— Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид — каза тя. — Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! — тя го гледаше и се усмихваше. — Да те омае, да те омае, да те омае.
— Ти омагьосваш ли мс?
— Вече те омагьосах… Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш? А това е незабравчица.
Той я гледаше разочарован.
— Това ли е незабравка?… Ама пък невзрачно цвете!
— Цветенце — каза тя. — Много е хубаво.
— За теб всичко е хубаво.
— Всичко, което расте, е хубаво… Можеш ли да си представиш свят без цветя?
Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да и го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.
— И без трева? — питаше тя.
— Виж — за тревата си права — отвърна той. — Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.
— Да пукнат тия типове — каза тя, — които използуват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроението. Ето виж — това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек… Ти например си силиврек.
— Мерси — каза той.
— Защо?… Та то е доста интересно и рядко растение. Дори не знаех, че вирее из Витоша.
— Ами ти си цяла ботаническа енциклопедия — каза той учуден. — А не литературна, както си мислех. Знаеш ли случайно какво е анапест?
— Аз знам, но ти не знаеш. Ами аз просто обичам цветята, това е всичко.
— От цялата флора най-много обичам леща — каза той. — И донякъде млада бакла.
Тя стана и отново забърза по пътечката. И той тръгна след нея, като гледаше зелените петна на коленете си. Как ги бе сътворил, като не си спомняше да е коленичил пред нея. Бяха разменили досега само няколко целувки, доста кратки и малко уплашени от нейна страна. Това бързоного момиче май че нямаше някакъв особен вкус към целувките. Като че ли всичко му беше на шега. Не я бе видял ни веднъж умислена или замечтана. А той се притесняваше вътрешно, все му се струваше, че е влюбен. Доста отдавна не го бяха сполитали такива особени състояния.
И сега не разбираше как точно е станало това. И главно — кога се е случило. Може би в оная паметна утрин, когато четиримата закусваха шкембе чорба в „Шумако“. Но в ресторанта не се бе случило нищо особено. Тя просто си кусаше от чорбата, леко посолена с червен пипер, ядеше мълчаливо, дори не го поглеждаше. Но тогава това нито го дразнеше, нито му бе неприятно. И той можеше свободно да си я гледа, все едно че бе нарисувана. Лицето й бе необикновено свежо и чисто, кожата малко бледа, тъмните тънки вежди придаваха някакво особено изящество на целия му овал. Той смътно усещаше, че в нея има скрит някакъв особен чар, нещо повече от обикновената видимост. След това си отидоха всеки по своята работа — тя у дома си, той в университетската библиотека. Но през целия ден тя стоя скрита зад мислите му, понякога я допускаше неохотно да се настани в натежалата му глава. И колко беше трудно да я върне обратно в това тайнствено и мистично нещо, което някои — според него глупци — наричат подсъзнание. Всъщност всичко е съзнание и всичко е подсъзнание, зависи каква врата ще отвориш. Той се опита да я заключи зад една от тях, тъй както трябваше да попрочете нещо за оная проклета статия. Но тя вдигаше досаден шум зад тая врата, дращеше там с нокти или си тананикаше, подритваше някакви вещи. Нищо не излезе от четенето, той си отиде по никое време, пи бира с един приятел при „Шапките“, после обядва и се прибра у дома. Спеше му се, бе спал само няколко часа през нощта.
Когато се събуди, тя безцеремонно се бе настанила в мислите му. Кой знае как, си бе отворила сама заключената врата. Това никак не му харесваше, защото имаше да пише важна статия. А влюбеният е неспособен за каквато и да е сериозна работа, кажи-речи, като пияния. Но пияният поне гълта ром, вино или ментовка, а влюбеният какво? Вежди, брадички, кичурче коса над челото — всякакви глупости. И защо изведнъж започва да си въобразява, че това момиче е съвсем различно? Та нали и то като всички други си купува хигиенни превръзки от аптеката? Мъчеше се да се залъже с някакви подобни аргументи, но напразно.
Два дни Сашо ходи из града с объркана глава, сякаш му бяха откраднали форд таунуса. На втората вечер се отби във „Варшава“, но там нямаше никой. Ходи още две вечери, но едва на третата ги намери двечките с Донка да си пият кафето и да се хилят на някакъв тъп виц. Сашо седна при тях, но Криста ни го погледна, нито му се зарадва. На всичко отгоре Донка съвсем го размаза.
