— Сещам се аз какви ще са тия думи…
— Ама нищо лошо не съм и казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…
— Какъв самолет?
— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качван се казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не нека! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.
Тоя път баща му наистина се засмя.
— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе ся, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…
— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.
— Тъй е, тъй е! — поклатя глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си папа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не и постла палтото си, кавалер такъв!
— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.
— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Таткова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам см!
Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разви там момичета и не знам какви си!
— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й—… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това, ще ти кажа браво — мъж си, а не хаплю!
— Не съм хаплю! — отвърна мрачно момчето.
— А може пък и да си хаплю! — отвърна сърди го — Баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хаплю. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди…Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?
— Знам…
— А знаеш ли, че Юлия е пионерка? Пешо замълча.
— Знаеш ли? — сопна се баща му.
— Знам…
— Толкова по-зле за тебе…
Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.
— Утре ще отидеш при нея и ще и се извиниш! Ясно ля ти е?
Пешо почервеня като рак. — Всичко — само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.
— Не искам! — каза той глухо.
Баща му отново помълча, дълбоко замислен.
— Добре, иди си в стаята! — каза той студено. — Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…
Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувствуваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хаплю!“ Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хаплю, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето—герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриот“ и Ох, само как Ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: «Не, не, Пешо, ти не си хаплю, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!» А тогава той — Пешо — ще стои пред него бледен и горд и нищо няма да му отговори.
Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, кои-то Свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: «Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!» Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.
Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. «Косъм да не даваш да падне от главата и!» Той се усмихна, някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.
ЧОВЕКЪТ С БЕЛИТЕ ДРЕХИ
Пешо си спомни за сменения ключ едва на другия ден към обед. Той бръкна в джоба си, за да извади оттам някакво стъклено топче, напипа ключа и веднага спомените нахлуха в главата му. Ой, горкият човек! Та нали той каза, че това му е единственият ключ? Трябваше досега да го намери, да поправи грешката! Може би всичка в къщата са излезли и като се върнат — няма да могат да отворят вратаа!
Но как да намери човека с белите дрехи, когато не знае името му? Изведнъж той си припомни с необикновена яснота — пълничък, закръглен, с широко, леко подпухнало лице, такова, каквото имат кьосетата, и като че ли покрито с мрежа от многобройни гънчици. Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.
Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.
Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.
Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.
— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.
— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.
Юлия помълча.
— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…
— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.
— Горе на тавана на кооперацията…
— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?
— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.
— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.
— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…
— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!
— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.
— Къде да те вземем?
— Как къде? Ами че на тавана!
— Не може! — отсече сърдито Коста.
— Защо да не може?
— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…
— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.
— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!
Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?
— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!
Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.
— Каква работа? — попита той сериозно.
Но Юлия още не бе намислила каква именно.
— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!
Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…
— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.
— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!
Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.
— Дума да не става! — отвърна той бързо и етана от мястото си. — Здрасти, Пешо!
Юлия бързо като кукла се обърна на петата си. Лицето и изведнъж пребледня, очите и широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено из—бърбори:
— Не бой се, няма да те изям!
Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.
— Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! — с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. — Каквото било — било…
Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.
— И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! — започна той глухо.
— Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! — запелтечи разтревожено Юлия. — Не трябва да ми се извиняваш!
— Не, не — трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка — значи не си буржоазка.… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…
Юлия го погледна недоверчиво, после се приближи съвсем до него.
— Ами тебе… биха ли те? — попита тя простичко. Пешо почервеня. Ето значи как тя си обяснява неговото извинение.
— Как тъй ще ме бият! — възкликна той възмутен. — Мене никога не ме бият!
— А пък мене ме потупват понякога — каза просто—сърдечно Юлия. — Случва се.
— Тебе може! — съгласи се мрачно Пешо и погледна към Коста. — Хайде ставай, искам да те питам нещо!
— А да дойда ли с вас на тавана? — каза внезапно Юлия, като го гледаше с надежда в очите.
— Не може! — намръщи се Пешо и добави сухо: — Веднага гледаш да използуват!
Двамата отидоха в портиерската стаичка. От няколко месеца за децата нямаше по-интересно място в кооперацията от стаята на портиера, макар тя да беше тясно и тъмно помещение, свряно между асансьора и стълбището за мазето, със също такъв тесен, отдавна немит прозорец, обърнат към задния двор. Но нито теснотата, нито слабата светлина, която едвам се процеждаше през стъклото, не можеше да наруши очарованието, което тая стаичка имаше за момчетата.
Откакто бай Цеко, бащата на Коста, бе привлечен на работа в профсъюза на портиерите, длъжността му в кооперацията изпълняваше неговият син. Пешо и до ден днешен завиждаше на приятеля си за чудната ловкост, с която той изпълняваше портиерските си задължения. Докато децата играеха весело на улицата, Коста стоеше пред «портиерската» и на лицето му се сменяваха последователно ту любезна услужливост, ту ледена сериозност — в зависимост от това, дали поискваха от него справка или заминаваха нагоре по стълбите, без да му обърнат внимание.
Понякога дълго време, особено следобед, никой не минаваше по стълбището. Но дори и тогава за Пешо бе интересно да седи там заедно с Коста и да наблюдава безбройните илюстрации, залепени по стените на тясната стаичка. Там имаше всичко — футболният отбор на „Ударник“, Затопек на Олимпиадата, боят на Пап с американския негър Уеб, Московската обсерватория, вулканите в Камчатка, Байкалското езеро, танкова атака при Сталинград, летецът Мересиев и още много неща, които бяха станали на момчетата съвсем близки.
Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.
След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.
— Колко годишен ти се видя човекът? — попята той учудено.
Пешо се замисли — винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.
— Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.
— Дебеличък, казваш?
— Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!
— Няма такъв човек в нашата кооперация! — веднага и с решителен тон заяви Коста.
— Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!
— Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? — обиди се Коста. — Нали човекът има малко момиченце?
— Тъй каза…
— Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко и е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България — сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…
— Сигурен ли си?
— Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!
Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?
Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък — — той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.
— Да видим какво може да бъде! — поде Веселин. — Каквото и да е, но ключът не е паднал от небето… Щом човекът не живее в тая кооперация, значи живее в една от съседните — лявата или дясната… Иначе откъде ще дойде тоя ключ?
Малко чудно е — каза Пешо. — Съседните кооперации са доста далече…
— Не са много далече — възрази Коста.
Излязоха в задното дворче. Двете съседни кооперации бяха на десетина метра от мястото, където бе паднал ключът.
— Значи — дълбокомислено поклати глава Веселин, — за да падне тук ключът от съседните кооперации, той е бил хвърлен, а не е бил изпуснат…
— И то здравата е бил хвърлен! — каза Коста. — Питам се аз, защо това дете ще хвърля толкова силно ключа?
— Ами било е сърдито, хвърлило го — отвърна Пешо. — Такива работи стават… Тримата се замислиха.
— Знаете ли какво? — пръв предложи Коста. — Ще проверим от портиерите на съседните кооперации, дали там живее такъв човек!
— Много хубаво! — съгласиха се почти в хор в другите двама. — Да отидем веднага!
Коста заключи портиерската стаичка и тримата се—упътиха навън. Тъкмо излязоха пред външния вход и спряха като заковани на прага.