В гласа му се чувствуваше малко смях и повечко обида.
— Не, не, разбира се! — отвърна тя. — Тоя коняк е много остър, няма ли нещо по-сладичко?
Намериха в барчето малко бенедиктин, фалшив, разбира се. Сладкото, прозрачно питие се оказа по-коварно, отколкото бе очаквала. Скоро тя се развесели съвсем, със смях си припомниха днешните патила — сърдития месар, клечката, дето му бе влязла в носа. И тъй — докато неусетно се прибраха заедно в спалнята на мастития академик. Беше хубава нощ, истински щастлива нощ на славеи. И луната като че ли закри с бялата си длан прозореца, сега никой не можеше да ги види. Не спаха почти цялата нощ, казаха си само тия хубави думи, които отдавна чакаха да чуят и едва ги чуха, толкова в тия минути им вярваха. Но в последния миг тя сякаш се вледени, тялото й стана кораво и гладко като обелен корен. Но тоя глупав праг така или иначе трябваше да се премине, не беше възможно друго решение. Като че ли някаква малка мишчица изцвъртя в ъгъла, тя се отпусна. Той едва виждаше в мрака студеното й бяло лице, големите прихлупени мигли. За миг то му се стори като някаква трагична маска, всичко в него се сви, изведнъж му се стори, че е безнадеждно сам в тъмната стая.
Но когато се събуди на сутринта, слънцето така весело грееше върху пода, че той забрави всичките си нелепи и мрачни мисли. Беше спокоен и щастлив, сърцето му бе пълно. Трябваше май да приготви закуската на тая малка мързеланка, сега това е модерно. Внимателно измъкна голата си ръка изпод нейната шия, погледна дали не се е събудила. Не, спеше си. И откъде можеше да знае, че спи толкова, колкото и славеите, които се заливаха от песни в близкия дол. Излезе на пръсти от спалнята, като мъкнеше с една ръка панталона си, с другата спортната си фланелка. Внимателно притвори вратата. И ако зад гърба му не избухна весел и радостен смях, това бе съвсем случайно. Тя просто не искаше да развали очарованието на лъжата.
Той приготви старателно закуската, нареди грижливо приборите на масата, запари чая. Едва тогава влезе в спалнята — тя спеше. Приближи до леглото и лекичко я стисна по върха на носа. Тя веднага отвори очи, погледът й му се стори някак неочаквано сериозен.
— Слушай, ще те питам нещо, ама няма да ме излъжеш.
— Та аз никога не лъжа — отвърна той учудено.
— Добре — каза тя. — Нали помниш оная нощ, когато за пръв път дойдохме тука.
— Да, помня.
— Сега ще ми кажеш: идва ли тая нощ Донка при тебе, или не?
— Дойде.
— Знаеш ли колко си отвратителен! — избухна тя.
Ако знаеше само колко мъжете не могат да понасят сутрешни разправии. Особено на гладен стомах.
— Просто възпитан! — отвърна той сърдито. — Тя сама дойде при мене. Да я изпъдя ли?
— Ами, разбира се.
— Никой мъж няма да го направи. Ами за една жена това е смъртна обида.
— И какво от това? Всяко нахалство трябва да се наказва.
— Все си мислех, че сте приятелки — отвърна той мрачно.
— Пак сме приятелки… Но защо тя… — гласът й просто се пресече от възмущение.
— Просто беше пийнала малко повече. И аз също…
— Това не те извинява! — каза тя рязко. — Ама никак! Мене хич не ме интересува твоето минало. Но ти беше ме видял вече, ти ме познаваше. Това си е изневяра. И то ужасна.
Да, тя беше права, той го разбираше.
— Забрави тая глупава история! — отвърна Сашо. — Щом съм я забравил, все едно че не се е случила.
— Да, но аз няма да я забравя! — каза тя отчаяно. — Знаеш ли колко съм проклета. Цял живот ще я помня — ей тъй напук.
— Напук на себе си.
— Точно на себе си. А на тебе какво ти е? Просто те виждам как се облизваш като стар мръсен котарак.
Тая декларация, кой знае защо, му се стори много приятна.
— Ти я усети, като излезе ли? — попита той предпазливо.
