Те изхвърчаха от стаята и Шон затвори вратата след тях. Кенди беше облечена в пеньоар. Лицето й сияеше, прибраната й назад коса се спускаше блестяща и мека. Шон осъзна, че е красива. Погледна към бухналата купчинка на сватбената й рокля върху леглото.
— Кенди, страхувам се, че нося лоша новина. Ще можеш ли да я понесеш? — произнесе го почти грубо и с омраза, омраза към всяка една дума.
Видя как лицето й помръкна. После стана безизразно — празно и мъртво, като на статуя.
— Той си отиде — каза Шон. — Избяга от теб.
Кенди взе една четка от тоалетната масичка и започна да я прокарва безцелно из косата си. В стаята бе много тихо.
— Съжалявам, Кенди.
Тя кимна, без да го погледне. Погледът й бе отправен в празния коридор на бъдещето. Това мълчание беше по-страшно от сълзите.
— Съжалявам, бих искал да мога да направя нещо… — Той се обърна към вратата.
— Шон, благодаря, че дойде да ми кажеш. — В гласа й нямаше чувства, той беше мъртъв като лицето й.
— Няма нищо. — Гласът му бе пресипнал.
Отиде с коня до Ксанаду. Тълпата се трупаше около големите палатки на поляната и по смеха им той позна, че вече са пили. Слънцето грееше ярко, но все още не бе много топло, оркестърът свиреше на широката веранда и роклите на жените се открояваха като весели петна на фона на зелената морава. „Празник“ — плющяха знамената върху палатките. „Празник“ — извисяваше се смехът.
Шон яздеше по алеята, повдигайки ръка в отговор на поздравите, които му се подвикваха. Това, че беше на коня, му даде възможност да забележи Франсоа и Мартин Къртис с чаши в ръце близо до къщата да разговарят с две от момичетата от Хауз Опера. Остави коня си на един от туземците коняри и закрачи към тях.
— Здрасти, шефе! — поздрави го Къртис. — Защо си толкова кисел, нали не се жениш ти?
Всички се засмяха.
— Франсоа, Мартин, елате, моля ви, с мен.
— Какво има, г-н Кортни? — запита Франсоа, докато отиваха настрана.
— Празникът свърши. Няма да има сватба.
Двамата зяпнаха от изненада.
— Обиколете наоколо и кажете на всички. Кажете им да си вземат обратно подаръците.
Той се обърна и си тръгна.
— Какво се е случило, шефе? — попита Къртис.
— Кажете им само, че Кенди и Даф са променили намеренията си.
— Искате ли да ги отпратим?
Той се подвоуми.
— По дяволите! Нека останат. Оставете ги да се отровят от пиене. Само им кажете, че няма да има сватба.
Влезе в къщата. Откри нервния от напрежение лъжесвещеник в кабинета на първия етаж. Адамовата ябълка на човека беше протрита до кръв от колосаната висока и корава свещеническа яка.
— Няма да имаме нужда от тебе — каза Шон.
Извади чековата си книжка, седна до бюрото и попълни един чек.
— Това е за неприятностите. А сега, изчезвай от града!
— Благодаря ви, г-н Кортни. Много ви благодаря.
Човекът изглеждаше безкрайно облекчен и се запъти към вратата.
— Ей, приятел! — спря го Шон. — Ако някога изпуснеш само една дума за това, което искахме да направим днес, ще те убия. Ясен ли съм?
Шон отиде в балната зала и пусна малка купчинка гвинеи в ръката на полицая.
— Разкарай всички оттук! — Той кимна с глава към тълпата, която се суетеше покрай масите и разглеждаше подаръците. — Сетне заключи вратата!
Намери главния готвач в кухнята.
— Изнеси навън всичката храна! Дай им я сега! После заключи кухните!
Тръгна из къщата, като затваряше врати и спускаше завеси. Когато влезе в кабинета, завари една двойка върху големия кожен диван. Ръката на мъжа беше под полата на момичето и то се кискаше.
— Тук не е публичен дом — изкрещя Шон и те бързо изчезнаха. Той потъна в един от столовете. Чуваше гласовете и смеха, долитащи от поляната навън, оркестърът свиреше валс от Щраус. Това го подразни и той се намръщи. Главата отново го заболя. Усещаше кожата на лицето си суха и опъната след снощната оргия.
