Промяната при Даф бе по-слабо забележима. Той все още беше слаб и с изпито лице, но в очите му вече имаше по-малко несигурност и тревога. Говорът и движенията му бяха по-бавни, а русата брада го правеше да изглежда по-млад. Всяка сутрин той напускаше фургона, вземаше едно момче със себе си и прекарваше деня, скитайки се из степта, събирайки отломки от скали или пресявайки пясък край някой поток. Вечер се връщаше в лагера, разглеждаше парчетата скали, които беше събрал през деня, сетне ги изхвърляше, изкъпваше се и сядаше на масата пред бутилка и две маши. Докато се хранеше, се вслушваше в тъмнината за кучешки лай, конски копита и гласа на Шон. Ако не се завърнеха, той прибираше бутилката и си лягаше. През тези вечери се чувствуваше самотен.
През цялото време се движеха на изток. Силуетът на планината Зутсбънберг започна да се снижава, а склоновете вече не бяха толкова стръмни. Вървейки в подножието на планината, Шон разучаваше склоновете й и успя да намери проход. Поведоха фургоните първо нагоре по височините, а после надолу, към долината на Лимпопо. Тук местността стана равнинна, еднообразна, с храсталаци, които скоро се смениха с баобаби — дървета с големи, дебели стволове, украсени с ореоли от зелени клони. Водата беше кът, затова Шон отиде напред, с цел да намери водоем, преди да се придвижат към следващия лагер. Така или иначе, ловът беше добър, защото дивечът започваше да се събира около реките и тучните местности за водопой и храна. Още не бяха на половината път до Лимпопо, а Шон вече беше напълнил друг фургон със слонова кост.
— Предполагам, че ще се върнем по същия път? — попита Даф.
— Така мисля — съгласи се той.
— Тогава защо да мъкнем цял тон слонова кост. Защо не я заровим, а на връщане ще я приберем?
Шон го погледна, преценявайки казаното.
— Поне веднъж в годината ти идват чудесни идеи. Ще направим точно така.
Следващият им лагер беше добър. Имаше вода — един акър кална течност, но не осолена от слонска урина като някои от предишните водоеми. Имаше и сянка, създадена от горичка диви смокини, а нашата беше отлична и щеше да възстанови силите на добитъка. Решиха този лагер да бъде за почивка, но първо трябваше да изкопаят достатъчно голяма яма, за да побере всичките бивни, които бяха натрупали. Успяха да свършат с това чак на третата вечер.
5
Шон и Даф седяха един до друг и наблюдаваха как залязващото слънце, сякаш окървавено, се скрива под земята. Сетне облаците се обагриха в седефенолилавия цвят в здрача. Кандла хвърли дърва в огъня и той пламна буйно. Вечеряха черен дроб от антилопа, дебели пържоли със сланина по края и с кафето пиха бренди. Разговорът не вървеше, защото и двамата бяха уморени. Гледаха огъня и ги мързеше дори да отидат и да си легнат. Шон гледаше огнените фигури, рисувани от въглените лица-фантоми, които проблясваха и после изчезваха. Видя малък храм, чиито колони бяха изтръгнати от огнен Самсон, и храмът рухна, разпръсквайки рой искри, горящ кон, който сините пламъци превърнаха в дракон. Извърна лице, за да отпочинат очите му, и когато погледна пак, видя малък скорпион да излиза изпод кората на една от цепениците. Бе вдигнал опашката си както при танца „фламенко“. Пламъците осветяваха лъскавата му броня. Даф също го гледаше, облегнал се на лакти.
— Ще се ужили ли, за да умре? — попита той тихо. — Чувал съм, че го правят.
— Не — каза Шон.
— Защо не?
— Само човек има съзнанието да сложи край на живота. При всички други същества инстинктът за живот е твърде силен — каза Шон.
Скорпионът се върна заднешком, за да избегне най-близките пламъци, и се спря с вдигнато жило.
— Освен това има имунитет към отровата си, затова няма избор — допълни той.
— Може да скочи в огъня и да сложи край на всичко — измърмори Даф.
Скорпионът започна последната си отчаяна обиколка, но пламъците го обкръжаваха безмилостно. Опашката се отпусна, а краката не се държаха вече здраво за кората. Пламъците го погалиха с жълтите си огнени ръце и го погълнаха.
— Ти би ли скочил? — попита Шон.
Даф въздъхна тихо и стана.