— А ти защо не ми се обади по телефона? — запита тя, безцеремонно. — Нали обеща?
— Изгубих ти номера.
За щастие скоро Донка си отиде — имала бридж-парти. Но Криста остана, макар все тъй равнодушна и далечна. Така започнаха работите, а ето че сега тя бързаше пред него с босите си крачка. Дълбоко в себе си той го бе очаквал. Но не бе очаквал, разбира се, още през първите дни да го помъкне по Витоша. Имаха си такава хубава вила на разположение, какво повече им трябваше? Беше странно момиче, наистина не приличаше на другите. Ето че спря и след малко му домъкна с възбудено лице някакъв огромен бръмбар, който настървено го заплашваше с яките си рачешки щипци. Такива работи другите момичета не вършеха. Другите да му донесат най-много някоя грамофонна плоча или тенекиена кутия с английски бонбони.
— Това е бръмбар рогач! — каза тя.
— Мерси — каза той, — точно такъв ми трябваше.
Избухна кратък спор — как да се върнат, с лифта или пеша. А както е известно, в тия първи схватки винаги побеждава жената. Тя му разказа как една вечер лифтът се повредил и спрял. В една от кабинките имало някаква двойка младоженци. Цялата нощ те се карали кой е виновен за тая неприятна авантюра, а на другия ден и двамата подали заявление за развод. Но слизането по преките пътеки му се стори цяла вечност. Когато най-сетне се смъкнаха как да е до „Бялата вода“, той я гледаше едва ли не кръвожадно. Ризата бе залепена за гърба му, цялата любов бе отлетяла.
— Имаш късмет, че не сме младоженци! — заяви той със спотаена ярост. — Иначе още утре щях да подам две заявления за развод.
— Много важно! — вдигна тя безразлично раменете си.
„Ах, момиченце, момиченце, ще патиш някой ден за тия хватки!“ — помнели той ядосано.
Но след като изпи една хубава чашка бира, той съвсем се успокои. Беше така приятно край голата олющена маса без покривка, под сянката на дърветата. Почивката май че е по-приятна и от любовта, няма нищо по-хубаво от почивката — мислеше той. Да, но за да има почивка, все пак трябва да има умора. Знае си работата малката. Всичко очакваше той от Криста, само не да бъде почитателка на природата. Май че вече нямаме такива момичета по света. И хипитата, дето са хипита, и те предпочитат да се излежават на Пикадили съркъс или по коравите стъпала на Пиаца ди Венеция.
— Имам една интересна идея — каза той. — Да хапнем ли по едни кюфтета?
— Това не са никакви кюфтета — отвърна тя. — Това са препечени ластици.
— Тук друго няма… Кюфтето си е кюфте.
В края на краищата всички кюфтета са еднакви — мислеше той. Казват, че ги правели в някакви си тражорни, както се правят всички други боклуци. Това е съвременният свят. Гастрономията надали е признак на висока духовна култура, днешният човек не живее със стомаха си. Пък и не е възможно. Не може за всички да има шарени селски пилета, щеш не щеш, трябва да се тъпчеш с бройлери.
— Знаеш ли какво? — каза тя оживено. — Ще си направим шишове.
— Тая работа не е толкова проста — отвърна той колебливо.
— Много е проста — каза тя. — Парчетата месо се нанизват на една клечка — искам да кажа на една пръчка — и се пекат. Това е всичко.
— Но за тая цел трябва да се напали огън.
— Да, на двора.
— Ти си луда! — каза той. — А как да обясня на вуйчо защо съм палил огън на двора му.
— Ами ще му кажеш, че сме си играли на човекоядци.
— Дума да не става! — отвърна решително той.
— Ти нямаш никакъв вкус към приключения — заяви разочаровано тя.
