В градчето говориха с мъже, които бяха ходили на лов по северните склонове на планината отвъд Лимпопо. Това бяха мълчаливи, зрели мъже, със загорели от слънцето лица и пожълтели от тютюн бради и със спокойствието на степта в очите си. В любезния им бавен говор Шон усети страстна любов към това, което им принадлежи — животните в степта, за които ходеха на лов, и земята по която се движеха така свободно. Те се отличаваха от африканерите от Натал, както и от тези, които бе срещал в Уитуотърсранд. Остана с известно предубеждение, засилващо се с годините, когато щеше да му се налага да воюва с тях.
Казаха му, че няма път през планината, но фургоните биха могли да я заобиколят. На запад пътят граничеше с пустинята Калахари, а там теренът не бил добър, защото колелата на фургоните потъвали в пясъка. Ивиците суша между тресавищата били твърде тесни и дълги. На изток местността била по-добра, теренът — по-здрав, добре напояван и с много дивеч в горите. В низината ставало все по-топло с приближаването до реката и там можело да се срещнат стада слонове.
И така, Шон и Даф тръгнаха на изток, държейки планините винаги от лявата си страна. Поеха към пустинята.
2
След едноседмично пътуване се натъкнаха на следи от слон: счупени дървета с обелени кори. Въпреки че следата беше отпреди един месец и дърветата бяха вече съвсем изсъхнали, Шон усети ловната тръпка и цяла нощ почиства и смазва пушките си. Гората стана по-гъста и фургоните трябваше да извивах между дърветата. Тук имаше поляни — открити падини с гъста зелена трева, където дивите биволи пасяха също като стадо домашен рогат добитък. Около тях крякаха бели птици с дълги клюнове. Областта бе добре напоявана от потоци, чисти и весели като тези в Шотландия, но водата бе топла, а бреговете — обрасли с буйна растителност. Дивечът се движеше по реката и зелените падини: със завити, изтеглени назад рога, готови да побегнат при опасност; едри антилопи куду с големи уши и тъжни очи, антилопи с черна кожа и бели коремчета, с рога, завити като моряшки нож, зебри, галопиращи с достойнството на охранени понита, докато около тях лудуваха стадо гну, петнисти антилопи и най-после — слонове.
Шон и Мбиджейн се движеха на около километър пред фургоните, когато попаднаха на следа от слонове. Беше прясна, толкова прясна, че мъзгата още се стичаше по дънерите на дървото махоба-хоба от местата, където кората бе обелена от върховете на бивните.
— Три мъжкаря — каза Мбиджейн. — Единият е много голям.
— Чакай тук!
Шон пришпори коня и се върна при колоната. Даф се бе излегнал на седалката на първия фургон, леко полюлявайки се от движението, с шапка над лицето и ръце под главата.
— Даф, слон! — изкрещя Шон. — На по-малко от час пред нас. Оседлавай, човече!
Даф се приготви за пет минути. Мбиджейн ги чакаше. Бе успял да проследи дирята донякъде и тримата тръгнаха по нея — двамата приятели на коне, яздейки много бавно един до друг.
— Ходил ли си преди на лов за слонове, момко?
— Никога — отговори Шон.
— Господи! — Погледна го разтревожен. — А мислех, че си специалист. Смятам да се върна и да продължа съня си. Можеш да ме повикаш, когато придобиеш повече опит.
— Не се тревожи. — Шон започна да се смее. — Зная всичко за това. Израснал съм с разкази за лов на слонове.
— Това напълно ме успокои — измърмори саркастично Даф.
Зулусът ги погледна, без да скрива раздразнението си.
— Господарю, не е разумно да се говори сега, защото скоро ще ги настигнем.
Продължиха в мълчание, минаха покрай висок до коленете куп от жълтеникави изпражнения, следваха овалните отпечатъци от крака в праха, както и нападали счупени клони.
Това първо преследване беше вълнуващо. Лекият ветрец духаше непрекъснато в лицата им, а следата вървеше все напред. Те се приближаваха. Всяка минута засилваше увереността им в успеха. Шон седеше изправен на седлото, очакващ с пушка опряна в скута, неспокойно оглеждащ храстите пред себе си. Мбиджейн спря внезапно и се върна при него.
— Тук са спрели за пръв път. Слънцето е много силно и непременно ще почиват, но това място не им е харесало и са се придвижили напред. Скоро ще ги настигнем.