— Каква каша! Каква гадна каша! — произнесе на глас. Излезе след час и намери коня си. Пое по пътя за Претория, докато отмина и последните къщи, сетне свърна в степта. Пришпори коня в лек галоп през морето от трева, с шапка смъкната на тила, за да открие лицето си за слънцето и вятъра. Седеше отпуснат на седлото и остави коня сам да избира пътя. Върна се в Йоханесбург късно следобед. Почувствува се по-добре. Физическото усилие и чистият въздух му помогнаха да погледне реално на нещата. Напълни ваната с гореща вода, отпусна се в нея и там и последният му гняв към Даф изчезна. Когато влезе в спалнята, Кенди седеше на леглото му.
— Здравей, Шон. — Тя му се усмихна едва доловимо. Косата й сега бе поразрошена, лицето — бледо и без грим. Бе със същия пеньоар, с който я беше видял сутринта.
— Здравей, Кенди. — Той си сложи малко одеколон на косата и брадата.
— Нямаш нищо против, че дойдох да те видя, нали?
— Не! Разбира се, че не. — Той започна да сресва косата си. — Аз тъкмо щях да дойда при теб.
Кенди придърпа съвсем по женски краката под себе си — начин, който не може да бъде повторен от никой мъж.
— Ще ми дадеш ли нещо за пиене?
— Извинявай, мислех, че никога не си се докосвала до такова нещо.
— О, днес е специален ден. — Смехът й прозвуча прекалено весело. — Днес е моят сватбен ден, нали?
Наля й коняк, без да я гледа. Усети как гневът към Даф го обзема с нова сила. Кенди пое чашата и отпи. Намръщи се.
— Има ужасен вкус.
— Ще ти свърши добра работа.
— За булката — вдигна тост тя и пресуши чашата.
— Още една? — попита Шон.
— Не, благодаря. — Изправи се и отиде до прозореца. — Вече се стъмва. Мразя тъмнината — това, което е лошо през деня, е непоносимо през нощта.
— Съжалявам, Кенди. Бих искал да мога да ти помогна.
Тя се обърна и се приближи до него. Ръцете й се сключила плътно около врата му и лицето й, бледо и уплашено, се притисна към гърдите му.
— О, Шон! Моля те, прегърни ме! Толкова ме е страх.
Той я прегърна непохватно.
— Не искам да мисля за това. Не сега, не в тъмнината — прошепна тя. — Моля те, помогни ми! Моля те, помогни ми да не мисля за това!
— Ще остана с теб. Не се разстройвай. Седни. Ще ти сипя още една чаша.
— Не, не! — Тя се хвана отчаяно за него. — Не искам да оставам сама. Моля те, помогни ми!
— Не мога да ти помогна. Ще остана при теб, но това е всичко, което мога да направя. — Гняв и съжаление се смесваха в Шон като пепел и селитра, пръстите му се впиха в рамото й.
— Добре, причинявай ми болка! Така ще забравя за малко. Вземи ме в леглото и ми причини болка, Шон, силна болка!
Дъхът му спря.
— Не съзнаваш какво говориш. Това е лудост!
— Това е, което искам, да забравя за малко. Моля те, Шон! Моля те!
— Не мога да го направя, Кенди. Даф ми е приятел.
— Той приключи с мен и аз с него. Аз също съм ти приятелка. О, господи! Толкова съм самотна. Не ме изоставяй и ти. Помогни им, Шон, моля те, помогни ми!
Шон усети как гневът се плъзга от гърдите надолу и се издува като главата на кобра между бедрата му. Тя също го усети.
— Да! О, моля те, да!
Вдигна я и я отнесе на леглото. Изправи се над нея, докато разкъсваше пижамата си. Тя се гърчеше в леглото, освобождавайки се от дрехите и се изпъна, за да го посрещне, поеме в себе си и накара да я изпълни. Шон бързо и със сила си проби път през мекото було в топлината на тялото й. В нея нямаше желание — бе доведена жестоко и безмилостно до границите на издръжливостта. Това, което ставаше, за него беше израз на гняв и съжаление, за нея — акт на забрава. Един път не бе достатъчен. Облада я отново и отново, докато чаршафите се зацапаха с ръждиви петна от кръв и тялото я заболя. Тогава легнаха един до друг, потънали в пот и уморени от яростта, с която се бяха отдали един на друг. В покоя, настъпил след отминалата страст, Шон я попита тихо:
— Не помогна, нали?
— Напротив, помогна. — Физическото изтощение беше отслабило бариерите и тя даде израз на скръбта си. Все още вкопчена в него, тя се разплака.
