Павел Вежинов
ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ
Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-приятните, най-интересни и задушевни разговори, в които дори няма да усетиш как бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на голямата жълта жилищна кооперация. Тяхното любимо място беше купчината стари железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление — Момчетата седяха в живописни пози, върху неудобните тръби и тихо приказваха. Горе, над отвора на дълбокия кладенец на сградите, вече тъмнееше топлото юнско небе, наливаше между зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват широките прозорци, но светлината им все още изглеждаше бледа, по-бледа дори от небето, с неговите богати плътни тонове. Беше тихо и в тишината долитаха леки шумове — някъде подрънкваха приятно домашни съдове, тихо звучеше радио, върху белите пердета като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха от време на време човешки гласове. Всичко това заедно с приятното съблазнително ухание на кухните създаваше някакво особено вечерно очарование, което момчетата дълбоко чувствуваха, без ясно да го съзнават.
Те бяха приблизително на една възраст — дванадесет-тринадесетгодишни, но между тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и като че ли най-силен. Очите му бяха тъмни, почти горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавина. Изобщо той имаше спортен вид, без да се смятат дори кецовете, заради които всички момчета тайно му завиждаха.
— Да имаш да взимаш! — обади се той недоволно. — Ако искаш да знаеш, съветските МИГ са най-бързите на света!
— Че са бързи — бързи са! — съгласи се охотно Веселин. — Само че ми се иска да измисля и от тях по-бързи!
Момчетата се усмихнаха добродушно и с участие. Наистина Веселин беше известен изобретател, най-известният в училището. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни. Но да „изобрети“ такъв бърз самолет, по-бърз и от съветските МИГ-ове, това като че ли беше малко множко. Веселин провери с поглед ефекта от думите си и отново се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло добродушно лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.
— Представете си — започна той отново — такъв самолет — бърз като светлината! А, как ви се вижда?
Тоя път момчетата се засмяха. — Еее, много искаш — обади се малкият пълничък и къдрокос Бебо. — Къде ще му намериш на такъв самолет летище!
— Той ще излита право нагоре!
— Добре, а как ще каца?
— Ще каца право надолу! — изкиска се живият, пъргав Чарли. — Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!
Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси смутено късото си възчипо носле.
— Вие нищо не разбирате! — измърмори той недоволно. — Всичко е предвидено! Самолетът излита бавно, като обикновен самолет, после се засилва, засилва, засилва, а като трябва да кацне, отново почва да лети бавно!
— Виж, така може! — съгласи се Пешо. — Само че за мене сега е по-важно да се измисли някакво… някакво ей такова — най-опасно оръжие! Веселин го погледна учудено.
— Нали измислих за лъчите! — каза той бавно.
— Какви лъчи?
— Ами тия, дето свалят самолетите…
— Ах, да! — кимна Пешо. — Но още нещо трябваше да измислиш.
— Аз измислих и едни други лъчи — каза внимателно Веселин, като опипваше с поглед другарчетата си. — Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне даже един лъч, веднага пламваш като… като мишка!
Момчетата замълчаха, обмисляха новото изобретение. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.
— Как се казват тия лъчи? — попита недоволно Пешо.
— Косинус гама…
Момчетата го погледнаха с уважение. Тоя дявол умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко лошото чувство у тях продължаваше да ги човърка.
— Не ми харесва твоето изобретение — каза най-после с въздишка Бебо. — Как тъй ще горят като мишки? Никак не е приятно…
Веселин сам усещаше това.
— Не, аз тъй… на шега… Аз имам и други лъчи… Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, веднага заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!
Момчетата си отдъхнаха.
— Нали е интересно? — окуражи се Веселин. — След това просто ги товариш на камионите като чували…
В тоя миг нещо силно звънна по плочите — Момчетата учудено се озърнаха.
— Какво е пък това? — обади се Чарли.
Всички затърсиха с поглед. Веселин пръв забеляза падналия предмет — обикновен металически ключ от секретна брава, който сега спокойно си лежеше върху плочите. Пешо го вдигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите — какво друго можеше да помисли човек! Момчето отиде по средата на дворчето, вдигна лице към етажите и внимателно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, но на НИКОЙ ОТ ТЯХ не можа да забележи каквото и да е човешко лице.
— Ехееей! — подвикна Пешо.
Етажите мълчеха. Пешо вдигна рамене, подвикна още веднъж, но отново не получи отговор.
