— Джок, би ли могъл да отделиш една минута?
Той се обърна бавно.
— А, Шон! Да, какво има?
— Двамата с Даф напускаме Ранд. Имам нещо за теб. Нещо, с което да ни запомниш. Сигурен съм, че и приятелят ми също ще иска ти да го получиш.
Джок се изчерви от смущение.
— Не е необходимо — каза той и започна да се обръща към чашата си.
— Моля те, Джок.
— Е, добре. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Какво е то?
— Ето това — каза той и пристъпи напред, стоварвайки юмрука си. Широкият и червен от уискито нос на Джок беше цел, за която може да се мечтае. Тъй като бе излязъл от форма, крошето му не бе от най-добрите, но достатъчно силно, за да изпрати Джок в зрелищно задно салто през тезгяха. Шон взе замечтано чашата му и я изпразни върху главата на Тревър.
— Следващия път, като ме видиш, се усмихни и поздрави — каза той на Тревър. — А дотогава, не си търси белята.
Изкачи стълбите до апартамента на Храдски в значително по-добро настроение. Вече го очакваха.
— Казвай, Макс! — Шон даже успя да му се ухили.
— Г-н Храдски много щедро…
— Колко? — прекъсна го рязко той.
— Г-н Храдски ще ви позволи да вземете хиляда и петстотин и личните си вещи. Като част от споразумението вие ще поемете задължението да не се впускате, в каквато и да е търговска дейност в Уитуотърсранд за период от три години.
— Това е твърде малко — протестира Шон. — Направете ги две хиляди и ще сключим сделката.
— Предложението не подлежи на обсъждане.
Разбра, че няма да отстъпят. Не желаеха да се пазарят. Това бе всичко.
— Добре. Приемам.
— Г-н Храдски повика адвоката си, за да състави договора. Ще имате ли нещо против да почакате, г-н Кортни?
— Не, Макс. Забравяш, че сега аз съм господар на времето си.
31
Шон завари Даф да седи в креслото в гостната в Ксанаду така, както го бе оставил. Бутилката се люлееше празна в ръката му, а той беше в безсъзнание. Бе полял жилетката си с коняк, а три от копчетата й бяха разкопчани. Свитото му тяло се губеше в голямото кресло и къдриците, провиснали върху челото, омекотяваха измъчените черти на лицето. Шон освободи бутилката от ръката му и Даф се размърда неспокойно, мърморейки и въртейки главата си.
— Време е малките момчета да си лягат — каза Шон. Вдигна го от креслото и го прехвърли през рамото си.
Даф повърна.
— Това е начинът. Покажи на Храдски какво мислиш за скапания му килим! — окуражи го приятелят му. — Давай още веднъж за късмет, но не върху ботушите ми.
Той изпълни, каквото му бе наредено, и Шон го отнесе нагоре по стълбите с тържествуващ кикот. На площадката спря и се опита да анализира собствените си чувства. По дяволите, беше щастлив. Беше нелепо да се чувствува толкова щастлив насред нещастието. Продължи по коридора, все още чудейки се на себе си, и влезе в стаята на Даф. Пусна го върху леглото и го съблече. След това го изтъркаля под одеялата. Донесе от банята емайлиран леген и го постави до леглото.
— Може да ти потрябва. Спи спокойно! Утре ни чака дълъг път.
Постоя на горната площадка, погледът му пробяга надолу по мрамора и се спря върху великолепието на фоайето. Напускаше всичко това и нямаше причина да се чувствува щастлив. Засмя се високо. Може би защото се бе сблъскал с тоталното унищожение и в последния миг бе успял да предотврати най-лошото, бе превърнал разгрома в победа. По-точно това бе малка емоционална победа, но поне сега не бяха по-зле, отколкото при пристигането им в Ранд. Това ли беше причината? Шон размисли и разбра, че това не е цялата истина. Съществуваше също и усещането за избавление. Това беше другата й страна. Да продължи по свой път — на север към нови земи. Усети в себе си тръпката на очакването.
