— Това книга ли е? — запита той.
— Да, книга… Ти виждал ли си книга, Баяне?
— Виждал съм, разбира се… Но не съм виждал с толкова тънки листове и с толкова дребнички букви… А какво е написано вътре?
— Нищо не е написано… Това е речник…
— И това не го разбирам… Толкова ли съм глупав?
— Не си глупав — ти просто не знаеш. Това не е срамно. Да ти кажа право, и в нашето време ние толкова малко знаем… Баян, ти къде ще спиш?
— Вън на кожите…
— Няма ли да ти бъде студено?
— На мен да ми бъде студено?… Аз и през зимата съм спал в гората. А сега е толкова хубаво лято…
— Добре, Баяне, ти си наистина ужасно мил.
Баян си приготви след малко леглото от кожи и се вмъкна между тях като замаян. Не съзнаваше какво има в тоя миг в сърцето му — безкрайна радост или безкрайна тъга. Не разбираше какво е, но усещаше как непонятна сила разтяга сърцето му — и мъчително, и сладостно в същото време. Лежеше с широко отворени очи и съзнаваше, че няма да заспи до сутринта. Може би някаква последна думичка му липсваше, може би някакъв поглед. Единствената му утеха беше непрогледният мрак на нощта — така никой нямаше да види, щеше да остане сам с мислите си. Но и мислите му бяха неспокойни, не успяваше да ги свърже. Или се страхуваше да ги свърже, защото бяха повече от ума му, повече и от най-обърканите и нелепи сънища.
Внезапно вратата скръцна, на прага се появи Ина. Макар че беше много тъмно, той я виждаше в тоя миг така добре, сякаш бе огряна от светлината на всички звезди, събрани в една. Беше облечена в нещо, което никога досега не бе виждал у жена — тясна блузка и много тесен панталон. Беше готов да се закълне, че й приличаше повече от чудната рокля с многото цветове.
— Трябва ли ти нещо, Ина?
— Баян, какво цвърти така силно?
— Щурците…
— Щурците?… Какво беше то? А, да — мънички насекоми…
— Не са насекоми — възрази младежът. — Това са щурци… Те пеят…
— Не Баян, не пеят… Те викат… Да не би да са гладни?
— Щурците — гладни! — усмихна се той. — Трева за тях колкото искаш … Просто им е приятно и затова си свирукат…
Ина приседна на една от еленовите кожи и се загледа в небето. В тоя миг лицето й бе неземно красиво — не вярваше, че може да има на света нещо толкова съвършено. Мълчеше и я гледаше с притаен дъх. Не смееше да помръдне дори, за да не дойде тя на себе си и се прибере в хижата.
— Колко са едри звездите при вас! — промълви най-сетне тихичко.
— Ще станат по-едри… След един месец…
— И колко са близко… Само веднъж съм ги виждала по-близко — като бях на Луната…
— Къде си била? — попита той учудено.
Тя разбра, че е сбъркала. Не биваше да го плаши повече със своето време.
— Не, нищо. Просто тъй си приказвам… Скоро ли ще изгрее луната, Баян?…
— Много скоро… Сега е пълнолуние…
— Искам да видя луна без хора!
Той не я разбра. И толкова по-добре, мислеше тя. Но какво бе станало с нея, защо не можеше да контролира поне езика си? Тя въздъхна и все тъй тихичко добави:
— Ама ти наистина ли знаеш приказки?
— Да, знам много…
— Разкажи ми една…
Той замълча. Сега всички приказки му се струваха жалки и глупави, как да ги разкаже на това необикновено момиче. Няма ли то да му се надсмее? Мълчеше, не знаеше откъде да започне.
— Слушам, Баяне — обади се тя в мрака до него. Като се понасили, той започна неохотно и унило:
— Всички наши приказки започват тъй: „Имало едно време…“
Отначало думите сякаш се разпиляваха в устата му. Но постепенно като че ли сам влезе в тоя свят, в който зверовете говореха и къщите летяха. Като стигна до горящата планина, толкова се унесе, че започна сам да си вярва. Тъй е било, чудеса са ставали, както стана това чудо и днес. Нима може живот без чудеса?
Ина слушаше и се взираше в мрака, който оживяваше пред очите й. Тя слушаше, докато се появи луната — не нейната луна, другата, лунната пустиня. Никога нямаше да забрави своята първа нощ на тая луна — страха, който я бе обзел при вида на звездите. Не самите звезди я бяха уплашили, а това впечатление, което създаваха там за огромна и неизмерима пустош.
— Ти не ме слушаш.
— Слушам те, Баяне…
— Аз свърших… Тя мълчеше.
— Вашите приказки са много хубави — каза най-сетне девойката. — Макар че са малко жестоки… Но и децата са малко жестоки… И все пак са ужасно добри…
3
Сутринта Ина се събуди с чувството, че с мъка се е отскубнала от един сън, за да попадне в друг, още по-объркан и неясен. Тя се огледа стреснато, в паметта й нямаше нищо. Каква беше тая невероятна обстановка?… В някакъв музей ли се беше събудила? След това изведнъж се досети, повдигна се от леглото. Беше съвсем сама.
