Баян нерешително спря. И пеперудата сякаш дойде на себе си, неочаквано литна. Летеше като замаяна, на резки зигзаги, сякаш всяка секунда взимаше някакво ново решение. Ина я гледаше все така зашеметена, без да помръдне от мястото си.
— Вие нямате ли пеперуди? — запита Баян учудено.
— Не, Баян… Отдавна нямаме… Може би от векове…
— Как така!
— Ами не знам… Просто изчезнаха — за по-малко от две десетилетия… Учените дори не разбраха на какво се дължи това… Навярно сме ги изтровили с нещо… Все още са ни останали някакви насекоми — мравки, бръмбари, но пеперудите изчезнаха…
— Ами защо не си вземете от нас…
— О, не — това е невъзможно… От вас не можем да вземем никакви вещи… Нищо, което сме загубили, вече не можем да вземем от вас… Даже и пеперудите…
Тя говореше тихичко и толкова скръбно, сякаш не бяха измрели пеперудите, а всичките й роднини. Баян отново се почеса. Ами това странно момиче дали наистина беше с ума си. Как могат да изчезнат пеперудите, та те са безчет. Докато стигнат до реката, видяха толкова много пеперуди, че накрая дори и девойката престана да спира пред всяка една от тях.
— Колко е чудно, когато цветята летят! — възкликна тя най-сетне. — Знаех го, разбира се, но не очаквах, че е толкова красиво…
Бяха стигнали реката, тя спря и отново се загледа с унесен поглед в нея.
— И река ли нямате? — запита той шеговито.
— Не, реки имаме…
— А риба?
— И риба… Макар че не я ловим…
— Защо не я ловите?
— За какво ни е?… Толкова е красиво да се гледа, когато рибата бяга в плитчините…
Баян се замисли.
— Ина, ти само за красиви неща говориш… Може би защото ти самата си… — той се запъна — защото самата си толкова красива.
Ина се засмя и като че ли изведнъж дойде на себе си. Погледът й отново стана шеговит и разумен.
— Не знаех, че комплиментите имат толкова стара дата.
Той не я разбираше, но мълчеше. Тя все тъй гледаше към кипящата от искри водна повърхност.
— Има ли мост?
— Няма мост, Ина… И за какво ни е… Водата е съвсем плитка…
— Ще я прегазим ли?
Тя погледна със съжаление своите красиви обувки. Не, съвсем не бяха за газене на планински потоци.
— Аз ще те пренеса! — предложи той зарадвано.
— Добре — съгласи се тя и изведнъж се уплаши. — Не, страх ме е…
— От мен?… Защо?
— Не знам — сви рамене момичето.
Той се понамръщи за миг, после изведнъж я грабна в ръцете си. Лицето на девойката замръзна от изненада — много странно, много неприятно бе това чувство, сякаш изведнъж се бе озовала в лапите на див звяр. Искаше й се да извика, да се дръпне, да се изплъзне незабавно от яките му ръце. Но това чувство трая само мигове. Тя бързо се успокои, като че ли се засрами малко от себе си. Тоя млад славянин изглеждаше по-чист от водата, която газеха, по-чист от момче. Нищо, че така остро лъхаше на човек и на кожи. Не биваше с нищо да го предизвиква и огорчава.
— Ти си по-лека от перце! — каза той смаяно. — Как можеш да бъдеш толкова лека… От въздух ли си направена.
— Не, от глупости — отвърна тя. — От всякакви и най-ужасни глупости. Само те са толкова леки…
2
Хижата беше изградена от неодялан, грубичък дърворед и покрита с неовършана слама — съвсем простичка хижа, но Ина я гледаше като омаяна. Тя стоя пред нея дълго, без да трепне, с поглед, без да каже нито дума. Дори и Баян започна да се озърта — да не би да е до-пълзял отнякъде зеленият смок, който често обичаше да се припича на слънцето пред прага му. Не, нямаше нищо. Хижата си беше все същата, дори му се струваше някак грозна и недоправена. Може би трябваше да окастри поне дървените трупи, да сложи рамка на прозореца. Пък и вратата беше направена доста набързо — само дето се беше постарал да подбере бели брезови стволчета, да ги овърже едно в друго с яко конопено въже. Така се правеха ловджийските хижи — без украса, без дърворезба. Пък и не очакваше тогава, че ще остане да живее толкова дълго край стария лес.
— Тука ли живееш? — запита най-сетне тя.