— Ще отида да пусна една вода и ще си лягам.
Той излезе и застана накрая на кръга, очертан от светлината на огъня.
Откакто напуснаха Претория, лаят на чакалите се чуваше навсякъде и около всеки лагер — те бяха толкова свързани с нощите на Африка, че минаваха незабелязани, но сега имаше нещо различно в този лай. Само един чакал лаеше, и то с глас, който излизаше на остри пресекулки — глас на болка, истерично, налудничаво виене. Това накара Шон да скочи, кожата му настръхна. Отиде до вратата и се вгледа в тъмнината. Явно беше, че чакалът идва насам, към лагера, и то много бързо. Веднага разбра какво става.
— Даф — извика той, — връщай се бързо! Тичай, тичай, човече!
Даф се обърна, и го погледна безпомощно, с ръце все още ниско долу отпред.
— Даф, бързай, това е побеснял чакал, тичай, тичай!
Чакалът вече бе близо, много близо, но едва тогава той се размърда и започна да бяга. На половината път до огъня се спъна и падна. Обърна се с лице към тъмнината, откъдето щеше да се появи чакалът. Изведнъж Шон го видя. Изскочи от тъмнината като голяма сива нощна пеперуда и се насочи право към приятеля му. Шон видя, че когато чакалът се хвърли върху него, той се опита да закрие лицето си с ръце. Едно от кучетата се отскубна и се нахвърли върху чакала. Шон сграбчи горяща главня и се спусна след кучето. Но Даф вече беше по гръб и се мъчеше да отблъсне животното, което хапеше лицето и ръцете му. Кучето захапа чакала и го отвлече настрана, ръмжейки през зъби, докато го разкъсваше. Шон удари чакала с главнята и счупи гръбнака му. Той удряше и удряше, докато не го превърна в безформена маса.
Когато се обърна назад, видя Даф, изправен на крака, да бърше лицето си с шалчето, което беше свалил от врата си. Кръв струеше по дрехите му. Ръцете му трепереха. Шон го заведе до огъня и разгледа ухапванията. Носът беше разкъсан, а част от бузата — жестоко разпрана.
— Седни!
Даф седна, държейки шалчето на лицето си. Шон отиде бързо до огъня, събра въглените накуп с една пръчка, извади ловджийския си нож и го мушна в жарта.
— Мбиджейн — извика той, без да сваля очи от ножа. — Вземи този чакал и го хвърли в огъня. Сложи много дърва. Не пипай тялото с ръце. След като направиш това, хвани и завържи кучето. Дръж го далеч от другите.
Обърна ножа в жарта.
— Даф, пий от това бренди колкото можеш повече!
— Какво ще правиш, Шон?
— Ти знаеш какво трябва да направя.
— Чакалът ухапа и ръката ми. — Даф му показа ухапаното. Черни дупки, от които кръвта бавно течеше.
— Пий! — Шон посочи шишето с бренди. За секунда те се гледаха очи в очи. Видя ужаса в очите на Даф. Ужас от нажежения нож и ужас от заразата.
— Пий — повтори той.
Даф надигна шишето. Шон се наведе и извади ножа от огъня, приближи острието до ръката си и го мушна обратно в жарта. Не беше достатъчно горещ.
— Мбиджейн, Хлуби, застанете от двете страни на господаря. Пригответе се да го хванете здраво.
Развърза колана си, сви го на две и го подаде на Даф.
— Захапи това!
Обърна се отново към огъня и извади ножа. Острието бе бледорозово.
— Готови ли сте?
— Това, което се каниш да направиш, ще разбие сърцата на много момичета, Шон.
Един от последните опити на Даф да се пошегува.
— Дръжте здраво! — извика Шон.
Даф изохка при докосването на ножа — това беше дълбоко, силно пъшкане. Изви гърба си, но двамата зулуси го държаха здраво. Краищата на раните почерняха и месото зацвърча, докато Шон прокарваше нажежения нож дълбоко в плътта. От миризмата на изгореното човешко месо му се повдигаше, но той стискаше зъби. Когато отстъпи назад, Даф се беше отпуснал в ръцете на двамата зулуси, потънал в пот, с мокра риза и коса. Отново нагря ножа, за да почисти китката. Даф стенеше тихо и се извиваше на стола. Шон привърши и намаза изгорените места с животинска мас, бинтова ги леко с ленти, съдрани от чиста риза. Вдигнаха Даф и го отнесоха във фургона му. Шон излезе и отиде при кучето, което Мбиджейн беше завързал. Откри раните под козината на крака. Сложи чувал на главата му, за да не хапе, докато почистват раните.
