шон. — Надявам се да не започне пак с тези десетични дроби, като Стария Гущер.
Последва всеобщо одобрение и тогава Гарик се прояви за първи път.
— Десетичните дроби са лесни.
Настъпи тишина и всички впериха очи в него.
— Даже може да стрелям и по лъв — каза Карл.
10
Класната стая за най-младите прогимназисти бе една и за двата пола: чинове за двама, по стените няколко карти, голям комплект таблици за умножение и портрет на кралица Виктория. От катедрата господин Антъни Кларк изучаваше новите си ученици. Чуха се предупредителни „шшшт“, едно от момичетата нервно се изкикоти и погледът на господин Кларк потърси източника на звука, но той спря навреме.
— Мое неприятно задължение е да се опитам да ви образовам — обяви той.
Не се шегуваше. Много отдавна професионалното му стремление бе удавено от остра неприязън към подрастващото поколение, вече преподаваше само заради заплатата.
— Ваше не по-малко неприятно задължение е да се отдадете на това с всичкото усърдие, което сте способни да изтръгнете от себе си — продължи той, гледайки с неприязън светналите им лица.
— Какво казва? — прошепна беззвучно Шон.
— Шшшт — отвърна Гарик.
Очите на господин Кларк бързо се завъртяха и спряха на Гарик. Той мина бавно по пътеката между чиновете и спря до него, хвана с два пръста кичур коса на слепоочието му и рязко дръпна. Момчето изскимтя и господин Кларк бавно се върна на катедрата.
— Сега да започнем. Петокласниците да бъдат така любезни да отворят христоматиите си на първа страница. Шестокласниците обърнете на петнадесета страница. — И той продължи да разпределя учебната работа.
— Заболя ли те? — попита със затаен дъх Шон. Гарик кимна едва забележимо и брат му моментално намрази господина. Той се загледа втренчено в него.
Господин Кларк беше малко над тридесетте. Беше слаб и тесният му костюм с жилетка подчертаваше това. Лицето му бе бледо и изглеждаше тъжно от увисналите мустаци, а носът му бе вирнат до такава степен, че ноздрите му гледаха напред, стърчаха от лицето му като дуло на двуцевна пушка. Той вдигна глава от списъка, който държеше в ръката си, и погледна право към Шон. За миг те впериха погледи един в друг.
„Този ще ми създава неприятности — помисли си господин Кларк. Такива ги усещаше безпогрешно. — Прекърши го, преди да е станал неуправляем.“
— Ти, момче, как ти е името?
Шон с престорено недоумение бавно се обърна и погледна през рамо. Когато отново застана с лице срещу учителя, бузите на господин Кларк бяха леко порозовели.
— Стани!
— Кой, аз ли?
— Да, ти.
Стана.
— Как се казваш?
— Кортни.
— Сър!
— Кортни, сър.
Впиха очи един в друг. Господин Кларк зачака Шон да сведе своите, но той не го направи.
„Големи неприятности, много по-големи, отколкото мислех“ — реши той и каза високо.
— Добре, седни си на мястото.
Облекчението, което настъпи в класната стая, сякаш можеше да се чуе. Шон почувствува уважението, което го обгърна, децата бяха доволни от начина, по който се справи със ситуацията. Усети докосване по рамото си. Беше Ана, мястото зад него беше най-близкото, което беше успяла да намери. В друг случай дързостта й би го подразнила, но сега лекото докосване до рамото му повдигна самочувствието му още повече.
Часът мина много бавно за него. В полето на христоматията си нарисува една карабина, после внимателно я изтри, известно време наблюдаваше Гарик, докато захласването на брат му по учебната работа го подразни.
— Зубрач — прошепна той, но Гарик се престори, че не го чува.
На Шон му стана досадно. Започна да се върти неспокойно на мястото си и погледна тила на Карл — на него имаше узряла пъпка. Взе линийката, за да я поразчопли. Преди да успее, Карл вдигна ръката си, като че ли за да почеше рамото си, но между пръстите му имаше парче хартия. Остави линийката и крадешком посегна да вземе бележката. Разгъна я в скута си. Имаше само една дума — „Комари“.
Шон се ухили. Имитирането от него на комар бе една от многото причини за напускането на предишния учител. В продължение на шест месеца Стария Гущер бе убеден, че в стаята има комари, след това през следващите шест месеца беше проумявал, че такива няма. Опита всички хитрини, за които можа да се сети, за да хване виновника, и накрая се предаде. Всеки път, когато започнеше монотонното жужене, тикът в ъгълчето на устата му ставаше все по-забележим.