— Нито една курва или борсов посредник в радиус от петстотин километра — изрече той и се засмя. Отказа се да търси думи, с които да изрази чувствата си. Емоциите бяха неуловими — веднага след като ги хванеш натясно, променят формата си и мрежата от думи, която вече си приготвил да хвърлиш върху тях, не може да ги улови. Остави ги да бродят свободно, прие ги такива, каквито са и им се наслади. Изтича надолу по стълбите, прелетя през кухнята и се втурна в конюшнята.
— Мбиджейн — извика, — къде си, по дяволите!
Някакъв стол се преобърна с трясък в помещението на слугите и вратата на една от стаите се отвори.
— Nkosii, какво има? — нещо в тона на Шон беше разтревожило Мбиджейн.
— Кои са шестте ни най-добри коня?
Слугата ги назова, без да се опита да прикрие любопитството си.
— Имунизирани ли са срещу сънна болест?
— Всички, Nkosii.
— Добре. Да са готови за път утре преди разсъмване. Два — със седла, останалите ще носят багаж.
Мбиджейн се засмя.
— Пак ли ще ходим на лов, господарю?
— Може би.
— Колко дълго ще отсъствуваме, господарю?
— Колко дълго е завинаги? Сбогувай се с всичките си жени, вземай кожената наметка и копията си и ще видим накъде ще ни поведе пътят.
Шон се върна в спалнята. Отне му половин час да приготви багажа. В средата на стаята постоянно растеше купчината дрехи, които щеше да изостави, а останалите се събраха в половин конски товар. Натъпка ги в две кожени чанти. Намери палтото от овча кожа в дъното на един от килерите и го метна върху стола заедно с кожените бричове и широкополата шапка, за да ги облече на сутринта. Слезе в кабинета да избере пушки, без да обръща внимание на луксозните двуцевки и на тези с неизвестен калибър. Взе две ловни пушки и четири манлихери.
Сетне отиде да се сбогува с Кенди. Тя беше в апартамента си и отвори веднага след почукването му.
— Чу ли? — попита я той.
— Да, целият град знае. О, Шон! Съжалявам, моля те влез. Как е Даф?
— Ще се оправи. Точно сега е мъртвопиян и спи.
— Ще отида при него — каза тя бързо. — Сега той има нужда от мен.
В отговор Шон вдигна едната си вежда и я загледа, докато тя сведе очи.
— Не! Предполагам, че си прав. Може би по-късно, когато надмогне първия шок. — Вдигна поглед към Шон и се усмихна. — Предполагам, че се нуждаеш от едно питие. За теб също трябва да е било отвратително. — Отиде до шкафа. Носеше къса синя нощница, която почти откриваше гърдите й.
Шон я наблюдаваше. „Красива е“ — си помисли.
— До нова среща, Кенди — вдигна чашата си той.
Сините й очи се отвориха широко.
— Не разбирам. Защо го казваш?
— Заминаваме, Кенди. Рано сутринта.
— Не! Шон, ти се шегуваш. — Но знаеше, че не е така. Повече нямаха какво да си кажат.
Шон допи чашата си и я целуна.
— Бъди щастлива!
— Ще се опитам. Върни се скоро.
— Само ако обещаеш да се омъжиш за мен — усмихна й се той, а тя го дръпна за брадата.
— Изчезвай, преди да съм те накарала да изпълниш обещанието си.
Бързо си тръгна, защото знаеше, че тя ще се разплаче.
На следващата сутрин Даф опакова вещите си под ръководството на Шон. Той изпълняваше всяко нареждане със замаяно покорство, отговаряйки, когато Шон го заговореше, но в останалото време се скриваше в защитната черупка на мълчанието. Когато свърши, Шон го накара да вземе торбите и го поведе навън, където конете ги очакваха в мразовития мрак. До конете имаше няколко човека — четири сенки в тъмнината. Шон се поколеба, преди да излезе на двора.
— Мбиджейн! — извика той. — Кои са тези с теб?
Те се показаха на светлината, която струеше през вратата, и Шон се засмя.
— Хлуби, с внушителното шкембе! Нонга! И ти, Кандла?
Това бяха мъже, копали за него в рововете на „Кенди Дийп“, работили усърдно с лопатите, които откриха богатството му, въртели копията, за да го защитят от първите грабители. Щастливи, че ги е познал, защото бяха изминали много години, те го наобиколиха, усмихвайки се толкова широко и ослепително, колкото само зулусите могат.
