— Но аз никога не съм им направил нещо лошо… — опита се да протестира той.
— Не е необходимо. Това, което съм разбрала от този живот, е, че трябва да заплатиш съответната цена, ако искаш да получиш нещо. Това е част от цената на твоя успех.
— По дяволите! Бих искал сега Даф да е тук — каза Шон.
— И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? — отговори Кенди. — На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях — имитира тя.
Шон почеса носа си, забил поглед в масата.
— Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.
Шон я погледна.
— Веднъж и аз осъзнах това, когато бях попаднал в капана на „Кенди Дийп“. Много ясно го разбрах тогава — в тъмнината и калта. Там взех решение… — Той се усмихна смутено. — Казах си, че никога повече няма да нараня някого. Бях искрен, Кенди. Бях убеден по това време, но…
— Да, мисля, че разбирам. Трудно е да се вземе такова решение и още по-трудно е да се изпълни. Едно-единствено премеждие е достатъчно да промени начина на мислене. Това е като да строиш стена тухла по тухла. Издигаш я малко по малко, докато накрая стане готова. Казвала съм ти и преди, Шон. В теб има сила. Знам, че един ден ще довършиш стената си и когато го направиш, няма да имаш слаби места.
28
На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.
— Завършвате ли, Джонсън?
— Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.
— Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.
Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста — тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове — цветове, които се харесват на жените.
— Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.
Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена — персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.
— Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.
Стана и слезе по стълбите.
Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.
— Свършихме, сър.
— Браво! В такъв случай можете да си ходите.
Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.
— Не стреляй, идвам без съпротива — каза тържествено Даф.
Шон свали пушката и я занесе обратно в шкафа.
— Здравей!
— Здравей! — отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.
— Как си, синко?
— Добре съм. Добре.
— Как са всички останали?
— Кого по-точно имаш предвид?
— Кенди, например.
Шон обмисли въпроса.
— Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.
— Лошо, а?
— Лошо.
Известно време и двамата мълчаха.
— Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен — наруши мълчанието Даф.
Шон повдигна рамене и се приближи до камината.
— Дафърд, ти си свиня — сякаш между другото каза той.
Даф потрепери.
— Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.
— Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.
Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:
— Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?
— Не — отговори Даф.
— Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.
Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.
— Той се върна, Кенди.
— О! — затаи дъх тя. — Как е той, Шон?
— Леко отрезвял, но не много.
— Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.
— Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.
— Ти какво му каза?
Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.
— Това приходите от бара за последната нощ ли са? — избягна въпроса й той.
— Да — отговори разсеяно Кенди.
— Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? — усмихна се Шон.
Кенди се изправи и отиде до прозореца.
— Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.
Шон изсумтя и тя бързо продължи:
— Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.
Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.
— Искаш ли да го видиш, Кенди?
Тя не се довери на гласа си и поклати отрицателно глава.
— Ще се грижа за него, както обещах. — Притисна я в обятията си и се запъти към вратата.
— Шон! — извика тя след него и той се обърна. — Ще идваш понякога да ме виждаш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно и да си приказваме. Ще останем приятели, нали?
— Разбира се, Кенди. Разбира се, скъпа.
Тя се усмихна през сълзи.
— Ако опаковате с Даф вещите си, ще ви ги изпратя в Ксанаду.
29
Шон потърси с поглед подкрепата на Даф, който седеше от другата страна на заседателната маса. Приятелят му издуха плътно кръгче дим от пурата си. То се завъртя и разшири като вълнички по водна повърхност, преди да се разпадне. Осъзна с горчивина, че партньорът му няма намерение да го подкрепи. Бяха спорили половината нощ. Бе се надявал Даф да промени мнението си. Сега разбра, че това не е станало, и направи последен опит.
— Поискаха увеличение на надниците с десет цента. Вярвам, че наистина се нуждаят от тях. Цените в този град хвръкнаха, а надниците си останаха същите. Господа, тези мъже имат семейства, не можем ли да се съобразим с това?
Даф издуха още едно кръгче, а Храдски извади джобния си часовник и го погледна многозначително. Макс се изкашля и го прекъсна:
— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос, г-н Кортни. Можем ли да гласуваме?
Шон видя ръката на Храдски да се вдига. Страхуваше се да погледне към Даф. Не искаше да види как той ще подкрепи Храдски. Все пак направи усилие. Ръцете на приятеля му лежаха върху масата.
— Кои са за предложението? — попита Макс.
Двамата вдигнаха едновременно ръка. В този момент Шон осъзна колко много щеше да означава за него, ако Даф бе гласувал против. Даф му смигна и той не можа да сдържи усмивката си.