— Тука — отвърна той малко уплашен да не би да обърне гръб, да си отиде.
— Ама наистина като в най-старите приказки. Виждала съм илюстрации — съвсем същата… Само дето не стои на пачи крака… Сам ли си я направи?
— Не, с приятели…
Те приближиха, Баян пъхна ръката си в някаква дупка на вратата и махна мандалото. Ина влезе първа и се огледа в лекия полумрак. Най-напред видя широкото легло, застлано с мечи кожи и с голяма алена възглавница от домоткано платно. В ъгъла беше пещта — едра и тантуреста — като някакво непохватно животно, застанало на задните си крака. Виждаха се и няколко груби домашни мебели, долап, тежък сандък, обкован с медни обръчи. В единия ъгъл от земята до тавана бяха натрупани зверски кожи. Но Ина сякаш не забеляза другите неща, веднага се упъти към гледжосаните му паници. Разглежда ги мълчаливо и дълго, после каза:
— Какви хубави шарки… И да искаме, не можем да направим като вашите.
Баян излезе да донесе дърва за пещта. Като се върна, лицето на девойката не беше чак толкова ентусиазирано.
— Баян, тук малко мирише…
— На кожи, Ина… Но те миришат хубаво…
— Може би… Но за мен тая миризма е малко силничка… Може да получа и някаква алергия.
— Какво да получиш?
— Нищо, алергия… Не може ли да изнесем тия кожи навън?
— Може, разбира се… Но ако плисне някой дъжд — всичко ще стане само на кожи.
— Тогава набързо ще ги внесем…
— Добре, добре, чакай по-напред да запаля пещта.
— За какво ти е тая пещ? Ами тука е топло.
— Ти си чудна, Ина… Нали трябва да приготвя нещо за ядене.
— Баян, ти искаш да изядеш тая хубава птица?
— Хубава или грозна — нещо трябва да се яде.
— Не, не! — възрази решително девойката. — Аз не искам…
— Ами гладна ли ще стоиш?
— Аз имам хапчета!
— Какво значи хапчета? — запита Баян учудено.
— Сега ще видиш…
Тя отвори куфара и извади оттам малко бурканче. После внимателно изсипа в шепата си няколко розови хапчета. Баян ги погледна с изумление.
— Ама вие това ли ядете?
— Е, не, разбира се… Само в случай на нужда… Но обикновената ни храна е много стерилна, Баяне. Ако ям от твоята птица, ще ме хване… такова… ще ме хване разстройство … Всички, които пътуват във времето, ядат само хапчета.
Баян затвори малката деликатна шепа с толкова тънки и розови пръстченца.
— Хвърли тия буклуци! — каза той убедено. — Та това не е нищо, с тия хапчета ще умреш от глад… Пък ще видиш колко е вкусен фазанът. Най-напред хубаво се сварява, след това се пържи с прясно масло… Ще си оближеш пръстите.
— Никога не съм си близала пръстите.
— Тоя път наистина ще ги оближеш…
И без да спори повече, бързо и сръчно запали огъня. Наистина отначало пещта малко попуши. Ина кихна няколко пъти, но Баян, улисан в своята работа, не обърна внимание. Седнала на едно от дървените столчета, девойката търпеливо понасяше всичко. Това, което бе чела в старите романи, сега ставаше пред очите й. Той стопли вода, изля я в едно ведро, после нехайно хвърли вътре птицата. Ина изтръпна, но издържа. Но когато почна бързо и ловко да скубе фазана, тя се намеси:
— Баяне, жестоко е да скубеш това нещастно животно… И никак не ти прилича.
— Но то не е живо!… И сега нищо не усеща…
— Какво, като не усеща?… Пак е жестоко и грозно… Да ти кажа право, вие все още сте си варвари.
Баян трепна и за пръв път я погледна намръщено.
— Не бива да казваш тая дума! — обади се той мрачно. — Варвари ни наричат византийците… А те са много по-безмилостни и по-жестоки от нас… Ние, славяните, живеем братски и убиваме само когато ни предизвикат.
Тя разбра, че го е засегнала зле. И навярно беше прав — византийците като по-цивилизовани наистина са били и по-жестоки. Тя вече си припомняше за някои зрелища от древните циркове.
— Прощавай, Баяне…
— Нима вие нямате птици?
— Имаме малко — каза тя колебливо. — Но не ги ядем…
— А какво ядете?