— Но гората става все по-гъста — каза Шон и огледа плътните бодливи храсти, сред които ги бе довела следата. — Ще оставим конете тук с Хлуби и ще продължим пеша.
— Момко — простена Даф, — на кон мога да се движа много по-бързо.
— Слизай! — изкомандува го приятелят му и кимна на Мбиджейн да води.
Тръгнаха напред по следата. Шон се потеше, потта се стичаше надолу, спираше на веждите и оттам се търкаляше по бузите. От вълнение стомахът му се беше свил на топка, а гърлото му беше съвсем сухо.
Даф се влачеше полуусмихнат до него, но и той дишаше тежко. Мбиджейн ги спря с вдигане на ръка. Минутите минаваха бавно. Ръката му пак се вдигна, това беше разговор, воден от розовата му длан.
„Все още няма нищо — казваше ръката. — Следвайте ме.“
И те тръгнаха отново. Наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по очите, за да смучат влага, а той ги пъдеше, мигайки непрекъснато. Бръмченето им беше толкова силно и нетърпимо! Всичко в него се беше изострило до краен предел: слухът, зрението, дори обонянието му се беше променило. Шон усещаше праха, миризмата на дивите цветя, както и тази на мускус от тялото на Мбиджейн.
Внезапно зулусът спря. Ръката се повдигна леко. Казваше, че няма грешка. Те бяха там.
Шон и Даф се снишиха зад него, търсейки с очи, невиждащи нищо друго, освен кафяви клони и сиви сенки. Затаиха дъх от напрежение. Даф вече не се усмихваше. Мбиджейн се приближи бавно и посочи стената от растителност пред тях. Секундите се нижеха, като мъниста от гердана на времето, а те продължаваха да търсят с очи.
Едно ухо се раздвижи лениво и изведнъж картината се проясни. Мъжки слон, голям и много близо, сив сред сивите сенки Шон докосна ръката на Мбиджейн.
— Видях го — каза това докосване.
Той бавно вдигна ръка, сочеше другия. Пак търсене с очи и очакване и изведнъж един търбух изкъркори — огромен търбух, пълен с полусмлени листа. Звукът бе толкова необикновен, че Шон едва не се изсмя — къркорещ, плискащ се звук. Тогава видя и другия мъжкар.
Той също беше на сянка, имаше големи бивни, а очите му бяха затворени. Пошепна на Даф:
— Този е твой, почакай, докато заема позиция.
Започна да се придвижва бавно, като всяка стъпка го доближаваше до мястото, откъдето щеше да вижда много добре плешката на слона. Прицели се под раменната кост, която личеше под увисналата, набръчкана кожа. Оттук можеше да удари право в сърцето. Кимна на Даф, вдигна пушката и се прицели в огромното тяло. Гръмна. Изстрелът прозвуча необичайно силно. От тялото на слона се вдигна прах и той се олюля. Третият слон, който бе зад него, се впусна в бяг, но ръката на Шон работеше бързо с пушката — изпразваше и зареждаше. Отново я вдигна и стреля. Видя, че куршумът улучи, и знаеше, че раната е смъртоносна.
Двамата мъжкари тичаха един до друг, лесът се разтвори и ги погълна. Изчезнаха, чупейки всичко по пътя си, макар и ранени, тръбейки от болка. Шон затича през бодливите храсти след тях, без да обръща внимание на болките от бодилите, които го деряха безмилостно, докато си пробиваше път през храстите.
— Насам, господарю — викаше Мбиджейн, тичайки до него. — Бързо, може да ги загубим!
Втурнаха се, следвайки шума от бягащите на около сто метра пред тях слонове, дишайки учестено, облени в пот от горещината. Изведнъж бодливите храсти свършиха и пред тях се откри широко речно корито със стръмни брегове. Пясъкът бе ослепително бял, а по средата бавно течеше струя вода. Единият слон бе мъртъв, паднал във водата, която отмиваше кръвта и я отнасяше като бледокафяво петно. Другият се мъчеше да се изкачи по отсрещния бряг, но той се оказа твърде стръмен за него. Слонът се плъзна надолу. От края на хобота му течеше кръв. Той извърна глава, за да погледне към Шон и Мбиджейн. Ушите му се дръпнаха нападателно назад и тръгна към тях.