— Какво ви е събрало толкова рано, палавници такива? — попита Шон.
Хлуби отговори за всички:
— Господарю, дочухме да се приказва за пътуване и краката ни се подпалиха, дочухме да се говори за лов и загубихме съня си.
— Няма пари за заплати — заговори Шон грубо, за да прикрие чувствата си.
— Не сме отваряли дума за заплати — отговори Хлуби с достойнство.
Шон кимна с глава, защото това беше отговорът, който очакваше. Прочисти гърлото си и продължи:
— Ще тръгнете с мен, макар и да знаете, че над мен тегне тагафи? — използува той зулуската дума за проклятие. — Ще ме последвате, знаейки, че след себе си оставям дири от мъртви мъже и скръб?
— Господарю! — отговори тържествено Хлуби. — Нещо винаги умира, когато лъвът се храни. И все пак остава месо и за тези, които го следват.
— Чувам бръщолевенето на стари жени пред чаша бира — забеляза сухо Мбиджейн. — Няма какво повече да се каже, а конете започват да стават нетърпеливи.
Качиха се на конете и тръгнаха по пътя, напускащ Ксанаду, между дърветата и обширните гладки морави. Голямата къща остана сива и тъмна в полумрака зад тях. Тръгнаха по пътя за Претория, изкачиха се на планината и на хребета й провериха конете. Двамата приятели погледнаха назад към долината. Тя плуваше в сутрешна мъгла. Само кулите на мините стърчаха. Една сирена в мините зави унило, докато наблюдаваха как мъглата се позлатява от изгряващото слънце.
— Не можехме ли да останем само още една седмица? Може би щяхме да измислим нещо? — попита тихо Даф.
Шон се взираше безмълвно в позлатената мъгла. Беше красиво. Тя скриваше изранената земя и хълмовете — това беше най-добрата маска за този зъл, алчен град. Обърна коня си към Претория и го плесна по врата със свободния край на юздите.
Част трета
В пустинята
1
Останаха в Претория десет дни, достатъчни, за да купят фургоните и да ги подготвят за път. После тръгнаха на север по Хънтърс Роуд. Фургоните се движеха в колона, водена от един зулус и дузина нови слуги, които Шон бе наел. Група от бели и чернокожи хлапаци, както и глутница безпризорни кучета следваха кервана. Мъжете викаха след тях, като им пожелаваха добра слука, а жените махаха с ръце от верандите на къщите, наредени от двете страни на пътя. След време градчето остана зад тях и те се озоваха в степта с дузината помияри, които ги следваха.
Първия ден изминаха петдесет мили и спряха да лагеруват край един поток. Шон изпитваше силни болки в гърба и краката, тъй като това бе първото му продължително яздене от пет години насам. Пиха малко бренди, ядоха пържоли на скара и след това оставиха огънят да изгасне. Седяха и дълго се взираха в нощта. Небето бе като завеса, по която са били изстреляни стотици картечни патрони, надупчили я като решето, а през дупките сега светеха звезди. Гласовете на слугите се чуваха като далечно бръмчене на пчелен кошер, а на фона на този шум се носеше воят на един чакал, скрит наблизо в тъмнината. Тази вечер всички се прибраха рано във фургоните. Бяха изморени, но нито грубите завивки, нито твърдият сламен матрак попречиха на Шон да заспи веднага.
На следващата сутрин тръгнаха рано и отхвърлиха още тридесет километра зад гърба си, преди да разпрегнат за нощувка, а на следващия ден наминаха други тридесет. Бързото придвижване бе навик усвоен от Шон в Уитуотърсранд, когато всяка минута бе жизненоважна, а загубеният ден бедствие. Това бяха дълбоко вкоренени в него навици, затова водеше кервана на север със същата припряност, с която беше подтиквал и хората си на „Кенди Дийп“, когато прекарваха път през златоносния пласт. Една сутрин, когато впрягаха конете. Мбиджейн го попита:
— Господарю, отиваме да се срещнем с някого ли?
— Не. Защо питаш?
— Когато човек бърза толкова много, обикновено има причина. Просто се мъча да я открия.