— Изкуствени пилета — синтетична храна… Но на вкус по нищо не се различават от естествените…
— Не знам — измърмори той.
— Защо — не вярваш ли?
— Ами ти сама каза, че нищо, което е изкуствено, не може да прилича на истинското.
Ина се поусмихна.
— Не си лош ученик — похвали го тя. — Започна вече да си служиш с моите аргументи… Пък може и да си прав… И някои наши учени твърдят същото…
Баян отново сложи фазана да се вари на пещта. Ина не можа да издържи гледката и излезе навън. До вратата имаше скована малка дървена пейка, тя седна на нея. Слънцето се беше вече скрило зад покрива на хижата, в сянката беше прохладно. Тя дълго и ненаситно гледаше тая спокойна долина — само светлина и сенки, само трева и дървета, само небе и облаци. Никакъв признак на живот — ни най-малък, нищо освен пеперудите, нищо освен жълтите и сини птици, които от време на време леко подсвирваха. Обзе я за миг странното и като че ли страшничко чувство за физическа самота, която никога не бе изпитвала в своя свят, пренаселен с хора, движение и машини. Струваше й се че се стопява като утринна мъглица, че изчезва, че се слива с това огромно и величаво спокойствие, по-вечно и от вечността.
И точно тогава видя смока, който спокойно пълзеше към нея и я гледаше с гладките тъмни мъниста на очите си. Тя изпищя и хукна в хижата.
— Змия! — изкрещя тя извън себе си.
Очите й бяха едва ли не луди. Той се намръщи, разбра веднага какво е станало. Спокойно се изправи и взе лъка си. Сърцето му бе много ожесточено в тоз миг. Но като излезе вън и видя смока, който все така дружелюбно и спокойно пълзеше към него, нещо трепна и се сви в душата му. Трябваше да се лиши от своя стар приятел — трябваше заради нея. Опъна лъка, стрелата бръмна. Острието се впи точно в черното блестящо око, прикова го в утъпканата пръст на пътеката. Смокът се изви във въздуха като зелен пламък, сви се на кълбо, после бавно се отпусна. Все още трептеше и бляскаше на слънцето със зелените си люспи, конвулсиите бавно замираха. Баян се обърна и влезе в хижата. Тя се беше поуспокоила, но все още надзърташе уплашено навън.
— Успокой се, убих го — каза той простичко.
— Не биваше да правиш това, Баяне…
— Той те уплаши…
— Какво, като ме е уплашил?… Разбери, Баяне, ти нищо не трябва да убиваш заради мен в твоя свят, нищо не трябва да променяш… Това е страшен закон.
— Чий закон? Византийски?
— Не, това е закон на времето… Няма по-неумолими от неговите закони.
— Не ме интересуват никакви закони — отвърна той. — Ние, славяните, нямаме закони… И живеем по-щастливо от византийците.
Тя млъкна безпомощно. Как да му обясни, като нямаше как да я разбере. И самата тя не го разбираше, съмняваше се в него и се плашеше. Съвсем като древните хора се плашеше от неизвестното и непознатото. Отново седна на дървеното столче, готова да търпи всичко. И това, което стана по-нататък, не й се видя толкова страшно. След като свари добре фазана, той наистина го опържи, така както бе обещал. Хижата изведнъж се изпълни с остра, замайваща миризма, каквато не бе усещала досега. Отначало тя я плашеше, но след това започна смътно да разбира, че е приятна. Да, необикновено приятна и апетитна бе тая миризма на пържено. Никак не приличаше на миризмата на пържолите от синтетични белтъчини. Най-после той свърши своята домакинска работа. Сложи фазана в една от плитките паници и с чудна лекота го разкъса на малки късчета. Когато от време на време я поглеждаше, очите му се смееха.
— Ще хапнеш ли малко? — запита Баян.
— Не!
— После да не кажеш, че не съм те поканил?… У нас е тъй — кани се винаги два пъти… Не е хубаво да се съгласиш изведнъж… Всички ще кажат, че си лаком…
— Аз не съм лакома!
И странно — никак не си повярва тоя път, макар че го каза така искрено и сериозно. Никой в нейния свят не беше лаком. Но сега й се струваше, че в душата й се раждат някакви прастари инстинкти, забравени от вековете. Струваше й се, че е гладна. Не, не беше това — просто й се ядеше. Може би искаше да си хапне не друго, а точно фазан — кой знае, може би това беше самата истина.