Изкашля се и започна да жужи. Сподавеният смях на всички моментално изпълни с напрежение стаята. Всяка главица, включително тази на Шон, бе прилежно наведена над тетрадките. Ръката на господин Кларк направи колебливо движение, докато пишеше по-черната дъска, но веднага продължи уверено.
Имитацията беше изкусна, като понижаваше и повишаваше силата на звука, Шон създаваше впечатление за комар, който хвърчи из стаята. Единственият признак, че той правеше това, беше съвсем лекото потреперване на гърлото му.
Господин Кларк свърши да пише и се обърна с лице към стаята. Шон не направи грешката да спре, а позволи на комара да полети още малко, преди да кацне.
Господин Кларк слезе от катедрата и тръгна покрай редицата от чинове, която беше най-далеч от Шон. Спря един-два пъти, за да провери работата на учениците си. Стигна до края на стаята и тръгна покрай реда, на който седеше Шон. Спря пред чина на Ана.
— Не е необходимо да завърташ така буквата „Л“ — каза й той. — Дай да ти покажа. — Взе молива й и написа буквата. — Ето, виждаш ли какво имам предвид. Префърцуненият почерк е също толкова лошо нещо, колкото префърцуненото поведение.
Върна й молива и като се завъртя рязко, здраво цапардоса с длан главата на Шон. Звукът от удара прозвуча много силно в тихата стая.
— На ухото ти имаше комар — каза господин Кларк.
11
През следващите две години Шон и Гарик претърпяха промяната от преминаването от детството в младежка възраст. Беше като да се носиш по буен поток, увлечен от скоростта на реката на живота.
По реката имаше участъци, където водата течеше спокойно.
Ада беше един от тях. Винаги проявяваше разбиране, способна да го изрази, постоянна в любовта си към съпруга и семейството, което бе приела за свое. Уейт беше различен. Косата му посивя още малко, но тялото, смехът и богатството му си бяха все така големи.
По реката имаше участъци, където тя течеше по-бързо.
Упованието на Гарик в Шон. С всеки изминат месец Гарик се нуждаеше от него все по-силно, защото Шон беше неговият щит. Ако брат му не беше до него, за да го защитава, когато бе застрашен, то тогава използваше крайното си средство, свиваше се вътре в себе си, в топлите влажни мъгли на своето съзнание.
Ходеха да крадат праскови: близнаците, Карл, Денис и още двама. Около овощната градина на господин Пай имаше гъст жив плет и прасковите, които растяха от вътрешната му страна, бяха големи колкото мъжки юмрук. Бяха сладки като мед, но сладостта им се засилваше от факта, че ги крадат. До овощната градина се стигаше през плантация от австралийска акация.
— Не берете твърде много от едно дърво! — нареди Шон. — Старият Пай веднага ще забележи.
Стигнаха до живия плет и той намери дупката.
— Гари, ти стой тук и пази. Ако се появи някой, свирни.
Успя да прикрие облекчението си, не му стискаше да участвува в начинанието им. Шон продължи:
— Ще ти предаваме прасковите — и не яж от тях, преди да сме свършили.
— Защо да не дойде с нас? — попита Карл.
— Щото не може да тича, затова. Ако го пипнат, веднага ще разберат кои са с него и ще си получим заслуженото.
Карл беше удовлетворен. Шон клекна на четири крака и пропълзя през дупката в живия плет. Един по един го последваха и останалите. Гарик остана сам.
Стоеше близо до живия плет, като черпеше спокойствие от защитата на отрязания си крак. Минутите се точеха бавно и той започна да се върти неспокойно — твърде се бавеха.
Внезапно се чуха гласове, някой идваше през плантацията. Обзе го паника и се сви в живия плет, като се опитваше да се скрие, изобщо не му мина през ума мисълта да даде предупредителен сигнал.
Гласовете приближиха и ето че разпозна сред дърветата Рони Пай. С него бяха и двама от приятелите му. Всичките бяха въоръжени с прашки и вдигнали нагоре глави, търсеха птици сред дърветата.
Известно време изглеждаше, че няма да забележат Гарик, но точно когато го подминаваха, Рони се обърна и го видя. Втренчиха се един в друг. На десет стъпки разстояние от тях Гарик се бе свил в живия плет. Изненадата върху лицето на Рони бавно се смени от лукавство. Огледа се бързо наоколо, за да се увери, че Шон го няма.