— Тридесет гласа „за“ и шестдесет „против“ — обяви Макс. — Предложението на г-н Кортни се отхвърля. Ще уведомя профсъюза на миньорите. Има ли още нещо, което да свършим, преди да закрием заседанието?
Върнаха се в кантората си.
— Единствената причина да те подкрепя беше увереността ми в победата на Храдски — каза любезно Даф.
Шон изсумтя.
— Той е прав, разбира се — продължи невъзмутимо приятелят му, докато държеше отворена вратата на кабинета на Шон. — От повишаването на надниците с десет цента експлоатационните разходи на групата ще скочат с десет хиляди на месец.
Шон затвори с ритник вратата и не отговори.
— За бога, Шон. Не докарвай тази добронамереност към хората до абсурд. Храдски е прав — Крюгер всеки момент ще ни наложи още някой данък, а трябва да финансираме разработването на новото находище в Източен Ранд. Сега не можем да допуснем увеличение на производствените разходи.
— Добре. Въпросът е решен. Единственото, на което се надявам, е да не ни сервират някоя стачка.
— И на това има начини за противодействие. Храдски си е осигурил поддръжката на полицията и можем да разчитаме, че от Кимбърли веднага ще изпратят неколкостотин души — увери го Даф.
— По дяволите, Даф! Знаеш, че не е редно. Този нелеп Буда с малки очички също го знае. Но какво мога да направя? По дяволите, какво мога да направя? — избухна Шон. — Чувствувам се толкова безпомощен.
— Е, ти беше този, който искаше да му предостави контрола — присмя му се Даф. — Престани да се опитваш да промениш света и да си вървим вкъщи.
Макс ги очакваше в канцеларията. Изглеждаше нервен.
— Извинете ме, господа. Мога ли да ви кажа две думи?
— От чие име говориш — твое или на Храдски? — попита рязко Шон.
— Това е лична работа, г-н Кортни. — Макс снижи гласа си.
— Не можем ли да почакаме до утре? — Избута го встрани и продължи пътя си към вратата.
— Моля ви, г-н Кортни. Много е важно.
Вкопчи се отчаяно в ръката на Шон.
— За какво става въпрос, Макс? — попита Даф.
— Трябва да говоря с вас на четири очи. — Отново снижи гласа си и се загледа нещастно във външната врата.
— Добре, говори! — окуражи го Даф. — Тук сме сами.
— Не сега. Можем ли да се срещнем по-късно?
Даф повдигна вежда.
— Какво е това, Максимилиан? Не казвай, че ще ни продаваш порнографски снимки.
— Г-н Храдски ме очаква в хотела си. Казах му, че отивам да взема някои книжа, и ще ме заподозре, ако не се върна веднага.
Макс щеше да избухне в сълзи. Адамовата му ябълка си играеше на криеница зад високата яка, изскачаше над нея и отново изчезваше. Внезапно Даф се заинтригува от това, което той се опитваше да каже.
— Не искаш Норман да знае? — попита той.
— Мили боже, не! — Макс почти се разплака.
— Кога искаш да се срещнем?
— Довечера. След десет часа, когато г-н Храдски си легне.
— Къде?
— Има един страничен път на изток от мината „Малката сестра“. Той не се използува вече.
— Знам го — каза Даф. — Ще дойдем там около десет и половина.
— Благодаря ви, г-н Чарлиууд. Няма да съжалявате. — Макс хукна презглава към вратата и изчезна.
Даф нагласи цилиндъра и мушна Шон в кръста с върха на бастуна си.
— Усещаш ли я? — Подуши одобрително и Шон направи същото.
— Нищо не надушвам.
— Въздухът е натежал от нея — каза му Даф. — Сладката миризма на предателството.
Напуснаха Ксанаду малко след девет и половина. Даф настояваше да облекат черни плащове.
— Атмосферата е важна, синко. Не можеш да отидеш на подобна среща облечен в кожени панталони и походни обуща. Ще развалиш цялата работа.
— Проклет да съм, ако се намъкна в тези карнавални дрехи. Костюмът ми си е много добър. Ще свърши работа.
— Мога ли да те помоля поне да мушнеш пистолет в колана си? — попита тъжно Даф.
— Не — засмя се Шон. — Не. Ти си варварин, синко. Никакъв вкус, това ти е бедата.