От светлината на уличната лампа на тавана се бе очертал сребърен квадрат. Шон лежеше по гръб и го наблюдаваше, заслушан в риданията на Кенди. Те постепенно отслабнаха, докато накрая настъпи тишина. Тогава те заспаха. Преди да настъпи денят, се събудиха едновременно като по уговорка.
— Ти си единственият, който може да му помогне сега — каза Кенди.
— Да му помогна в какво? — попита Шон.
— Да намери това, което търси. Покой, себе си — наречи го както искаш. Той се е загубил, разбираш ли, Шон? Загубил се е и е самотен, почти толкова самотен, колкото съм и аз. Аз можех да му помогна, сигурна съм, че можех.
— Даф — загубен? — попита Шон. — Ти си полудяла.
— Не бъди такъв слепец, Шон. Не се подвеждай от големи приказки и блестящи маниери. Погледни и другите неща.
— Какво например?
Тя помълча малко.
— Той мразеше баща си, знаеш ли това?
— Досещах се от малкото, което ми е казвал.
— Начинът, по който въставаше срещу всякаква дисциплина. Отношението му към Храдски, към жените, към живота. Помисли за това, Шон, и ми кажи дали се държи като щастлив човек.
— Веднъж Храдски му е погодил номер. Той просто не го харесва — каза Шон.
— О, не! Нещата са много по-дълбоки. По някакъв начин той възприема Храдски като образ на баща си. Вътрешно е съвсем съсипан, Шон. Ето защо се е залепил за тебе. Ти можеш да му помогнеш.
Той се разсмя искрено.
Кенди, скъпа, просто си допадаме. Това е всичко, не съществуват други причини за нашето приятелство. Не започвай да го ревнуваш от мен.
Тя седна в леглото и одеялата се плъзнаха надолу. Наведе се над Шон и гърдите й се люшнаха напред, тежки, заоблени и сребристобели в полумрака.
— В теб има сила, Шон. Някаква непоколебима увереност, която все още не си осъзнал. Даф е разбрал това, така както и други нещастни хора ще го разберат. Той се нуждае от теб, безкрайно много се нуждае от теб. Погрижи се за него заради мен, помогни му да намери това, което търси.
— Глупости, Кенди — промърмори смутено Шон.
— Обещай ми, че ще му помогнеш.
— Време е да се върнеш в стаята си — подкани я той. — Хората ще започнат да говорят.
— Обещай ми, Шон.
— Добре, обещавам.
Кенди стана и бързо се облече.
— Благодаря ти, Шон. Лека нощ.
26
За Шон Йоханесбург бе опустял без Даф. Улиците не бяха вече толкова пълни, „Ранд Клуб“ го потискаше, а във фондовата борса бе далеч по-скучно. Въпреки това не стоеше без работа — вършеше своята, както и тази на Даф.
Беше късно вечерта, когато съвещанието с Храдски и Макс завърши и той се върна в хотела. От напрежението през деня му оставаше малко енергия, която да изразходва в съжаление. Освен това беше сам. Отиде в Опера Хауз и пи шампанско с тълпата, събрала се там. Едно от момичетата игра канкан върху голямата маса в центъра на салона и когато спря пред Шон и Тревър Хейнс, с чело, докосващо коленете й, и фусти, увиснали през раменете, той позволи на Тревър да смъкне гащите й. Преди седмица по-скоро би го ударил с юмрук по носа, отколкото да му отстъпи тази чест. Вече не му беше толкова забавно. Прибра се рано вкъщи.
Следващата събота Къртис и Франсоа дойдоха по обяд в кантората за ежеседмичното съвещание. Когато свършиха и Храдски си беше отишъл, Шон им предложи:
— Хайде с мен. Ще отидем в бара на „Гранд Нешънъл“ и ще ударим по няколко, за да осветим края на седмицата, така да се каже.
Двамата се размърдаха притеснено на столовете си.
— Уговорили сме се да се срещнем с няколко момчета в „Светлите ангели“, шефе.
— Чудесно, ще дойда с вас — каза Шон нетърпеливо. Внезапно почувствува необходимост да бъде отново сред обикновените хора. Повдигаше му се от компанията на тези, които му стискаха ръка и се усмихваха, докато очакваха удобния момент да му забият нож в гърба. Би било добре да тръгне с двамата и да поговорят за копаене, а не за фондове и акции, да се посмее с мъжете, които не даваха пукната пара, дали акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ ще достигнат шестдесет шилинга в понеделник. Щеше да се напие заедно с Франсоа и Мартин, а по-късно можеше и да се сбие — честна битка с голи юмруци. Господи, би било добре да бъде с мъже, чисти отвътре, независимо от мръсотията под ноктите им и петната от пот по ризите им.