— Завържи го за най-крайния фургон, давай му достатъчно храна и вода — нареди Шон.
Сетне се върна при Даф. Упоен от болките и брендито, приятелят му бе изпаднал в делириум и не можа да заспи цяла нощ. Шон остана при него до сутринта.
6
На около петдесет метра от лагера, под едно смокиново дърво, слугите построиха колиба за Даф. Скелето бе от греди, а върху него опънаха брезент. Направиха легло и донесоха завивки от фургона. Шон настави четири железни вериги в една. Прекара единия край около дънера на дървото и го върза здраво за самата верига.
Даф седеше на сянка и го наблюдаваше как работи. Ръката му бе превързана, а лицето — подуто, със засъхнали краища на раните и болезнено зачервено. Когато свърши с единия край на веригата, Шон отиде при него.
— Съжалявам, Даф, но трябваше да го направя.
— Нали знаеш, че търговията с роби е забранена? Казвам ти го просто така, ако случайно не си чувал. — Опита се да се засмее с обезобразеното си лице, но се присви от болка. После стана и го последва до колибата. Шон обви другия край на веригата около ръката на Даф и я заключи с голям здрав болт, който сплеска от двата края с десетина удара от чук.
— Това ще те задържи само при положение, че…
— Много ми е удобна — сарказмът не бе напуснал Даф, — а сега да видя новата си квартира.
Шон го последва. Даф се отпусна на леглото. Изглеждаше много уморен и болен.
— Колко време ще трае това? Кога ще разберем? — тихо попита Даф.
— Не съм сигурен. Мисля, че около месец — усмихна се Шон, — а след това ще те пуснем на свобода и ще се върнеш в обществото.
— Месец! Господи, това е много време. Е, нищо, ще бъде забавно. Ще лежа тук и ще чакам всеки миг да залая и да вдигна крак край дървото.
Шон не се засмя.
— Изчистих всичко с ножа. Хиляда към едно, че всичко ще бъде наред. Това е само като профилактика, за всеки случай.
— Облогът е привлекателен. Ще заложа една петарка — каза Даф, кръстоса крака и се загледа в тавана.
Шон седна на ръба на леглото. Измина много време, преди приятелят му да наруши мълчанието.
— Като какво ли ще бъде…? Шон, виждал ли си някога болен от бяс?
— Не.
— Но си чувал за това, нали? Кажи ми какво си чувал — настояваше Даф.
— За бога, Даф, няма да го прихванеш.
— Кажи ми, Шон, кажи ми какво знаеш за това. — Даф седна на леглото и хвана ръката му.
Шон задържа за миг погледа върху него, преди да отговори:
— Ти видя този чакал, нали?
Даф се облегна назад и се отпусна на възглавницата.
— О, боже! — прошепна той.
И заедно зачакаха. Използуваха още един брезент и направиха навес, прилепен до колибата, където щяха да прекарат всички следващи дни.
В началото бе много неприятно. Шон се мъчеше да извади Даф от мрачното отчаяние, в което беше изпаднал, но приятелят му седеше с часове, загледан към гората, опипвайки белезите по лицето си, усмихвайки се много рядко на някои истории, които той му разказваше. Но най-накрая усилията му бяха възнаградени. Даф започна да приказва. Говореше за неща, които никога не бе споменавал. Така Шон научи много повече за него, отколкото през последните пет години. Понякога Даф крачеше напред-назад пред стола му, влачейки веригата след себе си като опашка. Друг път седеше тихо, гласът му, изпълнен с копнеж по майката, която никога не беше виждал.
— … Имаше неин портрет в горната галерия. Прекарвах цели следобеди пред него. Това бе най-милото лице, което някога съм виждал…
Но изражението му ставаше сурово, когато си спомняше за баща си.
— Това старо копеле — изсъскваше Даф.
Говореше и за дъщеря си.
— Тя имаше такъв заразителен смях, който можеше да те накара да се смееш, докато ти се пръсне сърцето. Снегът на гробчето й се събира така, че го прави да изглежда като голяма бяла торта. Тя щеше много да я хареса…
Друг път гласът му звучеше тревожно, особено когато размишляваше върху някои свои минали постъпки, разгневен, когато си спомняше за някоя грешка или пропуснат шанс. След това спираше и се смееше многозначително.