Той взе едно парче от чинията и с удоволствие го захапа. Ядеше, разбира се, като истински варварин — шумно и мощно, яките му челюсти все тъй здраво работеха. Дори си омаза малко брадата с мазнина, но това сега не й се струваше грозно. Много бързо, много лесно започна да свиква с дивашките навици.
— Ина, глътна ли хапчетата?
— Глътнах ги.
— Напълни ли си хубаво стомаха?
— Баян, не се шегувай… Човек не живее заради стомаха си…
— Ама не може и с празен стомах — отвърна той шеговито. — Твоите хапчета само са го раздразнили…
Може би беше прав тоя път — стомахът винаги изглеждаше празен, когато мислиш за него. Не трябва човек да мисли никога за стомаха си. Преди всичко това не е човешко, това е унизително. Така си мислеше тя, но не ставаше по-спокойна.
— Вземи си малко, Ина — обади се той отново. — Честна дума, нищо лошо няма да стане…
— Ще стане…
— Сигурен съм, че няма… Вземи, ще ме обидиш…
— Наистина ли ще те обидя? — трепна тя.
— Ами такива са обичаите на нашето племе… И на другите племена. Да отидеш на гости у някого и да не ти предложат нищо — това е обидно. Но да ти предложат и да откажеш — това е сто пъти по-обидно… Но такива работи у нас почти не се случват…
— Ами добре! — каза тя.
И посегна колебливо. Докато дъвчеше първата хапка, имаше такъв стреснат вид, сякаш всеки миг можеше да гръмне в устата й. Но нищо не стана, разбира се, и въпреки привлекателния си вид по вкус фазанът не се различаваше особено от техните изкуствени пилета. Само ароматът бе по-силен и усещането по-остро, но в замяна на това пък месото бе доста по-жилаво.
— Добре ли е?
— Засега добре. Но после ще видим…
Но и после нищо не стана. Само дето настроението на Баян леко се повиши, той усещаше смътно, че е постигнал важна победа. И отново се залови за работа. Изнесе кожите навън, грижливо премете цялата хижа. След това отвори тежкия сандък, извади нови постелки и грижливо застла широкото легло. Сега хижата бе вече достойна за всякакви гостенки, дори от далечното бъдеще.
На Ина тоя пръв ден й се стори безкраен. Може би тишината бе причина за това — дълбоката жива тишина, нарушавана само от далечните провиквания на птиците. Много странни й се струваха тия далечни птичи гласове — като подсвирквания на флейта в огромна и пуста зала. Но бяха много по-живи — в тях имаше радост и печал, и предчувствия за смърт, и нежност, и над всичко като че ли някаква смътна умора от безкрайния блясък на слънцето.
Но сетне и слънцето започна да гасне. Още преди да дойде нощта, сякаш всичко бе натежало за сън. И после изведнъж се събуди. Въздухът се изпълни с мушици, небето — с ластовици. Животът закипя с все сила, преди да заглъхне. Когато отидоха при реката — и тя сякаш бе оживяла. Рибите танцуваха като дъждец над нейната гладка повърхност. Девойката ненаситно поглъщаше всичко, за нищо не мислеше, просто нямаше време да мисли. И потъваше неусетно в някаква спокойна и тиха забрава. Спомените се губеха и изчезваха като в сън, сега й се струваше, че е живяла безкрайно дълго в тоя млад свят, че го е носила в себе си, че дълбоко е свикнала с него, преди още да го видят очите й. Седяха на брега на реката, докато се стъмни съвсем. И двамата мълчаха, макар да не мислеха нищо. Просто съществуваха като дърветата и тревата в някакъв друг ритъм, безкрайно по-бавен от нетърпеливия ритъм на смъртните хора. Много по-късно Ина си спомняше с изпепеляваща мъка тоя слънчев следобед. Може би няма щастливи мигове, мислеше тя. Щастливите мигове са всъщност щастливи илюзии. Може би има щастливи състояния, ако в тях е проникнала вечността.
Когато се върнаха в хижата, Ина изведнъж се почувствува тъжна. Струваше й се, че се е отделила от нещо, без което животът се обезсмисля. Баян запали светилника — малко гърненце с втвърдена мазнина и фитил. Издаваше някаква особена миризма — едновременно на мед и мускус, — която изостряше чувствата, но успокояваше мисълта. Ина бръкна в куфара си и извади оттам славянски речник. Още докато прелистваше първите страници, Баян любопитно се загледа в него.