— Ами, щях да я оставя аз да се мъкне при тебе! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Като влезе, разбира се. Ама си помислих, че може да е ходила на едно място.
— Значи, напразно ти казах! — измърмори той със съжаление.
— Съвсем напразно! — отвърна тя искрено.
А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.
9
Вече се свечеряваше, под тях земята бе потънала в мрачина, но във висините все още светеха последните зари на слънцето. Академикът с тъга си мислеше, че няма да мине час, и приключението завинаги ще свърши, може би последното приключение в живота му. Семейство Сюч го изпрати до летището — Имре голям и весел, Ирена мълчалива и подтисната. Когато се сбогуваха, в очите на Ирена внезапно бликнаха сълзи, тя бързо и малко виновно ги изтри с носната си кърпичка. Имре се засмя, потупа я по гърба, сякаш се бе задавила с нещо, после каза на немски:
— Много ми е добра жената. Само че е прекалено чувствителна.
Всеки добър човек е чувствителен — отвърна не съвсем тактично Урумов.
Той се качи в самолета малко объркан, с чувството, че е забравил нещо важно на летището. Нищо не бе забравил, разбира се, само раздялата му бе подействувала по-силно, отколкото бе очаквал. Не се срещаха всеки ден жени като Ирена, бе забравил, че има и такива жени по света. Нейните сълзи на летището нито го изненадаха, нито пък ги приписа на себе си. Ирена просто си имаше добро и нежно сърце, способно да се привързва. Детелинката, която бе намерила в Хортобаги, не беше ли самата тя? Тая мисъл го завладя така внезапно и силно, че той извади от джоба си тефтерчето, където я бе скрил. Дълго разлиства страниците, докато я намери — все така деликатна и свежа.
— Я!… Четирилистна! — каза учудено пътникът до него.
Той дори посегна към тефтерчето, но Урумов спокойно го пъхна в джоба си.
— Чуждото щастие не се пипа — каза той шеговито. — То може само да се погледа.
Съседът му обидено се върна към вестника си — тъкмо четеше с увлечение малките обявления. Навярно бе намислил да купува или продава кола, точно такъв бе видът му. Носът му лъщеше, двойната му брадичка бе леко оросена от пот. По-късно се разбра, че е някакъв експерт, бе ходил в Австрия да купува дизелови локомотиви. Когато поднесоха вечерята, той потри с удоволствие длани и без никакво бавене се зае със студената панирана пържолка. Урумов изведнъж усети, че апетитът му изчезна. Поне да си беше обърсал гушката, преди да се залови за приборите.
Но не бяха минали няколко минути, и експертът неспокойно се огледа:
— Имам чувството, че самолетът направи пълен завой! — каза той.
— Така ви се е сторило — отвърна академикът. След малко от кабинката на летците излязоха двете стюардеси, както му се стори, доста неспокойни, може би лекичко пребледнели. Без да кажат нито дума, те започнаха бързо да събират бакелитовите таблички пред пътниците.
— Какво значи това? — запита учудено експертът, все още с набучено парченце месо на вилицата. Очевидно му беше трудно да се раздели с вкусната хапка.
И понеже Урумов замълча, сам озадачен, експертът загрижено прибави:
— Тая работа не ми харесва. Ние не слизаме ли? Май че губим височина…
Полъх на тревога бе минал през целия самолет, пътниците започнаха да поглеждат уплашено през малките кръгли прозорчета. Не се забелязваше нищо особено, самолетните двигатели все така спокойно и равномерно бучеха, самолетът си летеше без никакви видими затруднения. Но ето че на прага на пилотската кабина се появи капитанът, пълничък, възрастен мъж с леко посивял перчем. Лицето му беше много сериозно, почти загрижено.
— Уважаеми пътници, моля за малко внимание — започна той на руски. В самолета настана подтискаща тишина. — Вие навярно забелязахте, че се връщаме отново в Будапеща — продължи капитанът. — В самолета има авария, оборотите спадат. Но както виждате, двигателите все още работят. Ние сме почти сигурни, че ще долетим благополучно до летището.
Малката коварна думичка „почти“ прозвуча така злокобно, че пътниците съвсем се вцепениха.
— И все пак има една малка вероятност да кацнем принудително. Това не е толкова страшно, както си мислят някои. Тук местността е равнинна, има много удобни терени. Моля ви да затегнете много добре коланите и при всички положения да запазите пълно самообладание.