— Я гледай, аз дърдоря много глупости.
Изгарянията по лицето му започнаха да завяхват и коричките да падат от раните. Много често старите му веселост и закачливост се връщаха. На една от гредите, които поддържаха брезента, започна да води календар, издълбавайки резки за всеки изминал ден. Това се превърна в ритуал. Издълбаваше всяка резка със съсредоточеността на скулптор, който вае мрамор, и когато завършеше, се отдръпваше назад и ги преброяваше на глас, като че ли, правейки това, можеше да ги накара да се увеличат до тридесет — цифрата, която щеше да му позволи да захвърли веригата.
На гредата имаше осемнадесет резки, когато кучето побесня. Това се случи един следобед. Играеха карти. Шон тъкмо беше разбъркал колодата, когато то започна да квичи силно изпод фургона. Шон скочи бързо, преобръщайки стола си, грабна пушката от стената, където я бе подпрял, и побягна към лагера. Отиде до мястото, където бе вързал кучето. Почти в същия миг Даф чу изстрела. Последва гробна тишина. Даф наведе лицето си и го закри с ръце. Близо час по-късно приятелят му се завърна, вдигна поваления стол, занесе го до масата и седна.
— Твой ред е, ще хвърляш ли? — попита той, взимайки картите си.
Продължиха да играят в мрачно настроение, съсредоточавайки вниманието си върху картите, но и двамата знаеха, че има и трети играч на масата — страхът.
— Обещай, че никога няма да направиш това с мен — изтърва се Даф.
Шон го погледна.
— Че няма да направя с теб какво?
— Това, което направи с кучето.
— Кучето, това проклето куче. Не трябваше да си правя опити с него. Трябваше веднага да го ликвидирам, още същата нощ. А това, че кучето побесня, не значи, че и ти си заразен.
— Закълни ми се — прекъсна го Даф настойчиво. — Закълни ми се, че няма да ме застреляш.
— Даф, не знаеш за какво ме молиш. Веднъж прихванал ли си… — Шон замълча. Щеше да стане по-лошо, каквото и да кажеше.
— Обещай ми! — повтори Даф.
— Добре, заклевам се.
7
Сега нещата станаха по-лоши отколкото в началото. Даф заряза календара си, а с това и надеждата, която бе покълнала. Ако денят бе тежък, то нощите бяха истински ад, защото сънуваше кошмар. Сънят идваше всяка нощ — понякога два или три пъти. Той се опитваше да седи буден, след като Шон излезеше, четейки на светлината на фенера или лежеше, заслушан в нощните шумове, в сумтенето и плискането, когато воловете пиеха вода, в цвърченето на нощните птици или в дълбокия зов на някой лъв. Но накрая заспиваше и идваше сънят.
Той е на кон, язди през равно, кафяво поле — няма височини, няма дървета, няма нищо, освен окосена трева, простираща се чак до хоризонта. Конят му не хвърля сянка, той непрекъснато търси сянка и това, че никъде не намира, го тревожи. Сетне стига до един вир с чиста вода, синя и много странно блещукаща. Вирът го плаши, но той не може да не отиде до него, да не коленичи на брега и да не погледне във водата и оттам да го погледне собственото му отражение — животинска муцуна, разчорлена, кафеникава, със зъби на вълк, бели и дълги.
Тогава се събуждаше и ужасът от това лице не го напускаше чак до сутринта.
Шон се опитваше да му помогне, но и той бе почти толкова отчаян от своята безпомощност. Поради голямото им разбирателство, което бе царило през всичките тези години, и поради близостта им Шон страдаше заедно с него. Опитваше се да не мисли за това. Понякога успяваше за час или два, даже за цяла сутрин, но след това мъката пак идваше с ужасни стомашни спазми. Знаеше, че Даф ще умре от една нелепа смърт. Грешка ли е това да допуснеш някого да навлезе така дълбоко в теб, така че да трябва да споделиш и неговата агония с всичките й ужасни терзания?
Няма ли човек достатъчно свои, че трябва да споделя и чуждите страдания?
Октомврийските ветрове — предвестници на дъждовете, бяха започнали да духат. Това бяха горещи ветрове, носещи прах, ветрове, които изсушаваха потта по човешкото тяло, преди тя да го е разхладила, ветрове, предизвикващи жажда, която докарваше дивеча до водоема посред бял ден.