— Интересна работа! — обърна се той към момчетата. — Изпускат си ключовете, пък не се обаждат…
— Може да не е от тая кооперация — предположи Веселин.
— Ами от коя?
— Някоя от съседните…
— Глупости приказваш! — поклати глава Пешо. — Ако е от съседните кооперации, щеше да падне в съседните дворчета, а не в нашето…
Може да го е хвърлил.
— Кой е луд да си хвърля ключовете през прозорците!
Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперация с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.
Ами тогава защо никой не се обажда? — попита Веселин.
На това, разбира се, никой не можеше да отговоря и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загубя светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачете бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и прел тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.
— Аха! — каза ласкаво и добродушно мъжът. — Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.
— Играем си! — отвърна предпазливо Пешо.
— А отдавна ли играете? — внимателно попита мъжът.
Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:
— Е не много отдавна, отскоро…
— Тъй, тъй, хубаво! — добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?
— Има! — вече съвсем неохотно отвърна Пешо.
— Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха — такава значи била работата!
— Намерихме, намерихме! — почти в един глас отвърна компанията. — Падна от етажите!
Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.
— Чудесно! — възкликна той вече съвсем непринудено. — У кого е?
— У мен — отвърна Пешо и бръкна в джоба си. Разбира се, съвсем не е лесно да се намери каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо мълчаливо и съсредоточено тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заговори:
— Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, само че по-малко, разбира се… То го изпусна през прозореца… Добре, че майка му го видяла, иначе щяхме да останем без ключ… Друг нямаме, всички сме ги изпогубили…
— В тая кооперация ли живеете? — попита Пешо. — В тая — отвърна бързо мъжът. — А ти, момченце, да не си загубил ключа?
— Как ще го загубя, никъде не съм ходил! — кимна Пешо и от притеснение изпразни целия джоб. Тук между лимонадените топчета, вървите, парчетата тебешир и алуминиевата острилка за моливи той веднага зърна и секретния ключ.
— Ето го! — каза той с облекчение. — Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест никак не отиваше и на ласкавия му глас, и на приятелската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна широкия си гръб и бързо се запъти към черния вход на сградата.
— Интересен човек! — измърмори след него Веселин. — Дори не поблагодари!
— Такива са възрастните! — забеляза с огорчение Бебо. — Докато им трябваш, добри са, пък после…
— Такива са! — поклати глава и Веселин в знак на най-дълбоко съчувствие.
Само Пешо сърдито и намръщено мълчеше.
У ДОМА
Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:
— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!
Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:
Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!
Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.
— Кой вика? — попита грозно Пешо.
Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.
— Питам ви кой вика, сополанки такива!
Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.
— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.
Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.
— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.
— На пък, вика ми се!
Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.
— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.
— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!
Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.
— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.
— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?
— Какво? — полюбопитствува презрително момчето.
— Ще те напердаши веднъж здравата — това!
— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!
— На твоя татко са му къси ръцете!
Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.
— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?
— Направил си ми!
— Нищо не съм ти направил!
— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!
Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.
— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!
Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:
— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!
— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!
— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!
Пешо помисли нещо да и отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.
Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.
Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.
Една бърза мисъл го накара смутено да се почеше. Много ясно — той е сбъркал своя ключ с ключа на непознатия човек в дворчето. Тъй е станало, не може да бъде друго!
Момчето позвъни и вратата отвори майка му. Тя беше нисичка пъргава жена, със също такава бяла гладка кожа като на сина си, добродушните и очи се спряха на момчето малко учудено.
— Как тъй толкова рано! — каза тя доволно, — А ключа загуби ли?
— Не съм — отвърна късо момчето. — Татко върна ли се?
— Откога още!…
Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.
Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.
Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.
— Седни! — каза том твърдо.
Пешо седна. Умът му бързо работеше — какво лошо може да е направел? Доколкото си спомняше — нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баш а му може да знае това. Освен това какво? А, да! — беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде — баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.
— Преди малко идва при мене бащата на Юлия! — заговори тон строго.
Пешо си отдъхна — такава значи била работата!
— Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?
Вярно е — отвърна учуден Пешо. — Пък тя си е буржоазка…
В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.
— Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? — попита той все пак доста понамръщен. — Отде накъде Юлия ще бъде буржоазна?
— Ами тъй… Как тъй?
— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш и две думи — току заплаче. Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.