— Баян!
Никой не се обади.
— Баян! — повтори тя леко уплашена.
Отново никакъв отговор. Ина се спусна към вратата и я отвори. Баян седеше под едно дърво и грижливо затягаше лъка си. Като я видя, лицето му светна.
— Добро утро, Ина!… Ти добре поспа днес.
Тя погледна часовника си — беше седем часът. Точно по това време тя се събуждаше и в своя свят. Навярно Баян като птиците и зверовете се бе събудил още при първите зари на утрото.
— Баян, къде е чешмата?
— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …
Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.
— Много е студена …
— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …
Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.
— Какво правиш, Ина?
— Мия си зъбите …
— Зъби мият ли се?
— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?
— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.
Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.
— А къпете ли се?
— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…
— Може и със студена… Като има сапун…
— Какво е сапун?
— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?
И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:
— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…
— Че вашата каква е?
— Нашата я остави — дестилирана, морска…
— Не те разбирам…
— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…
Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.
— И как става това?
— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…
Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:
— Хареса ли ти сапуна?
— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…
— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…
— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.
И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.
— Къде отиваш?
— Как къде… Аз съм ловец, Ина…
— Добре, но и аз ще дойда с тебе…
Баян я погледна учудено:
— Как така?… Когато мъжете ходят на лов, жените стоят в къщи. Досега не съм видял жена да ходи на лов…
— Много те моля! — възкликна Ина едва ли не уплашено. — Страх ме е сама…
— Страх ли?… Че от какво ще те е страх?…
— Не знам!… От хората… От зверовете… Тука всичко е още толкова диво, Баян…
— Диво! — той се намръщи. — Не знаеш какво е диво… Диво, е където минат византийците… Там оставят само развалини и пепелища…
— Не знам!… Искам да дойда с теб!…
Тя не знаеше, че той също го иска, и то с небивала сила. Но се срамуваше, и то от себе си се срамуваше. Как така ще вземе жена на лов?… Та това и най-негодният ловец не би го направил! Той ли трябваше да по-срами тяхното име? Но и тоя път желанието се оказа по-силно от срама.
— Добре! — съгласи се Баян. — Понеже си чужденка… Да не кажеш после, че не съм гостоприемен… Само че с тия сандалки!…
— Ами!… Не знаеш колко са здрави!
Най-напред обиколиха капаните, но не намериха в тях нищо. После навлязоха в леса. Колкото повече вървяха из него, толкова той ставаше по-гъст и по-тъмен. Но най-страшна й се струваше тишината — по-дълбока и сякаш по-силна от най-силния звук. Имаше чувството, че тука никога не е прониквал човек — от самото начало на земното съществуване. Даже птици нямаше, ни пеперуди — само катеричките с дяволски очи, като съгледвачки на злите магьосници.
— Много е далече, Баян!…
— Тихо! — отвърна той шепнешком. — Тука не се говори…
Скоро между тежките клони на дъбовата гора започна да се прокрадва слънчева светлина. И най-после излязоха край широка горска поляна. Ина спря като зашеметена — така силно грееха в очите й горските билки, така плътно ухаеха. А съвсем в окрайнината на гората растяха храсти, покрити с малки алени плодове.
— А какво е това? — запита тя.
— Малини…
— А, да — чувала съм…
— После ще наберем… А сега се скрий тук, скрий се и мълчи…
Те дълго стояха така скрити в храстите — Баян с лък на тетивата и поглед, впит в другия край на поляната. Ина го гледаше учудена — не помръдваше ни с мускул на лицето, ни дори с погледа си. Беше целият непрегнат и опънат като тетивата си. В нейния свят нито едно човешко занимание не изискваше такова напрежение и очакване. Нито дори космическите полети. И тя не можеше да разбере в тоя миг на чия страна е предимството. Но във всеки случай й се струваше, че е стояла така безкрайно дълго, та просто се е сляла с времето.
— Баян, аз никак не обичам да мълча — оплака се най-сетне тя тихичко. — Откога не си ми казал нито думичка…
Той само сложи пръст на устните си и я погледна укорно.
— Мене ми е скучно, Баян…
— Скучно ли?… Какво значи това?
— Вие нямате ли такава дума?
— Нямаме…
— Пък аз мислех, че е от славянски произход — изрече тя замислено.
— Нещо лошо ли означава?
— Според мене най-лошото… Скучно му е на човек, когато няма нищо в себе си…
— Как може да няма нищо в себе си?
— Ето, стават и такива работи. Даже с хора от нашето време.
— Тихо! — трепна той.