Когато слизаха след малко към Княжево, за да купят месо, той си помисли, че тя е наистина права. Да, нямаше вкус дори към най-малките приключения. Приключенията предполагат недоразвит и наивен ум или най-малкото — липса на въображение. И изобщо беше му съвсем непонятно как може да предприемеш нещо, без да му знаеш последиците. Но да признае, че не обича приключенията, все едно да се компрометира. Влюбеният е длъжен да бъде малко нещо романтик, умерен романтик, разбира се. И в крайна сметка какво приключение е това — да се запали един келяв огън на двора. И защо на двора, като може в дерето.
Тогава все още не знаеше, че най-голямото приключение ще бъде купуването на месото. Скитаха насам-натам, редиха се на опашки и най-сетне се снабдиха с един залоен овчи бут. Но дали беше подходящ за шишове, или не — никой от двамата не знаеше. Криста плахо запита продавача, но той й отвърна троснато:
— Я не ме занимавайте с глупости… Купувате ли го, или не?
— Купуваме го, купуваме го! — отвърна уплашено Сашо.
Още по-тежък беше обратният път — по стръмнината. Слънцето беше на залез, не знаеше, че е толкова неприятно късното лятно слънце. Едва креташе нагоре, макар че Криста носеше бута — насила го бе измъкнала от ръцете му. И въпреки това вървеше спокойно и леко. А още по-леко от нея вървяха трима старци пред тях, и тримата голи до пояса, с цветни бархетни ризи, препасани с ръкавите през кръста. А единият от тях дори нещо си свирукаше, май че серенадата на Тозели. На вилата Сашо пристигна запъхтян и вкиснат, на всичко отгоре, като минаваха по зашумената пътека, една клечка му влезе в носа.
— Природата е нещо непоносимо! — заяви той.
— Да, вярно е — отвърна тя. — Но само в началото.
— В началото и винаги! — заяви той яростно. — Вуйчо казва, че природата рано или късно ще погуби човека.
Тя го погледна насмешливо.
— Вуйчо ти е мъдрец! Природата не обича маниаците. Природата търпи само тия, които се приспособяват към нея.
— Ще си го запиша в бележника! — заяви ядосано той.
— Запиши си го на челото, жалък биолог такъв! — засмя се тя. — Долен женкар и пияница!
Така се беше изнервил, че му се искаше да захвърли месото на първото куче. Но тъй като в целия район кучетата бяха отдавна изтровени, а тия, които живееха по вилите, не ядяха залоено овче месо, принудиха се да си го ядат сами. За щастие, поне с огъня им потръгна. Откриха незатревено място в задния двор, намериха в изобилие и дърва. Градинарят, който години наред бе подкастрял дърветата, бе насякъл всички клонки и ги бе наредил под покрива. Докато Криста вдъхновено режеше месото, Сашо отиде в лещака за шишове. След като направи несполучлив опит да си отреже палеца, той се върна с две окастрени пръчки и незначителна раничка. Но вместо да го приеме като герой, тя безжалостно го смъмра:
— Господи боже, ти си бил ужасен некадърник! Да си знаеш, че никога няма да се омъжа за тебе.
Сашо усети как го повя лек хлад.
— И слава богу — отвърна той.
— И защо слава богу? — стрелна го тя обидено с поглед.
— Ами кой е луд да се жени за авантюристка… И коравосърдечна при това?
След малко той се издигна отново в очите и, като приготви от съчките чудесна клада, по-висока от човешки бой. Поне тоя занаят бе научил от пионерските лагери. Редеше грижливо клечките, забавляваше се с мисълта, че строи молекулярна решетка на гените. Техният усоен дол вече се бе налял с мрачина, макар че небето над тях все още светлееше. Когато пирамидата беше готова, Сашо пъхна в нея един запален вестник. Вдигна се висок огнен стълб, весел и съскащ, в мрака се разлетяха като бесни рояци искри. Оттеглиха се малко назад, лицата им станаха като бакърени от отраженията на огъня.
— Нали е много хубаво! — възкликна момичето очаровано.
— Толкова хубаво — отвърна той, — че очаквам всеки миг да долети пожарната.
— Защо?
— Тоя огън се вижда чак от София. Могат да си помислят, че гори академикът.