Избегнаха главните улици и излязоха на пътя за Кейптаун една миля, след като напуснаха града. Луната бе като тънка ивица върху тъмния небесен свод. Въпреки това под светлината на ярките звезди белите минни купчини, всяка една от тях с размера на голяма могила, изглеждаха като гнойни пъпки върху лицето на земята.
Шон усети как дъхът му спира от възбуда — примерът на приятеля му винаги е бил заразителен. Галопираха с почти докосващи се стремена. Плащът на Даф се издуваше зад него и лекият ветрец разпалваше пурата на Шон.
— По-бавно, Даф! Завоят е тук някъде. Пътят е обраснал с храсталаци и ще го изпуснем.
Дръпнаха юздите на конете и преминаха в обикновен ход.
— Колко е часът? — попита Даф.
Шон дръпна от пурата и задържа часовника близо до огънчето.
— Десет и четвърт. Подранили сме.
— Обзалагам се, че Максимилиан ще бъде там преди нас. Това е пътят.
Свърнаха по него. Насипът на мината „Малката сестра“ се извиси близо до тях стръмен и бял на лунната светлина. Заобиколиха като се стараеха да останат в сянката му. Конят на Даф изпръхтя боязливо и Шон притисна с колене своя, който се дръпна встрани. Макс беше излязъл от храсталаците край пътя.
— Добра среща, Максимилиан!
— Моля ви, господа, дръпнете конете си от пътя. — Макс все още показваше признаци от следобедната възбуда.
Завързаха конете си сред храстите и се присъединиха към него.
— Е, Макс, какви са новините? — попита Даф.
— Преди да продължим по същество, господа, искам да ми дадете честната си дума, че независимо дали ще стане нещо или не, никога и никому няма да разкриете това, което ще ви кажа тази нощ.
Той беше много бледен, както се стори на Шон, а може би това се дължеше на звездната светлина.
— Съгласен — каза Шон.
— Честен кръст — присъедини се Даф.
Макс разтвори палтото си и извади продълговат плик.
— Мисля, че ако първо ви покажа тези неща, по-лесно ще обясня предложението си.
Шон взе плика.
— Какво е това?
— Последните отчети на четирите банки, с които г-н Храдски е в делови отношения.
— Кибрит, Шон, дай светлина, синко — помоли нетърпеливо Даф.
— Нося фенер — каза Макс и клекна, за да го запали. Двамата приклекнаха до него и разстлаха банковите отчети в кръга от жълта светлина. Прочетоха ги мълчаливо. Накрая Шон се изправи и запали нова пура.
— Е, доволен съм, че не притежаваме толкова много пари — обяви той. Събра листовете и ги върна обратно в плика. Плесна го в дланта на другата си ръка и започна да се смее тържествуващо. Макс се протегна, взе плика и грижливо го пъхна под палтото си.
— Добре, Макс, изплюй камъчето — настоя Шон.
Макс се наведе напред и духна фенера. Беше му по-лесно да говори на тъмно.
— Големите суми, които г-н Храдски трябваше да ви плати в брой, господа, и ограничаването на производството в диамантените мини съгласно условията на новите картелни договори в диамантената промишленост го принудиха да вземе големи заеми от всичките си банки. — Той спря и прочисти гърлото си. — Сами виждате размерите на тези заеми. Разбира се, банките изискват гаранции и г-н Храдски им е предоставил всички притежавани от него акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“. Банките са оценили акциите по тридесет и пет шилинга. Както знаете, в момента акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ се котират по деветдесет шилинга, което осигурява широко поле на сигурност. Въпреки това, ако тези акции претърпят неуспех и паднат до тридесет и пет, банките ще ги продадат. Ще продадат под костуемата й цена всяка акция на „Сентръл Ранд Консолидейтид“, която г-н Храдски притежава.
— Продължавай, Макс! — каза Даф. — Гласът ти започва да ми харесва.
— Дойде ми наум, че ако г-н Храдски отсъствува временно от Йоханесбург… Да кажем, замине за Англия да купи нови машини или нещо такова. За вас, господа, ще се открие възможност да смъкнете акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ до тридесет и пет шилинга. Ако подготовката е добра, цялата работа ще приключи за три-четири дни. Можете да започнете изненадващи продажби и да пуснете слухове, че жилата на водещия пласт е изтъняла. Г-н Храдски няма да бъде тук, за да защити интересите си, и банките ще се освободят от акциите си на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ веднага щом те паднат на тридесет и пет шилинга. Цената им ще се сгромоляса и вие, с пари в брой, ще бъдете в състояние да изкупите акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ на безценица. Няма причина да не придобиете контрол над групата и отгоре на това да спечелите няколко милиона.