Капитанът козирува и се прибра обратно в кабината. В самолета настана мъртвешка тишина, само експертът пророни отчаяно…
— Край!
— Какъв край? — запита недружелюбно академикът.
— Не разбирате ли, че капитанът се опитва да ни залъже. Ние сме пред гибел.
— Няма смисъл да се плашите сам — каза академикът. — С това няма да си помогнете.
— Ама вие знаете ли какво значи принудително кацане? — запита нервно експертът.
— Аз знам, но вие не знаете… Аз съм кацал принудително в Ню Фаундленд.
Експертът се опули срещу него, изпълнен с някаква отчаяна надежда. Около тях хората изведнъж забръмчаха, започнаха трескаво да затягат коланите.
— И какво стана?
— Кацнахме на много неравен терен, сред камънаци, по-големи от крави. Колесникът проби корпуса, имаше няколко ранени, но нито един убит.
— Леко ранени? — запита с плаха надежда експертът. — А после?
— Не знам. Скоро след това отлетяхме с друг самолет.
И експертът започна да стяга колана си така енергично, че заплашваше да се скъса на две.
— Вие няма ли да се затегнете? — запита той.
— Ще се затегна, разбира се… Но както се вижда, работата не е чак толкова бърза.
И самолетът наистина губеше височина — земята ставаше все по-близка и по-близка. Сега всичко беше въпрос на минути и на секунди може би. След първоначалния шум вътре бе станало тихо като в ковчег. В миг той си припомни четирилистната детелина и неволно се усмихна.
— На вас ви е смешно? — запита ужасен експертът.
— Както видяхте, аз си имам застраховка при господа.
— А аз нямам! — кресна внезапно експертът. — Аз нямам!
— Сега вече нищо не зависи от нас — каза академикът. — Така че най-разумно е да запази човек спокойствие.
— Какво спокойствие? — кипна експертът. — Аз имам две малки деца. С нищо не съм ги осигурил. Ако не долетим…
И все пак долетяха. Когато самолетът най-сетне кацна, хората като че ли нямаха сили дори да се усмихнат — така бяха изтощени от напрежението, така им беше трудно да повярват, че наистина са се избавили. Експертът енергично бършеше изпотеното си лице и поглеждаше Урумов с такава няма признателност, сякаш той лично ги бе спасил със своето спокойствие и невъзмутимост. Върнаха ги отново в международната чакалня, след малко ги уведомиха, че ще им подготвят друг самолет. Въпросът беше да се събере екипажът от града — на летището нямало свободен екипаж. Експертът толкова се бе съвзел от страховете си, че успя да измърмори:
— Вятър работа! Сега е събота, има да ги търсят по кабаретата.
— Значи, лесно ще ги намерят.
— Не е толкова лесно. Това не е София, тук кабаретата са стотици.
Внезапно той се загуби някъде. Като се върна след четвърт час, лицето му се бе съвсем удължило.
— Бях при нашия самолет! — заяви експертът с подрезгавял глас. — Наистина сме се спасили по чудо. Като откриха повредата, монтьорите започнаха да се прегръщат.
— Така или иначе, но ни беше съдено да пристигнем — каза шеговито академикът. — Защо мислите, че мъкна чак от Хортобаги тая четирилистна детелина.
Експертът го гледаше със смесено чувство на радост и недоверие.
— Де да знаеш!… После как да не вярва човек в разни суеверия и дивотии. Фактът си е факт, спасихме се като по чудо.
Той го погледна втренчено, после внезапно добави:
— Искам да ви почерпя по тоя случай!… Имам още малко валута.
— Благодаря, не пия — отвърна академикът.
Не пиел — ама пък лъжа! Снощи пак добре си бяха пийнали със семейство Сюч в техния дом. Имре беше отличен познавач на хубавите унгарски вина. Това, което пиха, беше гъсто, сексардско. Още преди Ирена да поднесе вечерята, той му наля във високата кристална чаша. Виното имаше топъл рубинов цвят, изпускаше сякаш някаква своя вътрешна светлина.