Но не пристигна никой. В отчуждения свят на хората с частни вили никой не им се притече на помощ. И навярно тъй щяха да си изгорят, ако наистина се беше запалила вилата. Пламтящата пирамида започна да се руши. Сашо старателно връщаше в огъня недогорелите съчки. Скоро се образува голям куп жарава, която бързо тъмнееше и гаснеше.
— Можеш да почнеш — каза тя.
— Какво да почна?
— Ами да печеш кебапа.
Но той не долови скритата ирония в гласа и. Взе двата шиша с набучените на него парчета месо и чушки и приближи огъня. Макар да бе потъмнял, все още здравата пареше. Така се печело то! Надвеси ги над огъня, но горещината скоро го накара да се отдръпне назад. През цялото време Криста го наблюдаваше с безразлично лице, само очите й се смееха.
— Не виждам как мога да опека тия неща — измърмори той, — без да си опека и ръцете.
— Човече, ти от небето ли си паднал? — възкликна тя.
— Защо?
— Ще сложиш две чаталести пръчки, ще подпреш на тях шишовете. И после от време на време ще ги въртиш, това е всичко.
— Ами естествено — каза той.
— Изобщо ти ходил ли си някога на екскурзия?
— Веднъж до Белград.
— Сред природата, искам да кажа.
— Глупости! — отвърна той. — Колективни мероприятия. С декламации и хоро.
Опекоха как да е шиша. Бяха така огладнели, че го изядоха с апетит, макар че се залойваше още преди да е изстинал. Огънят бавно гаснеше, но Сашо му подхвърляше от време на време по няколко съчки, колкото да се осветляват. Беше много приятно така край тлеещата жарава с напечени носове и изстинали задници. От време на време някое сухо клонче се пукваше, в мрака политаха малки топли светулчици. Двамата се умълчаха съвсем — идваше времето да се прибират във вилата.
Работата се състоеше в това, че Криста щеше да остане тая нощ при него. Майка й бе заминала за Казанлък при сестра си, сега и двамата бяха свободни. Сашо я покани много предпазливо, готов мигновено да преглътне отказа. Всичко, което бе чул за нея, цялото й досегашно поведение подсказваше, че няма да го огрее. Но ето че тя каза „да“ спокойно и естествено, без да пламнат деликатните й ушички. Това го изненада повече, отколкото очакваше. И не само го изненада, но като че ли и мъничко го уплаши. Не разбираше какво става с него, досега никога не се бе стряскал при подобни мероприятия.
Огънят съвсем загасна, въглените се покриха с тлеещ нагар. Сашо лисна върху огнището кофа вода, двамата потънаха в облак пара с гъста лугава миризма. Нощта стана изведнъж много по-тъмна, небето — черно. Само в дола замигаха нови светулчици, тоя път истински. Като влязоха вътре, тя съвсем се омърлуши, очите й станаха едва ли не кръгли.
— Искаш ли да ти налея малко коняк? — запита той.
— Да, много те моля.
Той й наля в красива тумбеста чаша, тя го глътна едва ли не изведнъж. Две големи сълзи капнаха върху покривката.
— Какво ти е?
— Нищо — отвърна тя.
— Не е нищо.
— Аз всичко развалих — каза тя. — Всичко, всичко!… Отрових ти целия ден. Къде ли не те мъкнах — по хижи, по месарници. Добре че си толкова търпелив.
— Хайде, глупости! Все някой ден трябваше да ми се случи. Човек не може да избяга от съдбата си! — добави той многозначително.
— Не може — съгласи се унило тя.
Внезапно лицето й се разведри, тя каза:
— Искам да те помоля нещо.
Той знаеше много добре какво ще го помоли, затова предварително замълча. Имаше чувството, че само за няколко мига устните й съвсем изсъхнаха, едва ли не се напукаха. За миг просто му дожаля за нея, беше готов на всичко.
— Ти чуваш ли ме изобщо?
— Чувам те много добре.
— Да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Ама най-истински.
— Да, знам — каза той. — Обещавам ти най-истински.
Тя така се зарадва, че навлажни врата му с мокрото си от сълзи носле.
— Знаеш ли колко си мил! — бърбореше тя. — Просто ужасно си мил, най-истински.
— Ама така не може да бъде вечно — измърмори той. — Или пък ако бъде вечно — то отсега ми кажи, да му търся някак колая!