Шон го наблюдаваше как приближава и му стана мъчно, когато вдигна пушката, но това беше съжаление, което силен човек изпитва при проявата на кураж пред смъртта. Доуби го с куршум в главата. Това стана много бързо.
Двамата слязоха в коритото на реката и отидоха до слона. Той беше паднал с подвити крака, а бивните му се бяха забили в пясъка. Мухите вече се събираха по раните. Мбиджейн докосна един от бивните и погледна Шон.
— Чудесен слон — каза само това, защото нямаше време за разговори.
Шон подпря пушката на туловището на слона и бръкна в джоба на ризата си, за да извади пура. Знаеше, че тепърва ще убива слонове, много слонове, но този ще бъде слонът, който винаги ще помни. Протегна ръка и я прекара по грапавата, набръчкана кожа. По нея имаше твърди и остри косми.
— Къде е господарят Даф? — спомни си за него Шон. — Той също ли уби?
— Не, той не стреля — отговори Мбиджейн.
— Какво? — Шон се извърна бързо към него. — Защо?
Слугата смръкна малко енфие и кихна, сетне повдигна рамене.
— Чудесен слон — каза той, гледайки към него.
— Трябва да се върнем и да намерим Даф. — Грабна пушката си и Мбиджейн го последва. Намериха го в храсталаците, оставил пушката си до себе си, да пие от едно шише. Когато ги видя, свали шишето от устата си и го вдигна за поздрав.
— Хвала! Идва героят завоевател!
В очите му имаше нещо, което приятелят му не можа да прочете.
— Изпусна ли твоят?
— Да — каза Даф.
Отново вдигна шишето и отпи. Внезапно и болезнено, Шон се засрами заради него. Погледна надолу, защото не искаше да признае страхливостта му.
— Да се връщаме при фургоните — каза той. — Мбиджейн и слугите могат да дойдат с коне утре за бивните.
На връщане те не яздиха един до друг.
3
Пристигнаха в лагера по-тъмно. Подадоха поводите на слугите и отидоха да се измият. Кандла беше приготвил водата. После седнаха край огъня. Шон наля питиетата, бавейки се нарочно с чашите, за да избегне погледа на Даф. Чувствуваше се неловко. Трябваше да поговорят и той се чудеше как да започне. Даф беше проявил малодушие. Мъчеше се да намери извинение, за да го оневини — може да не е улучил или пък да не е видял добре, поради това, че той му се изпречил в момента. Но така или иначе Шон беше решил да повдигне този въпрос, а не да го остави така горчив и премълчан от двамата. Ще поговорят и после всичко ще отмине и ще го забравят. Поднесе чашата и му се усмихна.
— Точно така, опитай се да го замажеш с усмивка — каза Даф и вдигна чашата си. — За нашия велик, храбър ловец! По дяволите, момко, как можа да го направиш.
Шон се стъписа и впери поглед в него.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа. Ти си толкова виновен, че даже не смееш да ме погледнеш в лицето. Как можа да убиеш тези животни? Но това, което е по-лошото, как може да изпитваш удоволствие от това?
Седна бавно на стола, без да знае кое от чувствата му е по-силно — облекчението, че се заговори за това, или изненадата? Даф веднага продължи:
— Знам какво ще кажеш. Чувал съм го и преди от моя скъп баща. Обясни ми го една вечер, след като бяхме пречукали една лисица. Когато казвам „ние“, имам предвид двадесет ездачи и четиридесет хрътки.
Приятелят му още не се беше окопитил от изненадата. Озова се на подсъдимата скамейка, а се бе готвил да играе ролята на обвинител.
— Не обичаш ли лова? — попита той, невярващ, че отговорът ще бъде „не“. Все едно да бе попитал: „Не обичаш ли да ядеш?“.
— Забравил бях какво е това „лов“. Заразен от твоето вълнение тръгнах и аз, но когато те видях да убиваш, веднага си припомних всичко. — Даф пийна от чашата и се загледа в огъня. — Нямаха никаква друга възможност. И двамата мъжкари нямаха избор — в един миг спяха, а в следващия ги надупчи с куршуми. По същия начин и кучетата разкъсаха лисицата. Тя просто нямаше никакъв шанс.
— Но, Даф, това не е състезание.
— Зная. Баща ми обясни и това. Това било свещен ритуал на богинята Диана. Трябвало е да го обясни и на лисицата тогава.
Сега вече Шон се ядоса.