— Причината е… — Шон спря. Огледа се наоколо, като че ли търсеше причина, и се почеса по носа. — Причината е да впрегнем един час по рано, преди слънцето да се е издигнало високо в небето — каза той и отиде при коня си.
Този ден двамата с Даф яздиха един-два километра пред кервана, вместо да се върнат назад и да го подтикнат да се движи по-бързо, Шон предложи:
— Хайде да отидем до онова хълмче ей там. Ще оставим конете в подножието, а ние ще се изкачим до върха.
— За какво?
— За този дето духа… Хайде, тръгвай! — засмя се Шон.
Спънаха конете и тръгнаха нагоре по стръмния склон, избирайки пътя си по големите свлечени камъни и повалените огромни дънери. Когато се изкачиха на върха и двамата бяха потънали в пот и дишаха ускорено. Намериха сенчесто място върху една плоска скала и седнаха. Шон подаде пура на Даф и двамата запушиха, оглеждайки местността, която се простираше като огромна карта под тях.
Тук затревените места на високата степ започнаха да се сливат с гората и хълмистите полупустинни части. Имаше падини подобни на пасища, които внезапно завършваха в подножието на някой хълм или бяха заобиколени с малки горички от високи дървета. От височината на която седяха, по свежата зеленина и изключително високите дървета можеше да се проследи пътят на подземните реки. Всичко друго наоколо беше с цвета на Африка — кафяв, хиляди нюанси на кафявото. Бледокафява трева и червеникавокафява почва, усукани, шоколадовокафяви стволове, достигащи чак до листните маси на короните им. С неопределен кафяв цвят бяха стадата газели, които пасяха между дърветата и по склоновете на голите хълмове. Тази кафява земя се простираше обширна и спокойна в неизмеримото пространство, без да бъде наранена от човек: спокойна и величествена в своята необятност.
— Това ме кара да се чувствувам малък, по сигурен, като че ли никой няма да ме забележи — каза Даф и се засмя доволно.
— Знам какво искаш да кажеш — отговори му Шон.
Той забеляза, че напрегнатото изражение на приятеля му изчезна, след като напуснаха Уитуотърсранд. Усмихнаха се един на друг и се облегнаха върху скалата. Видяха фургоните далеч долу под себе си, подредени в кръг, а добитъкът пасеше разпрегнат, движейки се бавно насам-натам. Слънцето залезе и сенките се удължиха, простирайки се все по-дълги и по-дълги по земята. Отидоха при конете и поеха към лагера. Тази нощ останаха по-дълго край огъня и макар и да не говориха много, старото топло чувство между тях се бе върнало. Бяха открили златоносна жила, оказала се богата на ценните си елементи от пространство и време. Тук имаше повече от тези елементи, отколкото човек можеше да употреби и за двадесет живота. Простор да се движиш, да дишаш, да яздиш или да стреляш с пушка. Простор, залян от слънчева светлина и ветрове, треви и дървета, но не претъпкан с тях. Имаше и време. Времето започваше оттук: тиха река, която се движи, но не се променя от движението — можеш да черпиш от нея колкото искаш и винаги остава пълна. Тя се измерва със сезоните, но не се ограничава от тях, защото лятото, което си отиваше, за да даде път на есента, е същото това лято, което е пламтяло преди хиляда години и ще пламти отново след още хиляда. При толкова много пространство и време всякакви усилия са безсмислени.
От този момент нататък животът им потече със спокойното темпо, с което се въртяха колелата на фургоните. Шон, с поглед винаги устремен напред по пътя, който е поел, започна да забелязва други неща около себе си. Всяка сутрин двамата с Даф напускаха фургона и скитаха из околността. Понякога прекарваха деня, пресявайки пясък в търсене на злато, друг път диреха следи от слонове, но най-често просто яздеха и говореха или се излежаваха скрити, загледани в стадата дивеч, които прииждаха с всеки изминат ден. Убиваха само толкова, колкото им беше необходимо, за да изхранят себе си, слугите и глутницата кучета, които ги бяха последвали.
Минаха през малко село на бурите край Питсбург. Оттук планината Зутсбънберг започваше да се изкачва нагоре и прехвърляше хоризонта. По отвесните й склонове чернееха гъсти гори. Останаха една седмица в градчето Луи Трешар, в подножието на планината. Това бе най-северното селище на белите.