Къртис хвърли бърз поглед към Франсоа.
— Шефе, там се събира тълпа единствено от грубияни. Всички миньори се отбиват в съботите.
— Чудесно! — зарадва се Шон. — Да вървим!
Изправи се и закопча гълъбовосивото си палто, чиито ревери бяха гарнирани с черна коприна. Взе бамбуковия бастун от бюрото.
— Хайде, да тръгваме!
Шумът, идващ от „Светлите ангели“, ги посрещна една пряка, преди да достигнат зданието. Шон се ухили и ускори крачка като обучено ловджийско куче, усетило отново миризмата на дивеча. Франсоа и Къртис подтичваха от двете му страни. Огромен миньор се беше качил върху тезгяха на бара. Шон разпозна в него един от своите работници в мината „Малката сестра“. Тялото на мъжа беше наведено назад, за да балансира тежестта на дамаджаната, която беше залепил за устните си, и гърлото му се свиваше в непрекъснати конвулсии, докато поглъщаше течността. Тълпата около него го насърчаваше монотонно:
— Изпий я! До дъно! До дъно! До дъно! До дъно!
Миньорът свърши, запрати дамаджаната в стената и се оригна като кипящ гейзер. Поклони се, за да приеме аплодисментите, и съгледа Шон, изправен до вратата. Изтри виновно устните си с ръка и скочи от тезгяха. Останалите се обърнаха, видяха Шон и шумът постепенно утихна. Всички се пръснаха мълчаливо из бара. Шон въведе Франсоа и Къртис в помещението. Постави една купчина златни лири върху тезгяха.
— Наливай на всички, барман. Приемай поръчките. Днес е събота и е време да отпуснем вентила.
— Наздраве, г-н Кортни.
— Бъдете щастлив, сър.
Гласовете бяха понижени от уважение.
— Пийте, хора. Там, откъдето са дошли тези, има още купища.
Застана до бара с Франсоа и Мартин. Те се смееха на шегите му. Гласът му гърмеше и лицето му се беше зачервило от щастие. Купи още питиета. След известно време пикочният му мехур му напомни за себе си и той се запъти към тоалетната. Дочу вътре да разговарят и спря до паравана.
— … ще идва тук, а? Това не е скапаният „Ранд Клуб“.
— Шшт! Ще те чуе, човече. Искаш да загубиш работата си ли?
— Не давам пукната пара. За кого се мисли той? „Пийте, момчета! Там, откъдето идват тези, има още купища. Аз съм шефът, момчета! Правете, каквото ви казвам, момчета! Целунете ми задника, момчета!“
Шон застина.
— Успокой топката, Франк. Той ще си тръгне всеки момент.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Това надуто копеле с ботушите си за десет гвинеи и позлатен бастун. Да си върви там, откъдето е дошъл.
— Пиян си, човече. Не говори толкова високо.
— Да, пиян съм. Достатъчно пиян, за да вляза там и да му го кажа в лицето…
Шон се измъкна заднешком през вратата и бавно отиде до бара при Франсоа и Къртис.
— Надявам се, че ще ме извините. Току-що си спомних, че трябваше да свърша нещо този следобед.
— Много лошо, шефе. — Къртис изглеждаше облекчен. — Може би някой друг път, а?
В „Ранд Клуб“ го посрещнаха с удоволствие. Трима души едва не се сбиха кой да го почерпи.
27
Същата нощ той вечеря с Кенди и докато пиеха ликьор, й разказа случката. Тя го изслуша, без да го прекъсва.
— Те не ме искаха там. Не виждам какво съм им направил, за да не ме обичат.
— И това те безпокои? — попита тя.
— Да, тревожи ме. Никога преди хората не са се отнасяли така към мен.
— Радвам се, че се безпокоиш. — Тя се усмихна нежно. — Един ден ти ще пораснеш и ще станеш добър човек.
— Но защо ме мразят? — повтаряше Шон.
— Завиждат ти. Мъжът е казал „ботуши за десет гвинеи и позлатен бастун“ — това е в дъното на всичко. Сега си различен от тях, ти си богат. Не можеш да очакваш да те приемат такъв.