От другия край на гората излезе сърничка. Тя беше виждала сърни, но тази й се струваше необикновено лека и грациозна. Пъстрото й гръбче сякаш плуваше между правите жълти свещи на кантариона. Ина усети как Баян се опъна като тетивата на лъка си. И лицето му се опъна в израз, който я ужаси. Тя разбираше, че в тоя миг той чисто и просто дебнеше своята малка жертва. Дебнеше я като див хищник, с алчната жажда на хищника. Това не може да бъде човек — мислеше тя потресена. Въпреки всичко той е животно. Изведнъж й се стори чужд и страшен, искаше й се да изкрещи, да побегне от него. Или поне да блъсне от ръцете му тоя противен лък. Знаеше, че не бива. Знаеше, че не трябва да се меси в никоя от човешките работи. Особено когато става въпрос за живот и смърт, макар и за живота на една малка сърничка. И все пак не успя да се въздържи.
— Не! — възкликна Ина уплашено.
И го дръпна по рамото. Баян я погледна смаяно.
— Много те моля, Баян!… Не я убивай!…
— А какво ще ядем довечера?
— Няма да ядем!… Много те моля!…
Тя погледна през рамото му — пъстрият гръб, бърз като мълния, изчезна между малиновите храсти. И се усмихна щастливо. Баян веднага разбра какво е станало, леко се понамръщи.
— Сърдиш ли се, Баян?…
— За какво да се сърдя! — каза той недоволно. — Тя вече избяга…
— Още по-хубаво… А довечера ще ядем това… как го нарече… да, ще ядем попара… Сутринта ми хареса…
— Сутрин — попара, вечер — попара, то не е работа! — въздъхна Баян. — Ами поне да си наберем малко малини…
Наядоха се добре с малини — ароматни и топли от слънцето, след това поеха обратно. През целия път Ина се молеше в себе си да не срещнат ни животно, ни птица. Вече не се плашеше толкова за животните, колкото за самия него. Не искаше да го вижда с лице на звяр, не искаше да изпита отново това тежко, смазващо чувство.
За нейна радост не срещнаха нищо. Но като обиколиха отново капаните, Баян спря пред един от тях, лицето му някак особено се изостри, познатият жесток израз се мярна в погледа му. И Ина погледна — капанът беше кървав, краче от някакво животно все още стърчеше между острите му зъбци. Тя с погнуса извърна глава.
— Дошъл е вълкът! — каза Баян замислено.
Но едновременно с това в гласа му се чувствуваше жестокост и заплаха.
— Какво като е дошъл?
— Няма право да взима от храната на хората… Той знае това… И въпреки това си е взел…
— Каква разлика между него и тебе, Баян!… И двамата убивате, защото сте гладни…
Баян я погледна намръщено.
— Аз съм ловец!…
— И той е ловец… И има повече право от тебе… Защото нито може да сее ръж, нито да дои кози…
— Да, но аз съм по-силен от него! — процеди Баян все така намръщено. — И хубаво ще го накажа…
Тоя кратък разговор като че ли засегна младежа. Той дълго мълча, с потъмняло лице, леко намръщен. Едва привечер, когато седнаха да се хранят, в погледа му отново се появи доброта. И заедно с това лека усмивка.
— Харесва ли ти попарата?
— Разбира се!
— Ако не ти харесва, вземи си от твоите хапчета.
— Не, не, искам да свикна с храната ви. Ако не свикна с вас, няма да разбера и вашите приказки…
— Ти и без това свикваш бързо… Не си като визан-тийките. Те са свикнали само на богатството, Ина… Те нямат сърце… Те нищо не ценят на тоя свят освен златото… И в твоята ли страна, Ина, всичко се продава заради златото?
— Не, Баян, в нашата страна много отдавна нищо не се продава за злато.
— Истина ли?
— Разбира се… Освен това у нас хората и не лъжат. Баян се усмихна широко.
— Преди малко ти ме излъга — каза той.
— За какво? — попита тя учудено.
— Попарата не ти хареса…
— Не, не, хареса ми! Може би е само малко… без-солна…
— Вярно! — съгласи се Баян. — Ще ти намеря сол… Но тя е скъпа почти колкото златото… Защото я добиват византийците… И ни ограбват с нея…
Той помълча малко и добави:
— Ние, славяните, не обичаме златото… Но навярно скоро ще го обикнем… Моят баща казва, че златото става все по-силно и по-силно… И скоро съвсем ще ни победи…
— Твоят баща е умен. Но и неговата сила няма да бъде вечна… Един ден и златото ще рухне завинаги…
— Както у вас?
— Да както у вас?
— Разкажи ми нещо повече за твоята страна, Ина.
— Не, Баян, то не е страна, то е време.
— Все едно… Разкажи ми нещо за твоето време… Стига да не е измислено, стига да е истинско.
— То е истинско като твоето време — отвърна девойката. — И като всяко друго време то съществува. Времето винаги и всякога съществува.
— Мъчно те разбирам… Но ти говори.
— Да, много е чудно и прекрасно моето време, Баян. Ти мъчно можеш да си го представиш. У нас никой никого не граби… У нас никой никого не убива… У нас никой никого не затваря в плен… У нас всички хора са като братя.