— Опитайте го, ама внимателно го опитайте! — говореше Имре. — Вижте само каква нежна мекота на глътката. И каква затаена сила в същото време. Истинска бомба със закъснител. Най-напред ви светват очите, след това започвате да целувате всички дами наоколо.
— В тоя случай само вие рискувате — пошегува се Урумов.
— Голяма работа! — вдигна рамене Имре. — Аз не съм егоист.
Може би имаше право да се отпусне малко през тая последна вечер. Откакто се е върнал в Будапеща, не бе пил нито глътка. Нищо освен няколко чаши бира естествено. Бе хлътнал в института, излизаше оттам едва ли не последен. Нещо странно бе станало в него, обзела го бе внезапна жажда за дейност. Имаше чувството, че е проспал години наред, сега трябваше да наваксва. Откъде се бе взела в него тая неочаквана работоспособност? Тая издръжливост, това неутолимо любопитство? Особено любопитството, което смяташе, че е угаснало завинаги.
В една от последните вечери го замъкнаха почти насила в телевизията. И все пак нямаше да се съгласи, ако не знаеше, че ще превежда Ирена. В телевизията го посрещна млад човек с верижка на шията и износени джинси. Но изглеждаше кротък, почти свенлив, навярно би приличал на Христос с рядката си брада, ако не беше идеално плешив.
— Няма да ви мъчим много — каза той. — Само няколко въпросчета.
— Поне да бяхте ми казали какви ще бъдат тия въпросчета.
— Не е по моята система — каза Христоса. — Никак не обичам да ми говорят наизуст заучени фрази.
Настаниха се на едно старинно виенско канапе пред красива кръгла масичка. Лампите светнаха. Академикът се понамръщи от ярката светлина, но това го направи само по-внушителен и солиден. Но щом му зададоха въпроса, той забрави и осветлението, и апаратурата. Трябваше да се съсредоточи в материята, колкото и добре да я познаваше.
— Академик Урумов, искам да започна с един по-специален въпрос — каза Христоса. — Каква е според вас най-примамливата цел на вашата наука?
Академикът се замисли за миг. Сам той няколко пъти през своя дълъг живот си бе променял мнението по тия проблеми.
— Може би да се разкрият причините на стареенето и на смъртта — отвърна той. — Аз вярвам, че в това отношение биологията ще постигне сериозни успехи. Не обещавам на хората безсмъртие, но съм сигурен, че в края на идващото столетие средната продължителност на живота поне ще се удвои.
— Според вас тоя проблем чисто биологически ли е?
— В основата си е биологически. Но от много голямо значение са околната среда, основите на душевния живот и неговите стимули.
— Искате да кажете, примерно, че добродушните живеят по-дълго от злите и завистливите, да речем?
— Да, разбира се. Но и наивните повече от дълбокомислещите.
— Значи, в тоя смисъл най-добре е човек да бъде малко добър и малко глупав?
— И да живее край Балатонското езеро, да речем.
— Но тогава няма да бъде глупав.
— Всички човешки проблеми са сложни — усмихна се академикът.
— Какво ще кажете по проблемите на направляваната наследственост. Вярвате ли, че и в тая област ще бъдат постигнати окуражителни успехи?
— По принцип тоя проблем ми се струва по-прост и по-несъществен. Вие сте млад, сигурно ще доживеете да видите кокошки колкото щрауси. Или хибрид между таралеж и прасе. Но дори кравите да станат колкото слонове, това надали ще увеличи човешкото благосъстояние. Ние можем да си правим всякакви експерименти, но зависи дали ще бъдат жизнеспособни и полезни. А тук вече се намесват много фактори, включително и природата. Както знаете, природата не търпи измишльотини, тя се управлява от железни закономерности.
— А що се отнася до хората?
— Тоя въпрос е не само научен, но социален и нравствен. Тук трябва да се работи изключително внимателно. Ако ме питате лично мен, аз съм по принцип против всяко въздействие върху човешката наследственост. Проблемите на човешката физика могат да се решат с по-прости и естествени средства. А що се отнася до човешкото съзнание, то е в основата си плод на историческото развитие и трябва да си остане такова, иначе се обезсмисля самото развитие. Всяко изкуствено изменение на човешката природа може да се окаже неприспособимо, дори фатално. Аз не мога да понасям изкуствени тъкани, да речем, та камо ли изкуствени хора.