— Дойдохме тук, за да търсим слонова кост, и това е, което правя.
— Кажи ми, че уби тези слонове заради бивните им, и аз ще те нарека лъжец и ще ти се изсмея. На теб ти харесва това. Боже господи! Трябваше да видиш лицето си и лицето на проклетия ти водач в този момент.
— Добре, обичам да ловувам и единственият друг човек, който не обичаше лова, беше страхливец — изкрещя Шон.
Лицето на Даф пребледня и той погледна нагоре към него.
— Какво се опитваш да кажеш? — прошепна той.
Взираха се един в друг и в този момент Шон трябваше да избере дали да даде воля на гнева си, или да запази приятелството на Даф, защото думите, които щяха да го развалят, вече напираха в устата му. Той отпусна ръце.
— Не исках да кажа нищо от това.
— Надявам се. Кажи ми, момко, защо обичаш лова? Ще се опитам да те разбера, но не се надявай, че ще идвам с тебе.
Да обясняваш това на Даф, беше като да обясняваш цветовете на един слепец. Да обясниш страстта към лова на някого, който е роден без това чувство, е немислимо. Така че той слушаше мълчаливо, докато Шон се опитваше да намери думи за изживяването, което кара кръвта на човека да закипи, за усещането, което изостря сетивата му и го кара да се забрави в чувства, толкова стари, колкото и желанието да правиш любов. Опитваше се да му докаже, че по-благородното и по-красивото е да си жертва, а по-силното — принудата да преследваш и убиваш, че няма никаква осъзната жестокост в това и че по-скоро е израз на любов, свирепа любов към това, което ти принадлежи. Раздираща любов, която се нуждае от окончателна и безпощадна смърт, за да бъде изживяна. Разрушавайки нещо, човек може винаги да го притежава като свое собствено. Егоистично може би, но инстинктът не познава етика. Всичко това беше толкова ясно за Шон и толкова естествено, че никога не се бе опитвал да го изрази на глас и сега се препъваше в думите, жестикулираше безпомощно и се повтаряше. Като стигна най-сетне до края на обясненията си, той погледна Даф и разбра, че не бе успял да го убеди.
— И ти беше този, който се противопостави на Храдски и се бори за правата на хората — тихо изрече той.
Шон отвори уста, за да се защити, но Даф продължи:
— Ти търси слонова кост, а аз ще търся злато — всеки там, където е най-добър. Аз ще ти простя за слоновете, а ти ще ми простиш за Кенди — и си оставаме партньори, нали? Съгласен?
Шон кимна и Даф вдигна чашата си.
— Празна е — каза той. — Направи ми тази услуга, момко, налей!
4
Никога споровете им не оставяха горчивина или поредица неизказани мисли и съмнения. Радваха се на това, което и двамата имаха, и го споделяха, а когато се явяваха различия, просто ги приемаха. Затова, когато фургоните със слонова кост пристигаха в лагера, нямаше и следа от неодобрение от страна на Даф — нито по лицето, нито в гласа му. Напротив, усещаше се истинското удоволствие и радост, че приятелят му се е върнал от пустинята. Понякога, когато денят беше добър и Шон засичаше следата веднага, той я следваше, убиваше и се завръщаше в лагера още същата нощ. Но по-често, когато стадото се движеше бързо или теренът бе лош, или пък не успяваше да убие от първия опит, той отсъствуваше по цяла седмица, а даже и по-дълго. Всеки път, когато се завръщаше, те празнуваха, пиеха и се смееха до късно през нощта, излежаваха се на другата сутрин, играеха карти на пода на фургона или четяха на глас от книгите, които Даф бе донесъл от Претория. И после, след ден-два, Шон отново щеше да изчезне заедно с кучетата и носачите на оръжието му.
Това бе друг Шон, съвсем различен от този, който развратничеше в Опера Хауз или властвуваше в облицованите с ламперия канцеларии на „Илъф стрийт“. Брадата, несресана и неоформена от бръснар, сега се завиваше по гърдите му. Нездравият цвят на лицето и ръцете му се беше променил от слънцето в наситенокафяв, като току-що изпечен хляб. Дъното на панталоните, някога опасно опънато на задника, сега висеше свободно. Ръцете му бяха по-здрави и издутините от тлъстинки тук-там се бяха стопили и превърнали в мускули. Сега вървеше бързо и изправен. Смееше се по-лесно и по-често.